антибиотик, но предпочете да закара кобилата в собствената си конюшня. Там можеше да я наблюдава по- често.
Лекарят даде на изплашеното „паломино“ успокоително преди да го качат на камиона, а когато животното се унесе, започна сериозно да почиства раните му. С Керълайн свършиха работа около десет вечерта, след което се обадиха на семейството на Беки, че всичко е наред.
В полунощ Лоурънс се връщаше от поредната „визитация“ в конюшнята на важния пациент.
Керълайн го очакваше в кухнята. На масата пред нея лежеше отворена готварска книга, от която тя си припомняше рецептата за кифли с боровинки. Много й се искаше да ги направи на сутринта, ако разбира се, не се наложеше да си отиде. Въздъхна от неприятната мисъл и в този момент влезе Лоурънс.
— Как е тя?
— Вече не е под въздействие на успокоителното, но изглежда добре.
— Добре — механично повтори тя и пое дълбоко въздух. Време беше. Беше си обещала, че ще го направи тази вечер.
— Как се чувстваш, Лоурънс?
— Малко съм уморен.
— И обезпокоен — добави Керълайн. Все още седеше на масата, а той стоеше подпрян на плота, изглеждаше безумно секси и бе толкова далечен. Самотен каубой. Каубой, който може би копнееше отново да остане сам. — Мисля, че твоето безпокойство не се дължи толкова на утрешната ти среща с Джейсън, Коол. То започна още преди неговото позвъняване.
— „То“?
— Напоследък изглеждаш разсеян, затормозен и оставам с впечатлението, че причината за това е свързана с нас.
Веднага разбра, че е била права. В очите му заиграха мрачни пламъчета и тя забеляза познатия й вече конфликт между желание и отчаяние, между „здравей“ и „сбогом“.
— Чудех се дали няма да бъде по-добре, ако си отида.
— О, Керълайн… Съжалявам, че ти причинявам тревоги.
— Няма значение. Но предпочитам истината.
— Истината? — откликна нежно Лоурънс. — Керълайн, изобщо не съм и помислял да си тръгваш. Чаках удобен момент да те моля да останеш.
— Е, добре — отговори тя примирено. — Ще остана. Ще остана толкова, колкото ти пожелаеш.
— Като моя жена?
— Може би е още рано да ти задавам подобен въпрос? — попита Лоурънс, осъзнавайки нейното объркване.
— Не, не е рано. Просто не мога да повярвам, че желаеш да се ожениш за мен.
— Не можеш? Чуй ме тогава — желая, и то много.
Той се усмихна, с което започна да заличава следите от объркване върху лицето й.
— Керълайн, бил съм влюбен и преди. Не вярвах, че може да ми се случи отново. Но се случи.
— Ти си влюбен в мен?
— Обичам те. Обичам те, Керълайн, и се нуждая от твоята любов.
— Но ти я имаш. Никога не съм се влюбвала, но съм сигурна, че те обичам много.
Очите й продължаваха да блестят, но лицето й помръкваше.
— Изглеждаш толкова притеснен… Холи и Клер ли са причината? Чувстваш се като предател спрямо тях?
— Най-вече като предател спрямо Холи — отговори той тихо.
— Ние ще продължим да я търсим, Лоурънс. Никога няма да спрем.
— Не, но…
— Искаш да имаме деца, нали? — пророни тя нежно думите, които Лоурънс не можеше да произнесе.
— Само ако това е и твое желание.
Керълайн погледна мъжа, когото обичаше. Той бе казал, че се нуждае от нейната любов и сега тя можеше да откликне на тази потребност, като вземеше решението вместо него и направеше така, че предателството да не изглежда толкова тежко.
— Копнея да имам деца, Лоурънс. Винаги е било така. Просто не бях сигурна, че някога ще намеря подходящия човек за баща. Но сега го намерих. — И тя го приближи, за да потъне в прегръдката му.
— Всъщност знаеш ли, че това не е предателство? — вдигна тя поглед към него. — По-скоро е доказателство за твоята любов към тях. Желанието ти да се ожениш отново и да имаш още депа означава, че си живял чудесно със семейството си и затова, въпреки огромната болка, имаш желание да опиташ отново.
— Как може да си толкова мъдра?
— Защото те обичам — отговори простичко Керълайн. — Защото те обичам с цялото си сърце.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Малко преди да се позвъни на вратата, Лоурънс трябваше да се обади на приказливия котешки собственик, който го търсеше, за да съобщи, че Митънс вече се била оправила.
Наложи се Керълайн да посрещне Джейсън Коол. Във филмите и на фотосите в списание „Пийпъл“ и вестник „Ентъртейнмънт Тунайт“ той имаше силно, завладяващо присъствие, но по подобие на повечето звезди, тя си представяше сравнително дребен. А по тона, с който бе разговарял с Лоурънс бе заключила, че е и невероятно арогантен.
Оказа се обаче висок колкото Лоурънс, много по-красив на живо, а усмивката му, отправена към Керълайн, говореше по-скоро за учтивост, отколкото за арогантност.
— Казвам се Джейсън Коол.
Керълайн отговори през смях на облекчение:
— Известно ми е. Моето име е Керълайн Хоуторн. Заповядайте.
Тя го въведе във всекидневната, където се чуваше приятният и търпелив глас на Лоурънс.
— Доктор Елиът не е на повикване този уикенд, но го търсят и неофициално — обясни Керълайн.
— И той няма нищо против?
— Изобщо. Освен в случаите като сегашния. Привидно изглежда спокоен, но сигурно е притеснен, че ви се налага да го чакате.
— Аз не бързам.
— Едва ли ще се бави още много. Желаете ли кафе? Кифлички с боровинки?
— Няма да откажа кафе. Черно. Благодаря.
Кафеникът, три чаши, захарницата, млякото и кифличките предварително бяха подредени на масичката. Керълайн подаде на Джейсън чаша, но не го покани да седне, защото забеляза желанието му да се поразтъпче. Може би искаше да разгледа заглавията по лавиците или пък да хвърли поглед през прозореца към поляната вън? Би могла да го запознае с някои неща, като например с интереса на Лоурънс към книгите, или пък с имената на избуялите диви цветя по поляната, но преди да каже и дума, Джейсън взе „Даровете на любовта“, оставена до стола й.
— Доктор Елиът ли чете това?
— Не. Аз.
— Какво мислите за книгата?
— Най-доброто, което Синклер е написала досега. Останали са ми около тридесет страници. Разчитам на щастлив край — усмихна се Керълайн. — Мисля, че така би било по-добре.
— Сигурно нейните герои ви допадат много.
— Познахте.
— Искате ли да разберете дали краят е щастлив?
