обаждане.
— Недей да скромничиш — отговори той. — Много съм ти благодарен.
Дълго след приключването на разговора Джейсън не можа нито да прочете новия факс от Холи, нито да набере нейния или на Лоурънс Елиът телефонен номер.
Беше невероятно объркан, развълнуван и притеснен. Като режисьор, разполагащ с милиони, Джейсън Коол можеше да си позволява лукса да снима по няколко пъти едно и също нещо. Така от сцена на сцена можеше да вмъква каквито си пожелае промени, подобрения или украси, докато не постигне желаното съвършенство.
Историята с убийствата в Деня на Свети Валентин вече имаше своя завършек. Всички факти бяха известни — поне на Джейсън, — а и най-накрая изчезналата дъщеря се намери. Историята имаше край, но той се нуждаеше от изясняване.
Тази сцена можеше да се получи идеално само по един начин и затова изискваше внимателно планиране. Джейсън бе готов да я преработва отново и отново, щом инстинктът му — неговото сърце — му заповядваше да направи това… за Холи.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Изключвайки храната, от много години Холи пазаруваше всичко по каталог — от компютъра и факса, до завивките и книгите, домакинските принадлежности и микровълновата печка. За нея това бе най- практичният начин за правене на покупки. Независимо от обема и теглото си, поръчките се доставяха директно в дома й, а и така се постигаше някаква анонимност.
След като внимателно се запознаеше с каталозите, въоръжената с кредитна карта Мерилин Пиърс можеше да се обади на някой от приятните гласове, които отговаряха винаги на един от съществуващите за целта 800 телефонни номера.
Холи си набавяше и дрехите по каталог. „Ландс енд“, „Орвис“ и „Л.Л. Бийнс“ я снабдяваха с всичко необходимо за различните сезони в Кодиак: джинси, пуловери, бархетни нощници, топло бельо и подходящи за арктическите студове грейки. Тези фирми предлагаха също така поли и други дрехи. А в каталозите на „Нюмън-Маркъс“, „Сакс“ и „Хоркау“ можеше да се намерят и съвсем официални облекла. Холи подробно изучаваше всички каталози, за да облича с техните стоки своите героини също толкова старателно, колкото старателно описваше и подробностите в измислените от нея светове.
Още на следващия ден след заминаването на Джейсън за Хонгконг, Холи отново запрелиства каталозите. Искаше да си поръча нещо по-различно от джинси — някаква рокля например, която да носи при неговото завръщане. В случая мислеше и за самата себе си, защото най-накрая се бе пробудила и с радост приветстваше погребаната толкова дълго надежда.
Някои от героините на Лорън Синклер можеха всъщност да си позволят натруфените модели на Касини и тоалетите от шифон на Шанел, но други, които повече приличаха на нея — не. Те предпочитаха по-скромни модели, като разкроени поли и стилни копринени блузи, или изчистени рокли в нежни пастелни десени.
Моделите изглеждаха прекрасно в каталозите, но тя направи поръчката, без да има представа как новите й дрехи ще стоят на нея. Пет дни преди пристигането на Джейсън, Холи все още се мотаеше, въпреки че повечето от колетите бяха дошли още преди седмици. След като отвореше кашона, тя внимателно окачваше съответната дреха на закачалки или я загъваше отново, мръщейки се замислено при допира с копринената мекота на платовете.
„За мене — напомняше си тя. — За повече нежност на кожата ми, за повече женственост…“
Все още не бе пробвала нищо, нито дори някои от новите обувки, защото въпреки пробуждането на надеждата с всяко ново пролетно утро, тя все още се чувстваше несигурна в себе си. Знаеше, че с обличането на някоя от тези прекрасни дрехи приказните илюзии заплашваха да изчезнат. Трябваше да застане срещу огледалото и наистина да се погледне, а досега бе правила това само за да се увери в адекватността на маскировката си.
Като малко момиченце Холи никога не се оглеждаше. Не се и налагаше, защото се отразяваше щастливо в очите на родителите си. Тогава дори нямаше представа как изглежда. Знаеше само, че каквото и да виждаха в нея родителите й, те го обичаха.
После остана само майка й, а след онази нощ на Свети Валентин повече нямаше никакви огледала, нито дори хора — до появата на Джейсън.
На него обаче гледката му харесваше. Холи със сигурност го знаеше.
„Да, но… аз също трябва да харесвам това, което виждам. Просто трябва да се погледна и да се одобря.“
А малкото момиче, опитвало се отчаяно да спаси семейството си и неуспяло, се страхуваше ужасно от собственото си отражение.
Дълго време Холи не смееше да се погледне. Концентрира вниманието си върху дрехите. Разглеждаше ги внимателно, критично и накрая се усмихна. Допаднаха й кремавата копринена блуза и резедавата пола, ансамбълът с оттенъци на старо злато, карамел и златисто, и роклята с цвят на слонова кост, посипана с нежни лилави цветчета, и…
Накрая все пак трябваше да види лицето си. Гледката сигурно би била прилична, след като дългата й златиста коса, скромно хваната на тила в опашка, се спускаше чак до кръста.
Холи пое дълбок дъх и внимателно заразглежда собственото си отражение. Насреща й стоеше зряла жена, а не тринадесетгодишното момиченце, което не бе успяло да спаси семейството си, и в това женско лице Холи съзря образ, който не можеше да не заобича, защото… бе образът на нейните прекрасни родители.
Холи не беше точно копие нито на Лоурънс, нито на Клер, а по-скоро приличаше и на двамата. Всяка нейна черта представляваше хармонично единство на тяхната огромна любов. Очите й съчетаваха великолепното морскосиньо на майката с тъмнозеленото на бащата, а останалата част от лицето й бе същински символ на техните дарове: нежност и сила, решителност и гордост, щедрост и кураж.
Тя бе стопроцентово тяхно създание, тяхно дете, тяхна радост и надежда.
Холи продължаваше да гледа в огледалото… Нейното собствено лице постепенно избледняваше и се трансформираше в друго, в лицето на Клер, което я гледаше с огромна любов. „Слушай ме, милата ми… Ти можеш да продължиш да живееш. Силна си и ние с баща ти толкова те обичаме. Ще запомниш ли това, Холи? Ще ми обещаеш ли да бъдеш щастлива?“
Тя бе дала това тържествено обещание пред умиращата си майка и за последните седемнадесет години го спазваше по единствения възможен начин — създаваше въображаеми безоблачни светове.
Но сега най-накрая тя излизаше от черупката, в която бе намерила убежище, докато сърцето й възстанови куража и силата си.
„Може би никога нямаше да се покажеш на света и на самата себе си, ако не бе срещнала Джейсън.“
Признаваше си, че е така. И може би щеше отново и завинаги да изчезне в своя измислен свят, ако той не пишеше и не звънеше всеки ден.
„Не! — възпротиви се тя. — Наистина благодарение на този мъж събудих надеждата в себе си. Но тя си бе там много преди да го срещна, защото е чуден дар от любовта на моите родители. Без значение какво ще стане с Джейсън, аз ще я задържа и ще благоговея пред нея, както моите родители благоговееха пред мене.“
Неприятната мисъл си отиде и тя отново Погледна в огледалното отражение. Този път срещна Холи, не Клер, и се усмихна нежно и прощаващо на жената, в която се бе превърнала.
И тогава за пръв път почувства тежестта на тила си, сякаш някаква желязна ръка от миналото я дърпаше, опитвайки се да я спре и върне назад. Това бе нейният златен сноп, дебелата опашка, която понякога й служеше като завеса за прикритие.
„Не ми трябваш повече! — помисли си ядно тя. — Не ми трябва въже, което да ме дърпа назад, или завеса, която да ме крие от хората.“
Холи грабна една ножица и с учудваща за самата нея решителност отряза от дебелата опашка около
