го доведоха след половин час. Купувал си сладкиши в един денонощен магазин две пресечки по-надолу и много се самосъжалявал. Те го разпознали веднага, а той не се съпротивлявал да се върне вкъщи. Той бил готов.
— Защо направи това? — попита го Грейс, която още бе разтреперана от постъпката му. Тя не можеше да повярва. Никое от децата им не беше бягало. Но и те бяха подложени на огромно напрежение.
— Не исках двамата с татко да се карате заради мен — тъжно рече Мат. Но навън бе толкова страшно и той се радваше, че се е върнал.
— Ние не се карахме заради теб, а просто разговаряхме.
— Не е вярно, карахте се.
— Всички понякога се карат — обясни му Чарлс и го притегли на коленете си, след като седна.
Полицаите току-що си бяха тръгнали и бяха обещали на Чарлс да не казват на вестниците. В живота им трябваше да има нещо лично, дори това да беше бягството на осемгодишния им син от дома им за половин час. Нямаше вече нищо свещено.
— Ние с мама се обичаме, знаеш го.
— Да, знам го… само че всичко беше толкова притеснително напоследък. В училище говореха такива неща, а мама непрекъснато плачеше. — Той погледна виновно, когато се размисли. Тя плачеше почти непрестанно напоследък, но кой би се сдържал на нейно място.
— Спомни си какво ти казах онзи ден — продължи Чарлс. — Ние трябва да сме силни. Всичките. Да държим един за друг. Не можем да избягаме. Не можем да се предадем. Само трябва да се държим заедно.
— Да, добре — отвърна Мат, не напълно убеден, но щастлив, че отново е вкъщи. Глупаво бе да бяга и той го разбираше.
Майка му го заведе горе и го сложи да си легне, тази нощ всички спаха. Грейс и Чарлс бяха изтощени, а Матю заспа почти в момента, в който помириса възглавницата. Кисис лежеше пред леглото му и леко похъркваше.
Ала през следващата седмица беше публикувана друга фотография, която показваше Грейс, цялото й лице, с поглед вперен в апарата, с безжизнени очи и изненадано изражение на лицето, очите й бяха широко отворени сякаш някой току-що бе направил нещо наистина шокиращо и възхитително чувствено с нея. Това бе най-еротичната серия фотографии, която тя бе виждала и малко по малко, лека-полека те я влудяваха.
Тогава тя се обади на справки, чудеше се защо досега не го е направила. Той не беше в Чикаго, нито в Ню Йорк. Бил във Вашингтон й казаха най-сетне, в „Трил“. Идеално. Защо не се бе досетила досега? Знаеше, че няма никакъв избор. Вече нямаше значение какво ще се случи с нея. Длъжна бе.
Отвори сейфа и взе пистолета на Чарлс, а после се качи в колата и подкара към адреса, който бе записала на парче хартия. Децата бяха на училище, а Чарлс — на работа. Никой не знаеше къде отива, нито какво възнамерява да направи. Но тя знаеше. Беше го планирала и си струваше, каквито и да бяха последиците.
Позвъни на входа на студиото му на Еф стрийт и се изненада, когато вратата се отвори, без някой да попита кой е. Можеше да означава или че са много големи и заети, или извънредно небрежни. При наличието на толкова скъпо оборудване, те би трябвало да са по-внимателни, но за щастие не бяха.
Беше толкова лесно, не можеше да разбере защо досега не беше се сетила. Вратата бе отворена и вътре нямаше никой, освен Маркъс. Той нямаше дори асистент. Стоеше с гръб към нея, приведен над фотоапарата, снимаше фруктиера с плодове на масата. Беше сам и дори не я виждаше.
— Здравей, Маркъс — гласът й бе непознат за него, бяха минали твърде много години. Беше чувствен и спокоен, звучеше щастлива, че го вижда.
— Кой е?
Той се обърна и я погледна изненадан с лека усмивка, отначало не я позна, чудеше се коя е, хареса му и… тогава се сети коя е и застина.
Тя бе насочила срещу него оръжието и се усмихваше.
— Трябваше да го направя още преди седмица — рече тя простичко. — Не знам защо не се сетих досега. Сега остави апарата, не докосвай копчето му или ще те застрелям, а не искам да развалям фотоапарата ти. Остави го. Веднага. — Тонът й бе рязък и вече нямаше и следа от чувствеността, той внимателно остави апарата на масата зад себе си.
— Хайде, Грейс… не си прави лоша шега… просто припечелвам.
— Не ми харесва начина, по който го правиш — твърдо каза тя.
— Ти си красива на снимките, дължиш ми го.
— Нищо не ти дължа. Ти си просто един плужек. Каза ми, че не си свалял дрехите ми.
— Излъгах те.
— И си ме принудил да подпиша разрешително, в момент, когато съм била в несвяст. — Тонът й бе леден, тя бе бясна от яд, но вече напълно се владееше. Всичко беше напълно обмислено. Този път наистина щеше да е убийство първа степен. Щеше да го убие и когато той я погледна, също го разбра. Беше я тласнал твърде далече и тя се бе хванала. Изобщо не се вълнуваше какво ще й направят този път. Беше го преживяла вече. А сега си струваше.
— Хайде, Грейс, бъди добра. Снимките са страхотни. Слушай какво, има ли значение? Те вече са направени. Ще ти дам останалите негативи.
— Не давам и пет пари. Първо с един изстрел ще ти отнеса топките. А след това ще те убия. Нямам нужда от разрешение. Само от оръжие.
— За Бога, Грейс. Откажи се. Това са само снимки.
— Това е моят живот, който ти прецакваш… децата ми… съпруга ми… брака ми…
— Той все едно е мижитурка. Сигурно е много търпелив с теб… Боже, помня целия този фарс на невинност преди деветнайсет години. Дори дрогирана ти не беше забавна. Ти беше много скучна, Грейс, истинска мъка. — Беше злобен и ако тя не беше толкова напрегната, би забелязала, че той е силно дрогиран с кокаин. Използваше парите от „Трил“, за да задоволява този свой навик. — Ти си най-скапаното дупе, което познавам — продължи той, но поне за това тя знаеше истината.
— Ти никога не си спал с мен — студено възрази тя.
— Разбира се, че съм. Имам снимки за доказателство.
— Ти си болен. — Тогава той започна да хленчи, че тя нямала право да идва при него и да му се меси как припечелва пари.
— Ти си гадно дребно влечуго — каза му тя и освободи спусъка, а звукът стресна и двамата.
— Няма да го направиш, нали, Грейс? — мънкаше той.
— Ще го направя. Заслужаваш го.
— Ще отидеш пак в затвора — опита се той да я придума, а носът му патетично протече. Последните деветнайсет години не бяха добър период за него. Беше се захващал с доста неща, малко от тях законни.
— Хич не ме интересува, че ще се върна — студено го сряза тя. — Ти ще си мъртъв. И ще си е струвало.
Тогава той падна на колене.
— Хайде… не го прави… ще ти дам всички снимки… и без това щяха да излязат още две… Имам една твоя с някакъв тип, наистина е много хубава… можеш да я вземеш ей така, без нищо… — Той плачеше.
— На кого си дал фотографиите?
За какъв тип говореше Маркъс? В студиото тогава нямаше никого или някой е дошъл, докато е била в несвяст? Беше й противно да си го представи.
— У мен са. В сейфа. Ще ти ги върна.
— Не ти вярвам. Сигурно криеш оръжие там. Не ми трябват.
— Не искаш ли да ги видиш, страхотни са.
— Искам единствено да те видя мъртъв на пода и кръвта ти да изтича — продължи нападателно тя, усети, че ръката й трепери. А когато го погледна, неизвестно защо изведнъж се сети за Чарлс, а после за Матю… ако убиеше Маркъс, никога повече нямаше да бъде с тях, освен в стаите за посещение в затвора,
