може би завинаги… При мисълта за това дъхът й спря и изведнъж силно й се прииска да ги прегърна и да ги почувства до себе си… Аби и Андрю също… — Стани! — злобно извика тя на Маркъс. Той се изправи, продължаваше да плаче. — И престани да хленчиш. Ти си нещастно лайно.
— Грейс, моля те, не ме застрелвай.
Тя се отдалечи заднешком към вратата и той разбра, че тя ще стреля оттам, оставаше му единствено да плаче и да й се моли да не го прави.
— И за какво искаш да живееш? — попита тя гневно. Беше вбесена. Не си струваше да си губи времето с него. Нито живота си. Как дори можа да й хрумне, че си струва? — За какво да живее такъв гаден плужек като теб? Само заради парите? За да рушиш живота на другите? Дори не си струва да стрелям по теб. — С тези думи тя се обърна и забърза надолу по стълбите, преди на него дори да му дойде на ум да я последва.
Той прекоси стаята едва когато тя бе излязла от входа и се бе качила в колата си. А Маркъс седна на пода и се разрида безутешно, не можеше да повярва, че беше му се разминало. Беше абсолютно уверен, че тя ще го убие и имаше право до последните пет минути. Когато го видя отново, изправен, хленчещ, дрогиран до козирката, тя се вразуми.
Прибра се вкъщи и върна на място оръжието, а после се обади на Чарлс.
— Искам да те видя — каза тя настойчиво. Нямаше намерение да му разказва по телефона, защото можеше някой да ги подслушва, но искаше той да разбере какво щеше да направи. Беше си изгубила ума. За известно време, но благодарение на Господ се вразуми.
— Може ли да почака до обяд?
— Добре. — Тя още трепереше от случилото се. Вече можеше да е арестувана и да е поела пътя към доживотния затвор. Тя не можеше да повярва, че е била толкова глупава. Но онова, което я бе тласнало към подобна постъпка, бяха лъжите, мъката, унижението и излагането.
— Добре ли си? — той изглежда бе притеснен.
— Добре съм. Много по-добре, отколкото напоследък.
— Какво си направила? — пошегува се той. — Уби ли някого?
— Всъщност, не. — Тя беше малко учудена.
— Ще се срещнем в „Ла Риваж“ в един часа.
— Ще бъда там. Обичам те.
От доста време не бяха обядвали заедно навън и тя се зарадва, когато го видя да влиза. Вече го чакаше. Той си поръча чаша вино, тя никога не пиеше на обяд и рядко на вечеря. После си поръчаха обеда. Когато свършиха, тя шепнешком му разказа какво се е случило. Чарлс пребледня, докато я слушаше. Направо се вцепени. Тя знаеше колко неправилно е постъпила, за миг, само за миг, се бе заблудила, че си струва.
— Може би Мат е прав като казва да слушам, защото иначе ще ме застреляш — прошепна на свой ред той и тя се засмя.
— И не го забравяй. — Ала тя си знаеше, че никога няма да направи нищо подобно. Това бе само миг на сляпа лудост, но дори във върховния момент от гнева си тя не стреля и сега беше доволна. Маркъс Андерс не заслужаваше такова усилие.
— Струва ми се, че това до голяма степен обезсмисля онова, което щях да ти кажа. — Той не можеше дори да си представи ужаса, ако тя бе застреляла Маркъс Андерс. Дори не можеше да понесе мисълта, макар че разбираше провокацията. Не беше сигурен какво би направил той самият, ако го срещнеше. Ала благодарение на Бога тя се бе вразумила. Това бе още едно потвърждение, че той постъпваше правилно. Решението дори не бе трудно за него. — Оттеглям се от кампанията, Грейс. Не си струва. Не е хубаво за нас. Достатъчно преживяхме. Не ни трябва повече. Това ти казах в Ню Йорк. Искам да си върнем нашия живот. Оттогава непрекъснато мисля за това. Колко още трябва да платим? Каква ще е цената на славата?
— Сигурен ли си? — Тя се чувстваше неудобно, че той се отказва от политиката заради нея. Нямаше да кандидатства и за конгресмен и ако не участваше в надпреварата за сенатор излизаше от политиката, поне за известно време, а може би дори завинаги. — Какво ще правиш?
— Ще намеря какво — усмихна се той. — Шест години във Вашингтон е дълъг период. Мисля, че ни стига.
— Ще се върнеш ли някога? — попита тя тъжно. — Ще се върнеш ли?
— Може би. Съмнявам се. Цената е твърде висока за някои от нас. Има хора, които никога нямат проблеми. Но ние не сме от тях. Миналото ти е твърде мрачно, много хора проявяват злоба към нас. Мисля дори, че само отношенията ни и децата карат мнозина да завиждат. Никак не са малко жалките и нещастни завистници по света. Не може непрекъснато да ни притесняват. Но човек не е в състояние да се пребори с тях завинаги. На петдесет и девет години съм и съм уморен, Грейс. Време е да се прибираме вкъщи. — В момента, когато тя заплашваше Маркъс Андерс, че ще го убие, Чарлс вече свикваше пресконференция за следващия ден. Иронията бе учудваща.
Същата вечер съобщиха на децата, които бяха разочаровани. Бяха свикнали той да е политик и не искаха да се прибират да живеят трайно в Кънектикът. Там им се струваше скучно, особено през лятото.
— Всъщност — призна той за пръв път, — мислих и реших, че промяна в обстановката за известно време ще подейства добре на всички. Може би Европа. Лондон или Франция, а нищо чудно и Швейцария за година-две.
Аби изглеждаше ужасена, а Матю — недоверчив.
— Какво имат в Швейцария, татко?
— Крави — отвърна недоволна Аби. — И шоколад.
— Това не е лошо. Обичам кравите и шоколада. Можем ли да вземем Кисис.
— Да, ако не отидем в Лондон.
— Тогава няма да ходим в Лондон — заяви сериозно Матю.
Всички знаеха, че предпочитанието на Андрю щеше да е Франция, тъй като приятелката му се връщаше в Париж за две години. Баща й беше прехвърлен в тяхното Министерство на външните работи на Ке д’Орсе и тя го бе информирала.
— Мога да работя в парижкия филиал на нашата фирма или в лондонския, ако се върна във фирмата, а бихме могли да живеем скромно, като отглеждаме в някое стопанство сами зеленчуци. Имаме богат избор. — Той им се усмихна. Откакто започнаха атаките на таблоидите непрекъснато мислеше за промяна. Каквото и решение да вземеха за живота си след това, те трябваше да напуснат Вашингтон и всички го знаеха. В противен случай човекът или семейството, което стоеше зад него трябваше да плати твърде висока цена.
Той се обади на Роджър Маршал и се извини, а Роджър му отговори, че напълно го разбира. Смяташе, че в близко бъдеще може да има някои други интересни възможности, но за Чарлс беше твърде скоро, за да иска да чуе за тях.
На следващата сутрин Чарлс беше любезен и достолепен и изглежда изпитваше облекчение, когато съобщи на насъбралото се множество представители на медиите, че се оттегля от надпреварата за сенатор по лични причини.
— Има ли това нещо общо със снимките, за които жена ви е позирала преди години, конгресмен Макензи? Или защото през юни се разбра, че е била в затвора?
Те продължаваха да бъдат същите копелета. В журналистиката бе настъпила нова ера и тя не бе добра. Имаше времена, когато нищо подобно не би се случило. Всичко това бяха измислици и лъжи, зъл умисъл, реални или не, доказуеми или не. Взимаха камата и тръгваха да извадят нечии вътрешности, все едно чии, важно беше камата да е окървавена и по нея да има вътрешности. Бяха останали с грешното впечатление, че това искаха читателите им.
— Доколкото ми е известно — Чарлс ги погледна в очите, — жена ми никога не е позирала на никой фотограф, сър.
— А аборта? Вярно ли беше?… Ще се върнете ли в Конгреса след две години?… Имате ли на ум други политически цели?… А постове в кабинета? Каза ли президентът нещо, в случай, че бъде преизбран?… Вярно ли е, че се е снимала в порнофилм в Чикаго?
