Сената, но че го разбира. Имаше моменти, когато човек трябваше да вземе решение за собствения си живот, а не за страната. А Чарлс му каза, че цени подкрепата му, но Вашингтон ще му липсва и се надява да се срещнат отново.
— И аз се надявам на същото. — Президентът се усмихна и го попита какви са плановете му, а Чарлс му разказа. Тази седмица щяха да заминат за Швейцария, където възнамеряваха да останат половин месец на ски.
— А какво ще кажете за Франция? — попита президентът, а Чарлс обясни, че ще обиколят Нормандия и Бретан и е уредил за децата училище в Париж. — Кога ще пристигнете там? — Изглеждаше натъжен.
— Вероятно през февруари или март. Ще останем до училищната ваканция през юни. После ще обиколим Англия за месец и ще се приберем. Предполагам, че по това време ще сме готови и аз ще се върна на работа.
— Какво ще кажете за април?
— Сър? — Чарлс не го разбра точно, а президентът се усмихна.
— Попитах ви какво ще кажете да се върнете на работа през април.
— По това време още ще бъда в Париж — отвърна той сдържано. Нямаше никакво намерение да се връща във Вашингтон, преди да е минала поне година или дори две, а в Щатите щяха да си дойдат най-рано през лятото.
— Това не е проблем — продължи президентът. — Сегашният посланик във Франция иска да се върне през април и да се пенсионира. Тази година не беше добре. Какво ще кажете за поста посланик във Франция за две или три години? А после можем да поговорим за следващите избори. След четири години ще имам нужда от добри мъже, Чарлс. Искам да ви видя сред тях.
— Посланик във Франция? — той погледна озадачено. Не можеше дори да си го представи, но звучеше като шанс на живота. — Може би да го обсъдя със съпругата си?
— Разбира се.
— Ще ви се обадя, сър.
— Не бързайте. Постът е добър, Чарлс. Мисля, че ще ви хареса.
— Вероятно на всички ще ни хареса. — Чарлс бе смутен. А задната врата към Вашингтон бе отворена за него, когато поискаше.
Той обеща да информира президента до няколко дни. Двамата мъже се здрависаха, а Чарлс слезе долу, имаше развълнуван вид. Грейс забеляза, че нещо се е случило горе и умираше от любопитство да разбере какво е то. Видя им се цяла вечност, докато качат децата и кучето в колата и когато всички се прибраха, започнаха да го питат какво му е казал президентът.
— Нищо особено — пошегува се той с тях и ги държа в напрежение, докато се отдалечат от Белия дом. — Обичайните неща, сбогом, приятно пътуване, не забравяйте да пишете.
— Татко! — ядоса се Аби, а Грейс приятелски го побутна.
— Няма ли да ни кажеш най-сетне?
— Може би. Какво ще получа срещу това?
— Ще те изхвърля от колата, ако не ни кажеш веднага! — заплаши го тя.
— По-добре я слушай, тате — предупреди го Мат, а кучето започна да лае бясно сякаш и то искаше да разбере.
— Добре, добре. Каза, че ние сме хората, които са се държали най-лошо и той не иска да се връщаме във Вашингтон. — Той се ухили и всички започнаха да викат в един глас и му казаха, че не е забавен. — Толкова лошо сме се държали, че според него трябва да си останем в Европа. — В интерес на истината след шест години в столицата им беше трудно да се сбогуват с приятелите, но бяха развълнувани от мисълта за чужбина, а Андрю нямаше търпение да види приятелката си в Париж.
Тогава Чарлс погледна Грейс, беше любопитен как ще реагира на предложението.
— Предложи ми да стана посланик в Париж — каза й тихо, докато децата продължаваха да вдигат шум зад тях.
— Така ли? — Тя се вцепени. — Сега?
— През април.
— Ти какво му отговори?
— Казах му, че ще те попитам, ще се посъветвам с всички вас и той поръча да му съобщя решението си. Какво мислиш? — Той я поглеждаше, докато караше през Вашингтон и се насочи на север към Гринич.
— Мисля, че ние сме най-щастливите хора — каза тя и наистина мислеше така. Те излязоха почти невредими от пламъците на Ада и бяха все още заедно. — Знаеш ли още какво си мисля? — попита го тя, приведе се към него и прошепна.
— Какво?
Каза го така, че децата да не чуят.
— Май съм бременна — той я погледна усмихнат и също й прошепна, но достатъчно високо, че да го чуе през врявата, която идваше от задната седалка.
— Ще бъда на осемдесет и две, когато този се дипломира от колежа, може би трябва да престана да броя, предполагам, че ще го наречем Франсоа.
— Франсоаз — поправи го тя и се разсмя.
— Близнаци. Означава ли това, че отиваме? — попита я той учтиво.
— Изглежда да, нали? — На задната седалка децата пееха френски песни с всичка сила, а Анди сияеше.
— Имаш ли нещо против да родиш бебето там? — попита я той тихо. Малко се притесняваше.
— Не — усмихна се тя. — Не мога да се сетя за по-подходящо място от Париж.
— Това „да“ ли означава?
Тя кимна.
— Така ми се струва.
— Президентът каза, че ме иска тук след две или три години, за да говорим за новите избори. Но аз не знам, не съм сигурен, че отново ще пожелая да преживея всичко това.
— Може би следващия път няма да е така. Може би те ще се уморят.
— След фокуса, който този мерзавец направи със снимките си, дотогава може да сме собственици на „Трил“ — усмихна се той тъжно. Голдсмит щеше да има много работа.
— Можем да го изгорим до основи. Каква чудесна идея. — Усмихна се тя зловещо.
— Бих искал. — Той се усмихна и се наведе да я целуне. Като слушаше как децата им се смеят и пеят на задната седалка и като гледаше нея, имаше чувството, че кошмарът от изминалите месеци не е бил реалност.
— Оревоар, Вашингтон! — извикаха децата, когато пресякоха река Потомак.
Чарлс погледна към града, където се бяха родили толкова много мечти — и толкова много бяха умрели — и сви рамене:
— Доскоро.
Грейс седна по-близо до него и усмихната погледна през прозореца.
Информация за текста
© 1996 Даниел Стийл
© 1998 Боряна Семкова-Вулова, превод от английски
Malice, 1996
Сканиране: ???
Разпознаване и начална редакция: Xesiona, 2010
Редакция: maskara, 2010
Издание:
