— Благодаря ви, дами и господа, за вашата любезност и вежливост през последните шест години. Довиждане и ви благодаря.
Той остана докрай перфектен джентълмен, какъвто винаги е бил, напусна залата, без дори да погледне назад. След още два месеца свършваше мандатът му като конгресмен и на всичко щеше да се сложи край.
16
Последната снимка излезе в „Трил“ две седмици след оставката на Чарлс и това беше облекчение, дори за Грейс. Маркъс им ги беше продал преди месец и не можеше да ги оттегли, въпреки че доста хленчи. Сделката си бе сделка, а той ги беше продал и бе изхарчил парите, ала бе много уплашен, че Грейс може да се върне пак с оръжие в ръка и този път сигурно нямаше да го остави жив. Той се страхуваше да излиза от студиото и реши да напусне града. Отказа се и не им продаде снимката с мъжа, за която й бе казал. Беше страхотна фотография, наистина изглеждаха сякаш се любят. Ала заради тази снимка тя със сигурност щеше да го застреля, а и „Трил“ вече не проявяваха интерес. Макензи бе подал оставка и остана в миналото. На кой му пукаше за жена му?
Три дни, след като излезе снимката някой се обади в радиото. Беше някакъв мъж от Ню Йорк, ръководител на фотолаборатория, когото Маркъс Андерс бе завлякъл с много пари. Андерс бе натрупал половин милион благодарение на него, но му ги бе извадил през носа и бе измамил мъжа, който се обади. Освен това човекът знаеше, че Андерс се занимава с нещо непочтено. Отначало бе нормално, но после снимките започнаха да идват една след друга. Измъчиха жената от фотографията до смърт и бедният й мъж се оттегли. Не беше справедливо по много причини. Затова той проговори.
Името му бе Хосе Сервантес и беше най-добрият монтажист в Ню Йорк, а може би и в бизнеса. Правеше прекрасен ретуш за уважавани фотографи и някои любопитни неща, ако му плащаха, както стана и с Маркъс Андерс. Можеше да вземе главата на Маргарет Тачър и да я постави върху раменете на Арнолд Шварценегер. Само ги съединяваше и готово. Фокус, бокус, препаратус! Вълшебство! За снимките на Грейс, обясни той, му трябвала само тънка черна панделка, която сложил на врата й и така главата й подхождала на всяко тяло. Той избрал някои наистина съблазнителни и по-екзотични пози, отначало Маркъс му казал, че е на шега. Едва когато ги видял отпечатани в „Трил“, той разбрал с какво се занимава фотографът. Още тогава можел да се обади, но не искал да се намесва. Възможно било да го обвинят в измама, макар да нямало нищо незаконно в монтиране на фотографии. Правело се постоянно в рекламите, за шеги, за поздравителни картички, за макети. Само когато някой постъпеше като Маркъс, това беше незаконно. Защото ставаше дума за зъл умисъл, за истинско злодеяние, което всички търсеха, но не откриха. Ала този път го хванаха.
Маркъс Андерс бе решил да я съсипе. Нямаше нищо общо с разгласяването на престоя й в затвора, дори не знаеше за него и бе забравил напълно за снимките й. Ала веднъж видя съобщения за нея в „Трил“, в които се съобщаваше, че убила баща си и била в затвора, и той изрови старите си снимки и ги даде на Хосе да поработи върху тях. Хосе не я разпозна, докато не видя първата статия в „Трил“ и си даде сметка какво прави Маркъс. По това време Маркъс си беше свършил работата. Бяха изцяло фалшиви. Истинските снимки бяха онези, които тя помнеше, в бялата риза на Маркъс, на много от тях дори бе в сините джинси. За постигането на целта бе допринесло изражението на лицето й, както лежеше върху кожата, дрогирана и в полусъзнание. Така тя имаше вид сякаш е правила секс по същото време.
И тази история създаде новини, а „Трил“ бе подведен под съдебна отговорност. Господин Голдсмит, адвокатът, беше доволен и предяви към Маркъс обвинения в измама и умисъл за нанасяне на вреда, но той вече бе изчезнал и се говореше, че е в Европа.
Маркъс и „Трил“ го бяха направили за забавление и за печалби и за да докажат какво могат, изобщо не ги интересуваше, никой не поемаше отговорност — нито фотографът, нито фалшификаторът, нито редакторът, а накрая семейство Макензи бяха жертва.
Ала те отново бяха дошли на себе си, опаковаха вещите си от къщата във Вашингтон и заминаха да карат Коледа в Кънектикът. А после се върнаха да освободят къщата на Ар стрийт. Тя бе продадена незабавно на новоизбран конгресмен от Алабама.
— Ще ти липсва ли Вашингтон? — попита Грейс, докато лежаха на леглото последната нощ в къщата в Джорджтаун.
Той не знаеше дали тя съжалява, или не. До известна степен не съжаляваше. В друго отношение щеше да й липсва. Притесняваше се, че Чарлс винаги ще живее с чувството за несвършена работа. Ала той каза, че няма да му липсва. През шестте години бе свършил много неща в Конгреса и си бе извадил безброй важни поуки. Най-съществената бе, че семейството му означава много повече за него от работата му. Знаеше, че е взел правилното решение. Болката, която бяха насъбрали, щеше да им стигне до края на живота. Тя бе направила и децата по-силни и ги сплоти.
Той имаше и други предложения от корпорации в частния сектор, от една-две известни фондации, и разбира се, искаха да го върнат в адвокатската фирма, но той още не беше решил. Заедно с Грейс и децата щяха да направят точно каквото той каза. Щяха да прекарат шест или осем месеца в Европа. Заминаваха за Швейцария, Франция и Англия. Вече бе уредил две училища за времето на престоя — в Женева и в Париж. А Кисис щеше да остане с приятели в Гринич, докато се приберат вкъщи през лятото. По това време вече бе решил бъдещето на семейството си. Може би, ако беше съгласна, Грейс щеше да има още едно бебе. Ако не, щяха да бъдат щастливи и така. За Чарлс всички врати бяха отворени.
На следващия ден Грейс бе в колата заедно с децата, когато телефонът позвъня. Чарлс проверяваше за последно къщата, да не би да са забравили нещо, но намери само футболната топка на Мат и чифт стари пантофи под задния балкон, иначе всичко бе прибрано. Къщата бе празна.
Обаждаха се от Държавния департамент, беше човек, когото Чарлс почти не познаваше. Известно му бе само, че е близък на президента, но бе имал малко вземане-даване с него, бе също добър приятел на Роджър Маршал.
— Президентът би искал да ви види по някое време днес, ако имате възможност — каза му той, а Чарлс се усмихна и поклати глава. Нямаше да му навреди. Може би просто искаше да му каже довиждане и да му благодари за добре свършената работа, но изглеждаше малко вероятно.
— Ние тъкмо тръгвахме за Кънектикът. Освободихме къщата. Децата са вече в колата.
— Бихте ли се отбили за няколко минути? Сигурен съм, че ще им намерим забавление. Той има петнайсет минути в десет и четирийсет и пет, ако ви е удобно. — Чарлс искаше да попита защо, но знаеше, че така не се постъпва и не искаше да хлопва вратите след себе си, със сигурност не и на Овалния кабинет.
— Предполагам, че ще можем, ако можете да издържите три шумни деца и едно куче.
— Имаме пет — засмя се той — и прасе, което жена ми купи за Коледа.
— Ще дойдем навреме.
Децата бяха силно впечатлени, че ще се отбиват в Белия дом да се сбогуват.
— Обзалагам се, че не прави това за всеки — гордо отбеляза Мат, силно желаеше да се похвали на някого.
— За какво ли е всичко това? — попита Грейс, когато той караше многоместния лек автомобил по Пенсилвания авеню.
Беше сигурен, че тяхната кола щеше да е най-невзрачната пред Белия дом, и открито каза на Грейс, че изобщо няма представа какво щяха да поискат от него.
— Искат след четири години да се кандидатираш за президент — усмихна му се тя широко. — Кажи му, че нямаш време.
— Да, разбира се. — Той се засмя и ги остави в колата, а един помощник ги покани вътре. Щяха да организират за децата миниобиколка, а млад морски пехотинец изяви желание да разходи Кисис. Цареше приятна приятелска атмосфера, която бе характерна за сегашната администрация. Те обичаха децата, кучетата и хората. И Чарлс.
В Овалния кабинет президентът каза на Чарлс, че съжалява задето се е оттеглил от надпреварата за
