— Ще говорим много, обещавам. Питай ме за всичко, което искаш да знаеш, Мери. Нямам тайни от теб.
Тя харесваше това му качество. Беше честен човек, почтен и с блестящ ум. Съчетанието бе страхотно, а и вече се беше убедила, че работят чудесно заедно. Все пак обаче й предстоеше да вземе грандиозно решение и не можеше да позволи Стив да рискува кариерата си заради нейната. Трябваше да гарантира интересите му по най-добрия начин, въпреки че той бе склонен да направи жест заради нея. Искаше да осигури неговото щастие, това бе от жизненоважно значение за нея.
— Нямам търпение да те видя — добави Кал.
— Не мислех, че ще се срещнем отново толкова скоро. — Тя се разсмя.
Предложението му бе напълно неочаквано. Изобщо не бе си и мечтала това да се случи, а бе станало в резултат на първичното предлагане и гастролната презентация, организирани от нея. Все пак й се струваше, че някаква невидима сила има пръст. Ала продължаваше да се притеснява. Искаше да вземе най-доброто решение за всички и отговорността за това бе огромна.
— Опасявах се, че трябва да си купя нова компания и да реша да я направя акционерна, само и само да те видя отново. Чудесни новини, Мери. Ние с теб сме страхотен екип.
— Така е нали — потвърди доволно. И имаше защо — цената на акциите се покачваше. — Е, нека видим какво ще произлезе, когато дойда в Калифорния.
— Ще започна да паля свещи, Мередит… или ще поръчам молебен, или нещо подобно. Ще направя и невъзможното, за да те уговоря. Надявам се, че го знаеш.
— Подозирах, че си способен — засмя се дяволито тя. Той наистина не беше от хората, които приемат не за отговор.
— Ще се видим в сряда — весело се сбогува Кал. След като остави слушалката, Мередит остана да седи на дивана, загледана в телефона, като се питаше какво ще се случи в Калифорния.
Глава 9
Полетът до Калифорния в сряда мина леко. Кал я чакаше на входа на летището. Беше застанал от едната страна, търсеше я с поглед и лицето му грейна в широка усмивка, щом я видя.
— За момент ме обзе паника. Започнах да се питам дали не си размислила, но си се уплашила да ми се обадиш.
— Никога не бих постъпила така — отвърна тя изненадано, когато той пое тежкото куфарче от нея.
— Сигурен съм, извинявай. Но подобно чувство съм изпитвал като дете. Все се страхувах, че татко ще изгуби билетите за цирка. Никога не се случи, но аз винаги се тревожех.
— Е, ето ме.
Бе размишлявала надълго и нашироко по пътя и все още не виждаше как Стив ще остави работата си в Ню Йорк. Беше по-загрижена за него, отколкото за предложението на Кал. Знаеше колко солидна е компанията му, а той вече я бе уведомил за възможността да придобие акции от нея. Така че Стив си оставаше основната й тревога.
— Не мога да повярвам, че правя това. — Все още се чувстваше притеснена.
— Мередит, знам, че това ще е най-важното решение в цялата ти кариера, ако го вземеш. И не мисля, че ще съжаляваш. Ако просто ти бях приятел, а не заинтересована страна, бих ти казал, че е глупаво да не приемеш.
— Разбирам. Но промяната е огромна. Не само промяната в кариерите ни, но и преместването в Калифорния е голямо решение.
— Притесняваш се за Стив — погледна я косо той докато товареха багажа й, — но и тук има хубави болници. Вече установих някои контакти с Централната болница. Ти ми каза, че има приятели и в Станфорд. В болницата на Калифорнийския университет, в Оукланд също има много добра травматологична клиника. Изобщо има много възможности за него. Смятам, че ще се окаже вълнуващо за Стив.
Но като че ли и Кал се вълнуваше много. По пътя към офиса му в Пало Алто той говореше безспир колко важна е Мередит за компанията. Всъщност на нея идеята и допадаше, не по-малко отколкото на Кал. От чисто делова гледна точка това бе възможността на живота й.
В два следобед те дори още не бяха обядвали. Говореха от три часа, накрая неговата секретарка явно ги съжали и им донесе сандвичи. От разговора установиха колко много неща ги свързват, проявяваха една и съща енергия и отдаденост, любовта, която влагаха в професията си, бе не само съзидателна, но и почти всепоглъщаща. Прекараха останалата част от следобеда в разговор за новите диагностични инструменти и бъдещите продукти.
— Мередит — очите му се впиваха настойчиво в нейните. — Не мога да осъществя това без теб.
— Напротив — спокойно отвърна тя, но плановете, които бе споделил, й харесваха.
— По-важното, истината е, че не желая. Искам да си тук, да работим заедно.
— Истината е — въздъхна тя, — че и аз го искам. Но не знам дали да го направя.
Чувстваше, че се разкъсва между важното решение за кариерата си и своя личен живот. Все още се тревожеше за Стив, независимо колко добри според Кал са местните болници. Той вече бе пуснал корени в своята клиника, която имаше международна известност. За никого не беше тайна, че много скоро ще се превърне от номер две в заместник на Харви Лукас. Говореше, че ще се пенсионира и ще се отдаде на научни изследвания, а Стив бе уверен, че шефът му няма да забави тази стъпка. Беше уморен, имаше проблеми със сърцето и травматологичното отделение му идваше в повече.
— Трябва да дам шанс на Стив да обмисли бъдещето сериозно.
— Ако трябва, ще му намеря работа тук, Мередит. Не искам да те изгубя.
— Все още не си — отговори тя, лицето й се отпусна в уморена усмивка.
Искаше работата точно толкова, колкото и той желаеше да й я даде. Харесваше компанията му и знаеше, че могат да работят чудесно заедно. Уверена бе, че може да направи много важни неща, ако имаше добри възможности. Той я бе убедил. Единственият реален проблем бе Стив. Дори не се чувстваше толкова виновна, че трябваше да напусне своята фирма. Мередит си даваше сметка, че Кал е прав — те не я ценяха. И ако още не бе ударила тавана на възможностите си за издигане в йерархията, знаеше, че е много близо до него. А както казваше Кал, в „Дау тек“ таванът бе небето.
— Какво мислиш, Мери? Ще го направиш ли? — Цял следобед той се стараеше да не я притиска, но много искаше тя да заеме овакантения пост.
Същия следобед се срещнаха и с Чарли Макинтош и тя бе изненадана, че той я насърчи да приеме работата. Като имаше предвид посоката, която поемаше компанията, той бе убеден, че тъкмо Мередит е най-подходящ за нея.
— Няма да съжаляваш, ако дойдеш тук — говореше й като стар приятел, а не като човек, който й пречеше по време на цялата гастролна презентация. — Вече познаваш компанията, Мередит. Няма да има много изненади за теб. Освен това — той й се усмихна добродушно. — Кал е страхотен човек и с него е удоволствие да се работи. — Отнасяше се с шефа си повече като със син или племенник. — Никога не съм работил за акционерна компания и не искам да започвам сега. Твърде стар съм, за да се тревожа дали акциите се покачват или спадат. Но вие двамата сте достатъчно млади, за да се наслаждавате на работата. — Той изглежда приемаше решението си с облекчение. — Надявам се да приемеш работата, Мередит — рече той, а тя не можеше да каже, че се чувства под натиск, след като толкова я искаха и ценяха. Изглежда наистина се нуждаеха от нея.
Кал я покани на вечеря, но тя отказа, искаше да има време за себе си, да обмисли всичко сериозно. Поръча си в стаята бъркани яйца и се обади на Стив в болницата, за щастие го откри.
— Е, как върви?
— Страхотно, за жалост — тя имаше измъчен глас.
Цяла вечер бе претегляла всички за и против и вече се чувстваше по-объркана от всякога. Една част от нея искаше да използва шанса, а друга й казваше, че е длъжна заради Стив да остане в Ню Йорк и да продължи досегашния си живот. Чувстваше се виновна дори само поради факта, че подлага възможността на обсъждане. Но вече бе стигнала твърде далеч.
— Всичко изглежда идеално. Мисля, че тук ще ми хареса, със сигурност — работата. Нямам представа как ще се живее в Калифорния. Работата истински ме привлича. Но кажи ти, скъпи. Какво мислиш?
