Като прочетох това писмо, бях уверен, че колегата ми е изгубил ума си, но докато това не се докажеше, в което бях сигурен, аз се чувствувах задължен да изпълня желанието му. Колкото по-малко разбирах от тая бъркотия, толкова по-малко бях в състояние да оценя важността й; но един така изразен повик не можеше да бъде отминат, без човек да поеме върху себе си тежка отговорност. И аз станах от вечеря, взех файтон и отидох право в дома на Джекил. Камериерът очакваше пристигането ми; беше получил със същата поща препоръчано писмо с указания и веднага бе повикал шлосер и дърводелец. Те дойдоха, докато разговаряхме, и всички заедно отидохме в дисекционната зала на стария доктор Денмън, откъдето (както несъмнено ти добре знаеш) се влиза най-удобно в кабинета на Джекил. Вратата беше много здрава, а ключалката й превъзходна; дърводелецът ни даде да разберем, че ще му бъде извънредно трудно и ще повреди доста вратата, ако трябва да я разбиваме, а шлосерът направо изпадна в отчаяние. Той обаче беше сръчен човек и след около два часа успя да отвори вратата. Шкафът „Е“ беше отключен; извадих чекмеджето, запълних го с талаш, увих го в хартия и се върнах на площад Кевъндиш.
Проверих съдържанието му. Праховете бяха добре приготвени, но не с прецизността на фармацевт; ясно беше, че ги е правил самият Джекил, и когато отворих една от опаковките, намерих нещо, което ми напомняше обикновена кристална сол с бял цвят. Стъкленицата, която забелязах след това, беше наполовина пълна с кървавочервена течност с много силна миризма и ми се струва, че съдържаше фосфор и етер. За другите съставки не можех да се досетя. Книгата беше най-обикновена и в нея имаше поредица дати. Те обхващаха период от много години, но ми направи впечатление, че прекъсват преди около година, и то съвсем внезапно. Тук-таме към датите беше прибавена малка забележка, обикновено една-единствена дума:
Дванадесет часът едва прозвъня над Лондон, когато на вратата леко се почука. Отидох сам да отворя и намерих един дребен човек, свил се до колоната на портала.
— Доктор Джекил ли ви изпраща? — попитах аз.
Той отговори „да“ с някакъв принуден жест и когато го поканих да влезе, направи това едва след като се обърна и огледа потъналия в тъмнина площад. Там имаше един полицай, приближаващ с фенера си; щом го видя моят посетител, ми се стори, че се сепна и побърза да влезе.
Тези подробности, трябва да призная, доста ме смутиха; последвах го до силно осветената приемна, сложил ръка на оръжието. Едва тук можах да го разгледам добре. Никога преди не бях го виждал, в това съм сигурен. Беше нисък, както казах; порази ме и шокиращият израз на лицето му, забележителното съчетание на голяма мускулна енергия и немощ на телосложението и накрая, но не от най-малка важност, странното смущение, което пораждаше в мен близостта на този човек. Това беше като начална тръпка и се придружаваше от явно спадане на пулса. Тогава аз го отдадох на някакво идиосинкратично7, характерно само за мен отвращение и се учудвах единствено на остротата на симптомите; но по-късно имах основание да повярвам, че причината лежи много по-дълбоко в природата на човека, и да се отнеса към по-благородна опорна точка от обикновената омраза.
Този човек, още с влизането си породил у мен само любопитство и отвращение, беше облечен по начин, който би направил един обикновен човек смешен; дрехите му, макар от скъпа материя, бяха твърде големи за него: панталоните висяха на краката и бяха подвити, за да не се влачат, талията на дрехата — под кръста, яката — разстлана широко на раменете. Колкото и да е странно, тази нелепа премяна съвсем не пораждаше у мене смях. По-скоро, понеже имаше нещо ненормално и нередно в самата същност на човека, който стоеше пред мен, тя будеше почуда и отвращение. Тази несъразмерност дори допадаше на новодошлия и подсилваше общото впечатление, така че към интереса ми към природата и характера на този човек се прибавяше и любопитството да узная произхода му, неговия живот, състоянието и положението му в обществото.
Тези свои наблюдения, макар че отнеха доста време, за да ги опиша, впечатлих само за няколко секунди. Посетителят ми беше явно много възбуден от нещо неприятно.
— Донесохте ли го? — извика той. — Донесохте ли го? — Така силно беше нетърпението му, че ме хвана за ръката и ме разтърси.
Отстраних го, защото от неговия допир усетих ледена тръпка в жилите си.
— Почакайте, господине — казах аз. — Вие забравяте, че още нямам удоволствието да ви познавам. Седнете, ако обичате. — И му дадох пример, като седнах сам на обичайното си място, подражавайки дотолкова обикновения си маниер на разговор с пациент, доколкото ми позволяваше късният час, естеството на моето занимание и ужасът, който моят посетител вдъхваше.
— Моля да ме извините, доктор Лениън — отговори той съвсем учтиво. — Това, което казвате, е напълно основателно; нетърпението ми взе връх над моята учтивост. Идвам тук по искане на вашия колега доктор Хенри Джекил, много е спешно; и разбрах, че… — Той замълча и се хвана за гърлото. Забелязах, въпреки стремежа му да прикрие това, че се бори с пристъпите на някаква истерия. — Разбрах, че едно чекмедже…
Тук аз съжалих нетърпението на моя посетител и може би собственото си нарастващо любопитство.
— Ето го, господине — казах, посочвайки чекмеджето, поставено на пода до една маса и все още покрито с листа хартия.
Той скочи към него, после се спря и сложи ръка на сърнето си; чух как зъбите му скърцат при конвулсивните движения на челюстите. Лицето му беше така демонично, че се изплаших и за живота, и за разсъдъка му.
— Съвземете се — казах аз.
Той се обърна към мен с ужасяваща усмивка и сякаш обзет от отчаяно решение, дръпна листа хартия. При вида на съдържанието така високо хлъцна от облекчение, че се вкамених. И в следващия миг, с глас, който вече показваше сдържаност, запита:
— Имате ли мензура?
Аз се надигнах с усилие й му подадох, каквото искаше.
Благодари ми усмихнат и кимна, после наля няколко капки от червената тинктура и прибави единия от праховете. Сместа, която отначало имаше червеникав оттенък, започна с разтварянето на кристалите да избледнява, ла кипи шумно и да изхвърля облачета пара. Внезапно кипенето спря и сместа промени цвета си на пурпурночервен, който отново бавно избледня в блатистозелено. Посетителят ми, който беше наблюдавал тези метаморфози много внимателно, се усмихна, постави чашата на масата и обърна към мене изпитателен поглед.
— А сега — каза той — да уредим, каквото остава. Ще бъдете ли разумен? Ще отстъпите ли? Ще допуснете ли да взема тази чаша в ръцете си и да напусна дома ви без повече приказки? Или любопитството властвува над вас? Помислете, преди да отговорите, защото ща бъде така, както решите. Може да си останете както преди, нито по-обогатен, нито по-мъдър, освен ако услугата, оказана на човек, изпаднал в ужасно отчаяние, може да се изтълкува като богатство на духа. Ако предпочетете друг избор, пред вас ще се разкрият нови области на знанието, нови пътища към славата и могъществото ще се отворят пред вас, тук, в тази стая, в този момент, и очите ви ще бъдат поразени от едно чудо, което ще разклати неверието ви в сатаната.
— Господине — откликнах се аз, показвайки хладнокръвие, каквото в действителност далеч не притежавам, — вие говорите загадки и навярно няма да се учудите, като ви кажа, че не ви слушам с особено доверие. Но отидох твърде далеч в обясненията, за да мога да замълча, преди да видя края.
— Добре — отговори посетителят. — Лениън, надявам се, помните дадените от вас клетви. Това, което
