неговото измъчено съзнание, ровещо се в тъмнина и обсадено от въпроси.
Камбаните на църквата, която бе така удобно близо до жилището на господин Атърсън, удариха шест часа, а той все още се блъскаше над проблема. Отпърво този проблем въздействуваше само върху интелекта му; но сега и въображението му биде ангажирано или по-скоро покорено и както лежеше и се мяташе в тъмнината на нощта и на стаята със спуснати завеси, историята, разказана от Енфийлд, премина през съзнанието му като ред картини. Той почувствува огромно поле от лампи в нощния град; после видя фигурата на, бързо движещия се човек, после на тичащото от жилището на доктора дете и как двамата се срещнаха и този чевек-демон стъпка детето и отмина, без да обръща внимание на писъците му. После видя стая в богат дом, където приятелят му лежи заспал, сънува и се усмихва насън; вратата се отваря, завесите на леглото се отдръпват, спящият чува името си и — поглежда — до леглото му стои една фигура, на която е дадена власт, и даже в тази късна доба той трябва да стане и изпълни волята й. Фигурата в тези две фази преследва като кошмар адвоката цялата нощ; и когато в отделни моменти успяваше да задреме, я виждаше да се промъква още по-потайна през спящите домове или да се движи все по-бързо и по-бързо до зашеметяване през все по-широки лабиринти на осветения от лампи град и на всеки уличен ъгъл да смачква по едно дете и да го оставя да стене. А фигурата, нямаше лице, по което да я познае; даже в сънищата му тя нямаше лице или пък имаше, но то го объркваше и се разтопяваше пред очите му; така именно в съзнанието на адвоката възникна и бързо нарасна изключително силното, почти необикновено любопитство да види чертите на истинския господин Хайд. „Ако можех поне веднъж да го погледна — мислеше си той, — загадката може би ще се разпръсне и разбули, както обикновено става с тайнствените неща, когато ги анализираме добре.“ Тогава би успял да си намери някаква причина за странното предпочитание или връзка (наречете го както искате) на своя приятел и даже за будещите удивление клаузи на завещанието. Можеше това лице да заслужава да се види: лице на човек, който е без милост; лице, което само като се покаже, да събуди в съзнанието на мъчно впечатляващия се Енфийлд трайна омраза.
От този миг нататък Атърсън започна да следи вратата на страничната улица с магазините. Сутрин преди работа, по обед, когато беше много зает и времето оскъдно, вечер на замъглената луна, при всякакво осветление и всякакви часове на обезлюдяване или многолюдност адвокатът биваше на своя пост.
„Щом той е господин Хайд — мислеше си Атърсън, — аз ще съм господин Сиик2.“
И най-сетне търпението му биде възнаградено. Беше хубава вечер, без валеж; въздухът мразовит, улиците чисти като под на бална зала; лампите не поклащаше никакъв ветрец, те хвърляха неподвижни петна от светлина и сянка. Към десет часа, когато магазините се затваряха, улицата опустяваше и въпреки глухия тътен от съседните лондонски улици, ставаше много тиха. И най-слабите звуци стигаха надалеч: шум от къщите се носеше От двете страни на улицата, приближаващите стъпки на минувач закънтяваха доста преди появата на самия него. Атърсън беше стоял вече няколко минути на поста си, когато почувствува да приближават някакви особени леки стъпки. През своите нощни бдения той отдавна вече бе свикнал със странния начин, по който стъпките на някой човек, още докато е доста далеч, изведнъж се открояват ясно от големия шум и тътен на града. И все пак вниманието на Атърсън сега за пръв път беше някак остро и докрай заангажирано; с едно силно суеверно предчувствие за успех, той се отдръпна във входа на двора.
Стъпките бързо наближиха и внезапно закънтяха по-силно, когато минувачът дойде, отсам пряката. Адвокатът, поглеждайки от своето прикритие, можа скоро да види кой приближава: беше дребен и много просто облечен човек; видът му, макар от разстояние, силно отблъсна наблюдаващия. Тръгна право към вратата, пресичайки улицата, за да спести време, и с приближаването извади от джоба си ключ, като всеки, който се прибира у дома си.
Атърсън пристъпи и го докосна по рамото:
— Господин Хайд, струва ми се?
Хайд се сви със съскащо пресекване на дъха. Но страхът му беше само моментен и въпреки че не гледаше адвоката в лицето, отговори доста хладнокръвно:
— Да, така се казвам. Какво желаете?
— Виждам, че се готвите да влезете — отговори адвокатът. — Аз съм стар приятел на доктор Джекил, казвам се Атърсън и живея на улица Гонт, трябва да сте чували името ми; срещайки ви тук, мислех, че бихте могли да ме приемете.
— Няма да намерите доктор Джекил, той не е у дома си — отговори господин Хайд, като пъхаше ключа. И изведнъж, но все още без да поглежда нагоре, попита: — Как научихте за мен?
— Вие от своя страна — каза Атърсън — бихте ли ми направили една услуга?
— С удоволствие — отговори другият. — Каква ще бъде тя?
— Да ми позволите да видя лицето ви — допълни адвокатът.
Хайд се поколеба; след това навярно в резултат на някакво внезапно решение, обърна лицето си предизвикателно; няколко секунди двамата втренчено се взираха един в друг.
— Сега вече ще ви познавам — каза Атърсън. — Може да се окаже полезно.
— Да — отговори Хайд; — и аз смятам, че е добре, дето се срещнахме; впрочем ето ви моя адрес — и той даде номера на една улица в Сохо.
„Боже милостиви! — рече си Атърсън. — Дали и той не мисли за завещанието?“ — Но запази съмнението за себе си и само измърмори нещо в отговор на дадения му адрес.
— А сега — каза другият, — как ме познахте?
— По описание — беше отговорът.
— Чие описание?
— Ние имаме общи приятели — каза Атърсън.
— Общи приятели! — повтори като ехо господин Хайд малко дрезгаво. — Кои са те?
— Джекил например — отвърна адвокатът.
— Той никога не ви е казвал! — извика Хайд, почервенял от гняв. — Не мислех, че можете да лъжете.
— Спокойно — каза Атърсън, — това не е подобаващ език.
Другият избухна в дивашки смях и следващия миг с необикновена бързина отключи вратата и изчезна в къщата.
Обзет от силно безпокойство, адвокатът постоя пред входа. После бавно пое по улицата, като спираше на всяка втора крачка и се хващаше за челото, подобно на човек, изпаднал в душевен смут. Проблемът, който го мъчеше в момента, бе от онези, които рядко намират решение. Господин Хайд беше блед и дребен като джудже; правеше впечатление на уродлив, без да можеш да назовеш точно недъга му; имаше неприятна усмивка, държа се към адвоката с ужасна смесица от кротост и нахалство и говореше с дрезгав, шепнещ и като че ли отпаднал глас — всички тези качества бяха против него, но пак не можеха да обосноват докрай онова отвращение, погнуса и страх, което Атърсън изпитваше към този човек. „Трябва да има нещо друго — си каза озадачен адвокатът, — нещо повече, но не зная как да го назова. Боже, та той почти не прилича на човек! По-скоро е човекоподобно същество или пък е нещо като доктор Фел3? Или това е лъчение от една противна душа, която прозира през своя тленен образ и го изменя? Последното, струва ми се; защото, о бедни мой Хенри Джекил, ако някога съм откривал печата на сатаната на нечие лице, то е на лицето на твоя нов приятел.“
Зад ъгъла, на изхода на страничната улица, имаше площад с хубави стари къщи, сега в по-голямата си част изгубили някогашната си претенциозност и давани под наем като апартаменти или отделни стаи на всякакъв вид и с всякакво положение хора: гравьори на карти, архитекти, второстепенни адвокати и агенти на съмнителни предприятия. Една от къщите обаче, втората от ъгъла, продължаваше да стои без наематели; пред нейната врата, която говореше за голямо богатство и разкош, макар че сега тънеше в мрак и само ветрилообразният прозорец над нея светеше, Атърсън спря в почука. Отвори му добре облечен възрастен слуга.
— Доктор Джекил в къщи ли е, Пуул? — запита адвокатът.
— Ще проверя, господин Атърсън — каза Пуул и покани посетителя в голям, удобен, с нисък таван хол, настлан с каменни плочи, отопляван както извънградските къщи от буен огън в камината и обзаведен със скъпи дъбови мебели.
— Бихте ли почакали тук край огъня, господине? Или да ви запаля лампа в столовата?
