го преведе през кухненските помещения и през един двор, който някога е бил градина, до сградата, която с безразличие бе наричана лабораторията или дисекционната зала. Докторът беше купил къщата от наследниците на известен хирург и тъй като собствените му предпочитания бяха по-скоро химически, отколкото анатомически, промени предназначението на сградата в дъното на градината. За пръв път адвокатът биваше приеман в тази част от квартирата на приятеля си и той с любопитство разгледа мрачната, без прозорци постройка; взираше се с неприятното чувство за нещо необичайно, като минаваше през залата, която някога е била пълна с жадни за знания студенти, а сега стоеше неприветлива и глуха, масите — покрити с химическа апаратура, подът — с кутии и осеян с разхвърляна слама от опаковки, всичко това на слабо проникващата от куполата светлина. В дъното една стълба водеше до врата, тапицирана с червено сукно, и през нея най-сетне Атърсън бе въведен в кабинета на доктор Джекил. Беше голяма стая, околовръст с вградени стъклени шкафове, обзаведена между другото и с едно голямо овално огледало и работна маса; тя имаше три прашни, с железни решетки прозорци, които гледаха към двора. В камината гореше огън, на полицата над нея беше запалена лампа, защото мъглата започваше да прониква силно и в къщите, и там, близо до топлината на огъня, седеше доктор Джекил с вид на много болен човек. Той не стана да посрещне посетителя, само подаде студената си ръка и го поздрави с променен глас.
— Чу ли новината? — попита господин Атърсън веднага след като Пуул ги остави сами.
Докторът потръпна.
— Крещяха за това на площада — каза той. — Чух ги от столовата си.
— Само една дума още — продължи адвокатът. — Керю беше мой клиент, но и ти също, затова не бих искал да те поставям натясно. Нали не си направил тази лудост да криеш Хайд?
— Атърсън, кълна се в бога — извика докторът, — кълна се в бога, вече никога няма да го погледна. Давам честната си дума пред тебе, че от днес нататък той не съществува за мен на този свят. Край на всичко това. И Хайд наистина не се нуждае от моята помощ, ти не го познаваш така, както аз го зная; той е в безопасност, напълно в безопасност, помни думите ми; за него вече никой няма да чуе.
Адвокатът слушаше мрачно; не му харесваше трескавият начин, по който говореше приятелят му.
— Изглеждаш доста сигурен за него — каза той; — и за себе си навярно си прав; надявам се, че си прав. Но ако дойде до съд, твоето име може да се спомене.
— Съвсем сигурен съм за него — отговори Джекил: — имам основания, които не мога да споделя с никого. Обаче за едно нещо можеш да ме посъветваш. Получих писмо и не зная дали да го покажа на полицията. Бих искал да го оставя в твои ръце, Атърсън; ти можеш разумно да прецениш, уверен съм; имам такова доверие в тебе!
— Страхуваш се, изглежда, че то може да предизвика залавянето му? — предположи адвокатът.
— Грешиш — каза другият, — никак не ме е грижа какво ще стане с Хайд; вече ми дойде до гуша от него. Боя се за самия себе си, тази неприятна история доста ме излага на опасност.
Атърсън помисли малко: беше изненадан от егоизма на приятеля си и все пак му олекна.
— Добре — рече той най-после, — дай да видя писмото.
То беше написано със странен прав почерк и подписано „Едуард Хайд“; накратко даваше да се разбере, че доктор Джекил, благодетелят на неговия автор, комуто Хайд така недостойно се бил отплатил за хилядите негови добрини, не бива да се безпокои за безопасността на виновния, тъй като Хайд имал сигурен начин да избяга. Адвокатът хареса писмото: то поставяше в по-добра светлина близостта между двамата, отколкото той я виждаше, и даже се упрекна за предишните си подозрения.
— Пликът у тебе ли е? — попита Атърсън.
— Изгорих го — отговори Джекил, — преди да си дам сметка. Но на него нямаше марка. Писмото беше предадено на ръка.
— Мога ли да го задържа и да помисля до утре?
— Бих искал изцяло да решаваш вместо мен — беше отговорът. — Аз изгубих вяра в себе си.
— Добре, ще помисля — отговори адвокатът. — А сега една още дума: Хайд ли диктува условията в завещанието ти, отнасящи се до изчезването?
Докторът изглеждаше обхванат от пристъп на отпадналост; той здраво стисна устни и кимна.
— Знаех си — каза Атърсън. — Мислел е да те убие. Ти се отърва.
— Даже нещо повече — отговори натъртено докторът: — получих добър урок. Божичко, какъв урок беше това! — И той закри лицето си с ръце.
На излизане адвокатът спря да размени някоя дума с Пуул.
— Впрочем — каза той — някакво писмо са донесли днес; как изглеждаше приносителят?
Но Пуул беше категоричен, че нищо не е било донасяно освен по пощата.
— И то само разни известия — прибави той.
Посетителят си отиде с подновени страхове. Явно писмото беше дошло през вратата на лабораторията; може да е било написано и в кабинета; — ако беше така, то трябваше да се разглежда по-различно и с повече внимание. Вестникарчетата по улиците се надвикваха с прегракнали гласове: „Специално издание! Дръзкото убийство на един депутат!“ Това беше краят на Джекил като приятел и като клиент; и Атърсън не можеше да предприеме нищо, без да въвлече във вихрушката на скандала доброто му име. Трябваше да вземе деликатно решение и колкото и да беше сдържан по природа, започна да изпитва нужда от съвет. Той не трябваше да го направи пряко; но може би щеше да стигне до него със заобикалки.
Скоро след това седеше край своята камина с главния си помощник Гест от другата страна и между тях на достатъчно разстояние от огъня бутилка старо вино, което дълго беше стояло без достъп на светлина в мазето на къщата. Мъглата все още тегнеше над потопения в нея град, където лампите блещукаха като карбункули6; и през плътната завеса на тези ниски водни пари градският живот продължаваше да пулсира в големите си артерии с порива на мощен вятър. Но стаята изглеждаше приветлива на светлината на огъня. В бутилката киселините отдавна се бяха разтворили, великолепният цвят беше омекнал с времето, както се обогатяват цветовете на стъклописите, а топлината на горещите есенни следобеди, събирана в плода на лозята по стръмните склонове, беше готова да излезе на свобода и разпръсне мъглите на Лондон. Несъзнателно адвокатът се размекна. Гест беше човекът, от когото най-малко пазеше тайни, и не винаги бе сигурен, че запазва толкова, колкото имаше намерение. Гест често ходеше по работа у доктора: познаваше Пуул; едва ли беше пропуснал да научи за близките отношения на Хайд с този дом; можеше да си направи известни избоди. Дали в такъв случай няма да е добре и Гест да види едно писмо, което разбулва тази загадка? И най-вече Гест, бидейки специалист в преценяването на почерци, ще приеме тази стъпка като естествена. Служителят при това беше и добър съветник; той рядко бе прочитал такъв странен документ, без да направи някоя забележка; по нея именно Атърсън би могъл да определи насоката на своите бъдещи действия.
— Трагична е тази история със сър Денвърз — каза той.
— Да, наистина. Тя предизвика доста негодуване сред обществото — отговори Гест. — Този човек трябва да е бил луд.
— Бих искал да чуя мнението ви по един въпрос — рече Атърсън. — Имам на разположение документ, написан собственоръчно от убиеца; но моля то да остане в тайна, защото още не зная какво да правя с този документ. В най-добрия случай това е някаква отвратителна история. Но ето, съвсем по вашата специалност, подписа на един убиец.
Очите на Гест светнаха и той веднага се зае разпалено да го проучва.
— Не, господине — каза той, — не е луд, но почеркът е странен.
— И безспорно много странен човек го е писал — добави адвокатът.
Точно в този момент слугата влезе с една бележка.
— Това от доктор Джекил ли е, господине? — попита помощникът. — Струва ми се, че познах почерка. Нещо лично, предполагам.
— Обикновена покана за вечеря. Защо? Искате да я видите?
— Един момент. Благодаря, господине! — И помощникът постави двата листа един до друг и усърдно сравни написаното в тях. — Благодаря — повтори той още веднъж, връщайки листовете; — много интересен почерк.
Последва пауза, през която Атърсън се бореше със себе си.
— Защо ги сравнихте, Гест? — запита той изведнъж.
— Хм, има доста очевидна прилика — отговори Гест; — двата почерка в много отношения са еднакви.
