— Ей богу, не зная — отвърна Дик. — Нищо не познавам насам. Да вървим предпазливо.
Те заслизаха с разтуптени сърца между глогините. Тук-там личеше, че земята е била доскоро обработвана; из гъсталака се виждаха подивели овощни дървета и зеленчуци; един слънчев часовник се търкаляше в тревата; това място трябва да е било някога градина. Не след много се озоваха пред самия дом.
Личеше, че сградата е била някога красива и яка. Наоколо и имаше дълбок безводен ров, затрупан сега с изпадала зидария; една повалена греда служеше за мост над него. Двете задни стени не бяха съборени и слънцето грееше през зеещите прозорци, но останалата част на сградата беше разрушена и представляваше сега само куп почернели от огъня развалини. Между пукнатините във вътрешността на сградата вече зеленееха поникнали бурени.
— Струва ми се — прошепна Дик, — че трябва да е Гримстън. Принадлежеше някога на Саймън Мелмсбъри; сър Даниъл го съсипа. Всъщност Бенет Хач го изгори преди пет години. Жалко, ей богу, защото беше прекрасна къща.
В низината, гдето нямаше вятър, беше и топло, и тихо; Мечем сложи ръка на рамото на Дик и прошепна с предупредително вдигнат пръст:
— Шшт!
Тишината бе нарушена от някакъв странен звук, който се повтори два пъти, преди да разберат какво е. Някой едър мъж се изкашля, за да проясни гласа си, и почти веднага запя дрезгаво и фалшиво:
Певецът млъкна, някакво желязо дрънна и пак настъпи тишина.
Момчетата се спогледаха. Който и да беше невидимият им съсед, явно бе, че се намира точно зад развалините. Съвсем неочаквано Мечем се изчерви, изтича по повалената греда и почна да се изкачва предпазливо по огромния куп съборена зидария, изпълнил вътрешността на разрушения дом. Щом не бе успял да го спре навреме, Дик трябваше да го последва.
Две греди, паднали напреко една върху друга в един ъгъл на разрушения дом, бяха запазили незатрупано едно кътче, не по-голямо от черковен трон. Там именно момчетата се сгушиха безшумно. Тук никой не можеше да ги види, а те можеха да наблюдават през една бойница в стената какво става оттатък.
Когато надникнаха през бойницата, те се смразиха от ужас, като видяха где са попаднали. Невъзможно беше да се измъкнат; едва смееха дори да дишат. До самия ров, на тридесетима стъпки от тях, един железен котел вреше и димеше над буен огън, а край огъня бе застанал висок, червендалест мъж, с желязна лъжица в дясната ръка, с ловджийски рог и голям нож на пояса; той се ослушваше, сякаш бе чул катеренето им по развалините. Ясно беше, че той е певецът; ясно беше, че е разбърквал гозбата в котела, когато някоя непредпазлива стъпка по струпаната зидария е стигнала до слуха му. Друг мъж спеше малко по-нататък, загърнат в плаща си; една пеперуда прелиташе над лицето му. Всичко това ставаше на една полянка, побеляла от маргаритки, а на цъфналата глогина отсреща бяха окачени лък, колчан със стрели и част от убит елен.
Мъжът престана да се ослушва, поднесе лъжицата до устата си, близна я, кимна и пак се залови да бърка в котела и да пее.
Докато пееше, той загребваше от време на време по някоя лъжица чорба, подухваше я и я опитваше като опитен готвач. Най-после реши, както изглежда, че гозбата е готова, защото извади рога от пояса си и свирна три пъти с него.
Заспалият се събуди, обърна се на другата страна, пропъди пеперудата и се огледа.
— Какво има, брате? — запита той. — За обед ли викаш?
— За обед, глупчо — отвърна готвачът. — И то за постен обед, без ейл и без хляб. Свърши вече веселието из горите; едно време човек можеше да живее тук като владика, стига да нехае за дъжда и студа; ейл и вино можеше да пие колкото си ще. Ала сега няма храбри мъже. Нашият Всеотмъщаващ Джон, боже пази и помилуй, е само плашило за гарги!
— Ти мислиш само за ядене и пиене Лоулес; почакай малко — ще дойдат и добри времена.
— Видиш ли — отвърна готвачът, — тия добри времена аз ги чакам още когато бях ей толкова голям. Бях францискански монах, бях кралски стрелец, бях моряк и скитах из солените морета, бил съм и по-рано из горите, стрелял съм по кралски елени. Ала каква полза от това? Никаква! По-добре да бях си стоял в манастира! Игуменът Джон струва много повече от Всеотмъщаващия Джон… Света дево! Ето ги.
На полянката се показаха един след друг неколцина високи хубави мъже. Всеки изваждаше нож и чаша от рог, сипваше си от чорбата и сядаше на тревата да яде. Облечени и въоръжени бяха най-различно; едни имаха червеникави ризи, а оръжието им беше само обикновен нож и стар лък; други — по-личните измежду бегълците, бяха в тъмнозелени дрехи и качулки, със стрели с паунови пера в колчаните на колана, с окачен на гърба рог, със сабя и меч на кръста. Те се приближаваха мълчаливо, изръмжаваха някакъв поздрав и се нахвърляха веднага на яденето.
Бяха се събрали може би двадесетина души, когато между глогините се дочуха сдържани радостни гласове и почти веднага на полянката се показаха пет-шест души с носилка.
Висок едър мъж с посивели коси, изгорял от слънцето като опушен бут, вървеше заповеднически пред тях, с лък на гърба и лъскаво ловно копие в ръка.
— Момци — извика той, — юначни, весели другари, напоследък погладувахме и поизтеглихме. Но какво ви казвах аз? Вярвайте в съдбата; тя много бързо се извърта и ето първия й пратеник — едно буре с ейл!
Одобрителен шепот придружи оставянето на носилката, от която се показа големичко буре.
— А сега, момчета бързайте — продължи новодошлият. — Работа ни чака. При лодкаря току-що пристигнаха отряд стрелци; облечени са в червено и синьо; всички са значи прицел за нас… Всички трябва да опитат стрелите ни… Ни един не трябва да се измъкне из тая гора. Защото, момчета, ние сме петдесетина яки мъже, все жестоко огорчени: едно — му отнеха земята, другиму — другарите; трети прокудиха в горите… всинца ни угнетиха! А кой върши тия злини? Кълна се в честния кръст — само сър Даниъл! Бива ли тогава той да се възползува? Да се разполага в нашите къщи? Да оре нивите ни? Да смуче кокала, който ни е отнел? Смятам, че не бива. Той намираше опора в закона и печелеше всички дела, но едно дело няма да спечели — в пояса си имам една призовка, която — с божия помощ — ще го победи!
Готвачът Лоулес изпи през това време втори рог с ейл и вдигна празния рог, сякаш да поздрави говорещия.
— Мастър Елис — каза той, — вие мислите само за мъст… така ви подобава. Но хора като нашего брата, които не са имали ни земя, ни другари, няма за какво да жалят и мислят, а гледат само какво ще спечелят от тая работа. Една жълтица и едно котле бяло вино за нас струва повече от всяка мъст в чистилището.
— Лоулес — отвърна новодошлият, — за да стигне до замъка си, сър Даниъл трябва да мине през тази гора. И ние ще се погрижим, дявол да го вземе, това преминаване да му излезе по-скъпо от една битка. А щом остане само с неколцина дрипльовци, успели да ни се изплъзнат — след като всичките му знатни
