потъваш педя по педя!“
Той опъна лъка и изпрати една стрела в главата на коня.
След тази жестока милост Дик продължи унило пътя си и гледаше внимателно наоколо, дано види някоя следа от злополучния си предшественик.
„Трябваше да му обясня по-подробно — мислеше той. — Страх ме е, че така е загубил пътя в мочура.“
Докато мислеше това, някой го извика отстрани по име и като погледна през рамо, Дик видя момчето, което надничаше между тръстиките.
— Тук ли си — извика Дик, като дръпна поводите. — Така си се сврял между тръстиките, че можех да те отмина. Видях коня ти, затънал в тресавището, и го отървах от мъките; ей богу, ти щеше да направиш сам това, ако беше по-състрадателен конник. Хайде, излез от скривалището си. Тук няма кой да те безпокои.
— Аз нямам оръжие, добро момче, пък и да имах, не умея да си служа с него — отвърна другото момче, като излезе на пътеката.
— Защо не наричаш „момче“? — извика Дик. — Предполагам, че не си по-голям от мене.
— Моля ти се, прощавай, добри мастър Шелтън. Нямам никакво намерение да те обиждам. По-скоро бих искал да спечеля на всяка цена добрината и покровителството ти, защото сега съм в още по-голяма беда — загубих пътя, плаща и коня си. Да имаш камшик и шпори, а да нямаш кон! И главно — добави то, като погледна тъжно дрехите си, — главно да си толкова изкалян!
— Глупости! — извика Дик. — Нима се тревожиш от това окъпване? Кръв от рана и прах от странствуване са украса за мъжа.
— Предпочитам тогава да съм без украса — отвърна момчето. — Но какво ще правя сега? Моля ти се, добри мастър Ричард, помогни ми с някой добър съвет. Загубен съм, ако не стигна до Холиуд.
— Не — каза Дик, като слезе от коня. — Ще ти дам нещо повече от съвет. Вземи моя кон, а аз ще потичам редом с тебе; като се изморя, ще се сменим. Така, с яздене и тичане, и двамата ще се движим по- бързо.
И тъй, те размениха местата си и тръгнаха по неравния път близо един до друг. Дик се държеше за коляното на момчето.
— Как те казват? — запита той.
— Наричай ме Джон Мечем — отвърна момчето.
— А какво ще правиш в Холиуд? — продължи Дик.
— Търся да се спася от човек, който ме тормози — отговори другият. — Добрият холиудски игумен е закрилник на слабите.
— А как попадна у сър Даниъл, мастър Мечем? — запита Дик.
— Как ли? — извика момчето. — Той ме отвлече насила. Измъкна ме от бащиния ми дом, облече ме в тия дрехи и ме отнесе с коня си, като препускаше така бързо, че едва не припаднах; присмиваше ми се, докато ме разплака; а когато някои приятели се опитаха да ни настигнат и да ме освободят, той ме тури на седлото зад себе си, за да бъда прицел на стрелите им! И наистина ме раниха в десния крак, та сега куцам. Но ще дойде ден да си видим сметките и той ще плати за всичко!
— Луната със стрела не се улучва! — каза Дик. — Той е, храбър рицар и има желязна ръка. Ако предложи, че съм ти помогнал да избягаш, добро не ме чака.
— Горкото момче! — отвърна другият. — Зная, че той ти е настойник. Той смята, че и на мен е настойник или пък е откупил правото да ме ожени… Не зная точно, но има някакво основание да ме преследва.
— Пак ме нарече момче! — каза Дик.
— Добре, тогава девойче ли да те наричам, добри Ричард? — запита Мечем.
— Никакво девойче! — отвърна Дик. — Не мога да търпя тая пасмина!
— Говориш момчешки — каза Джон. — Но ти мислиш девойките повече, отколкото показваш.
— Съвсем не! — каза решително Дик. — И през ум не ми минава за тях. Чумата да ги тръшне! Аз обичам лов, битки, пиршества, живот между весели юнаци! А досега не съм чул някоя девойка да разбира от такива работи. Имало само една, нея, горката, я изгорили, защото я взели за вещица и защото носела мъжки дрехи, което не е редно.
Мастър Мечем се прекръсти набожно и прошепна някаква молитва.
— Какво правиш? — запита Дик.
— Помолих се за душата й — отвърна развълнувано Джон.
— За душата на вещицата ли? — извика Дик. — Ех, моли се, щом искаш; тая Жана д’Арк била най- добрата девойка в Европа. Старият Апълярд, стрелецът, разправяше как бягал от нея като от нечиста сила. Да, храбра девойка била тя!
— Само че като не обичаш девойките, добри мастър Ричард — продължи Мечем, — ти не си истински мъж, защото господ е създал нарочно човешкия род на две половини и изпратил на света истинската любов за упование на мъжете и за утеха на жените.
— Глупости! — каза Дик. — Ти си още сукалче, затова мислиш толкова много за жени. А ако смяташ, че не съм истински мъж, слез от коня и с пестници, с меч или с лък и стрела ще ти докажа на собствения ти гръб мъж ли съм, или не съм.
— Аз не съм боец — побърза да отговори Мечем — и нямах никакво намерение да те обидя. Исках само да се пошегувам. А за жени заговорих, защото чувах, че ще се жениш.
— Да се женя ли? — извика Дик. — За пръв път чувам такова нещо. За кого съм щял да се женя?
— За някоя си Джоана Седли — отвърна Мечем, като се изчерви. — Така бил намислил сър Даниъл; той щял да получи пари и от двете страни. Чувах, че горката девойка се окайвала за този брак. Изглежда, че и тя като тебе няма желание да се жени или пък не харесва жениха.
— Ех, женитбата е като смъртта — няма да й убегнеш — каза примирено Дик. — Окайва ли се, казваш? Виж, моля ти се, колко са глупави тия девойки: окайва се още преди да ме е видяла! А аз окайвам ли се? Ни най-малко. Щом трябва да се оженя, ще се оженя без хленчене. А сега кажи ми, моля ти се, ако я познаваш, хубава ли е, грозна ли е, опърничава ли е, или весела?
— Не е ли все едно? — каза Мечем. — Щом трябва да се ожениш, ще се ожениш. Какво дали е хубава, или грозна? Това са празни работи. Та ти да не си сукалче, мастър Ричард? Ако трябва да се ожениш, ще се ожениш, без да хленчиш.
— Добре казано — отговори Шелтън. — Малко ме е грижа каква е.
— Любезен мъж ще има жена ти — каза Мечем.
— Ще има мъж, какъвто господ и е отредил — отвърна Дик. — Предполагам, че има и по-добри, и по- лоши.
— Ох, нещастната девойка! — извика Джон.
— Защо ще е толкова нещастна? — запита Дик.
— Защото ще се омъжи за мъж от дърво — отговори другарят му. — Тежко и с такъв дръвник!
— Мисля, че наистина съм дръвник, щом аз вървя пеша, а ти яздиш коня ми, но не съм от лошо дърво.
— Прощавай, добри Дик — отговори Джон. — В цяла Англия няма човек с по-добро сърце от твоето; аз само се пошегувах. Прощавай, мили Дик!
— Не приказвай глупости — отвърна Дик, малко смутено от пламенността на спътника си. — Няма нищо. Аз, слава богу, не се обиждам лесно.
В този миг вятърът, който духаше откъм гърба им, донесе гръмкия зов на сър Даниъловия тръбач.
— Чуваш ли? — каза Дик. — Тръбят!
— Ах, открили са бягството ми… А сега нямам и кон! — каза Мечем, пребледнял като смъртник.
— Не бой се! — каза Дик. — Ти здраво си ги изпреварил, вече сме съвсем близо до лодкаря, който превозва, и освен това, струва ми се, че не ти, а аз съм без кон.
— Ох, ще ме уловят! — извика беглецът. — Дик, добрички Дик, моля ти се, помогни ми малко!
— Стига си се вайкал! — каза Дик. — Нали непрестанно ти помагам? Жал ми е само, че си толкова страхлив. Слушай, Джон Мечем, щом те казват Джон Мечем — аз, Ричард Шелтън, давам дума, каквото и да се случи, да те отведа здрав и читав в Холиуд. Да ме изоставят светците, ако се отрека от думата си! А сега
