начин с някаква огромна програма, която сам е разработил.
— Хакуърт е Алхимика — каза Нел, — и използва мократа Мрежа, за да създаде Семето.
Тунелите започнаха на половин километър от брега. Някои трябва да бяха там от много години, защото бяха груби като стволове на дървета, покрити с ракообразни и водорасли. Но беше ясно, че през последните няколко дни органично са се разклонили като корени, търсещи влага. От кората на старите излизаха чисти нови тръби, издигаха се към линията на прилива и безспирно се раздвояваха, за да открият многобройни отвори пред бежанците. Те завършваха с устни, които всмукваха хората като слонски хоботи, поглъщайки ги почти без да поемат морска вода. Вътрешните им страни бяха покрити с медиатронни изображения, които ги подканяха към глъбините и винаги изглеждаше така, като че ли съвсем малко по-нататък ги очаква топло, сухо и добре осветено пространство. Но светлината се местеше заедно с хората, така че те напредваха по тунелите сякаш с перисталтични движения. Бежанците стигнаха до стария, покрит с налепи главен тунел и продължиха напред, вече слели се в плътна маса, докато не излязоха в огромна открита кухина, много под повърхността на океана. Тук ги очакваха храна и прясна вода и те стръвно се нахвърлиха отгоре им.
Двама души не ядоха и не пиха нищо друго, освен провизиите, които бяха донесли със себе си — Нел и Карл.
След като откриха нанообектите в плътта на Нел, които я свързваха с барабанчиците, тя беше останала през нощта, за да проектира контрананообект, който да открие и унищожи устройствата. Двамата с Карл вкараха тези нанообекти в кръвта си, така че сега не бяха под влияние на барабанчиците. Въпреки това не насилиха късмета си, като ядат тази храна и това беше добре, защото щом се нахраниха, на бежанците им се приспа. Те легнаха на пода и заспаха. От голата им плът се заиздига пара и скоро по кожата им заиграха светлинки като звезди, изгряващи след залез слънце. Два часа по-късно звездите се сляха в постоянна повърхност от премигваща ярка светлина, сякаш пълна луна огряваше телата на пируващи, заспали на горска поляна. Бежанците, вече барабанчици, спяха и сънуваха един и същи сън. Абстрактните светлини, мъждукащи по медиатронната повърхност на пещерата, започнаха да се сливат и да се организират в тъмни спомени от дълбините на подсъзнанието им. Нел видя моменти от собствения си живот, преживявания, отдавна превърнали се в думи от „Буквара“, но сега отново показвани в суров и ужасяващ вид. Тя затвори очи, но стените издаваха и звуци, от които не можеше да избяга.
Карл Холивуд следеше сигналите, предавани през стените на тунелите, и избягваше емоционалното съдържание на тези образи, като ги свеждаше до бинарни числа и се опитваше да разгадае вътрешните им кодове и протоколи.
— Трябва да вървим — накрая каза Нел и той се изправи, за да я последва през наслуки избран изход. Тунелът постоянно се разклоняваше и Нел интуитивно избираше накъде да завие. Понякога проходите се разширяваха в огромни пещери, пълни със сияещи барабанчици, които спяха, чукаха се или просто мислеха, облегнати на стените. Пещерите винаги имаха много изходи, които се раздвояваха и се сливаха в други пещери. Мрежата беше толкова огромна и сложна, че сякаш изпълваше целия океан като неврални телца в техните дендрити, които се преплитаха и разклоняваха, за да заемат целия обем на черепа им.
Още откакто бяха напуснали пещерата със заспалите бежанци те чуваха ниско, едва доловимо барабанене. Отначало Нел предполагаше, че идва от блъскането на подводните течения в стените на тунела, но когато звукът се усили, разбра, че това са разговорите на барабанчиците, събрани в някаква главна пещера и пращащи съобщения по мрежата си. Осъзнала това, тя изпита почти паническо желание да открият главната пещера и известно време двамата тичаха из ужасно объркващия триизмерен лабиринт в опит да определят епицентъра на барабаненето.
Карл Холивуд не можеше да тича толкова бързо, колкото пъргавата Нел и накрая я загуби при едно от разклоненията в тунелите. Той се опита да прецени посоката и след известно време — нямаше как да определи колко — тунелът му се сля с друг, по който към океанското дъно се спускаше поток от барабанчици. Карл позна в някои от тях бивши бежанци от бреговете на Пудонг.
Барабаненето не се усили постепенно, а избухна в оглушителен, умопомрачителен рев, когато стигна до огромна пещера — коничен амфитеатър, който трябва да беше широк около километър. Таванът представляваше вихър от медиатронни изображения по гигантски купол. Осветени от непостоянната светлина на медийната буря и от собственото си вътрешно сияние, барабанчиците обикаляха по склоновете на конуса в някаква конвекционна система. Попаднал в техния въртоп, Карл бе увлечен надолу към центъра и откри, че там се разиграва оргия с фантастични измерения. От върха на конуса се издигаше облак изпарена пот. Телата, притиснати до голата му кожа, бяха толкова горещи, че почти го пареха, сякаш всички имаха силна треска. С някакво логично абстрактно ъгълче на ума си, което продължаваше да следва собствената си разумна посока, той разбра причината: с телесните си течности те обменяха пакети от данни, пакетите се сливаха помежду си в кръвта им и лостовата логика отделяше топлина, която повишаваше температурата им.
Оргията продължи часове наред, но конвекционната система постепенно се забави и се установи в стабилен ред, като блуждаеща тълпа в театър, която заема установените си места с наближаването на началото на пиесата. В основата на амфитеатъра се откри широко пространство и най-вътрешният кръг от зрители се състоеше от мъже, които сякаш в известен смисъл бяха победители в невероятен турнир по прелюбодейство, наближаващ последния си рунд. Около този вътрешен кръг обикаляше самотен барабанчик и раздаваше нещо на хората — нещо, което се оказа медиатронни кондоми, сияещи в ярки цветове, щом ги нахлузеха на еректиралите си пениси.
В кръга влезе самотна жена. Подът под краката й започна да се издига и тя се извиси във въздуха като на олтар. Барабаненето достигна невероятно кресчендо и после утихна. След това отново започна, но съвсем бавно и мъжете от вътрешния кръг затанцуваха около жената.
Карл Холивуд видя, че това е Миранда.
Сега вече разбираше всичко: че бежанците са доведени в кралството на барабанчиците за събиране на нови данни, които течаха в кръвоносните им системи, че по време на невероятната оргия тези данни са били вкарани в мократа Мрежа и че сега цялата информация ще се излее в Миранда, която щеше да стане приемник на кулминацията на някаква компютърна дейност и която със сигурност щеше да изгори жива в този процес. Това беше дело на Хакуърт, това бе кулминацията на усилията му да създаде Семето и да подрие основите на Нова Атлантида, Нипон и всички общества, развили се около концепцията за централизирано йерархично Захранване.
Към центъра си пробиваше път самотна фигура, която изпъкваше, защото кожата й не излъчваше каквато и да е светлина. Тя се вмъкна във вътрешния кръг, като събори един от танцьорите, който й се изпречи на пътя. После се качи на централния олтар, върху който Миранда лежеше по гръб с протегнати настрани ръце, сякаш разпната, и с кожа, превърнала се в галактика от пъстри светлини.
Нел повдигна главата на Миранда, наведе се и я целуна — не просто леко докосване, а яростна целувка с отворена уста. В същото време тя силно прехапа и собствените си, и устните на Миранда, така че кръвта им се смеси. Светлината, сияеща от тялото на Миранда отслабна и бавно изтля, докато нанообектите в нея бяха откривани и унищожавани от ловците-убийци, навлезли в кръвта й от тази на Нел. Миранда се събуди и се изправи, немощно прегърнала шията на дъщеря си.
Барабаненето беше стихнало. Всички барабанчици неподвижно седяха, очевидно задоволявайки се да чакат — с години, ако се наложи — мястото на Миранда да заеме друга жена. Светлината от плътта им едва сияеше и медиатронът на купола почти бе угаснал. Най-после открил роля за себе си, Карл Холивуд пристъпи в центъра, подхвана Миранда под коленете и раменете и я вдигна във въздуха. Нел се завъртя и ги изведе от пещерата, протегнала меча пред себе си, но никой от барабанчиците не се опита да ги спре.
Минаха през много тунели, като винаги завиваха по водещите нагоре разклонения и накрая видяха слънчевата светлина да блести над вълните, очертавайки бели линии по прозрачния таван. Нел замахна с меча като стрелка на часовник и разсече стената на тунела пред тях. През отвора нахлу топла вода и момичето заплува нагоре към светлината. Миранда не можеше да плува добре и Карл се разкъсваше между паническото желание да изскочи на повърхността и дълга си към тази жена. После видя, че отгоре се спускат сенки, десетки голи момичета с възбудени, дяволити бадемовидни очи, изпускащи от устите си гирлянди от сребърни мехурчета. Карл и Миранда бяха подхванати от безброй нежни ръце, които ги изведоха на повърхността.
Над тях се издигаше Ню Шузан и от планината се носеше звън на катедрални камбани.
