Петър Стъпов
Невидимият кораб
Той беше луд — в това нямаше съмнение. Но аз не смеех да му го кажа в очите, още повече — изглеждаше нормален човек, около четиридесетгодишен, облечен във винтяга и къси гащета, преметнал еднодневка през рамото си. Движенията му бяха отмерени, естествени. Подех разговор за друго. Попитах го как е попаднал в нашия край — той съвсем логично разказа, че е геолог. Тръгнали трима към пещерата, закътана между варовитите канари на нашия балкан, но той слязъл от рейса в селото ни. Искал да мине по каменистата пътека и да разгледа карстовите понори и скалата, която много напомняше монах.
— Уговорих се с другарите си след три часа да се намерим в пещерата — добави той.
— Все пак — казах аз, като стоях прав в учителската канцелария, а той седеше уморен и обезпокоен до прозореца, — може би така ви се е сторило?
— Не, не! — енергично протестира той. — Не! Не беше измама, нито мираж. Това странно гигантско тяло се появи от нищото. Не долетя от въздуха, не чух бучене, нито рев.
— Невероятно! — рекох аз.
— Съгласен съм. И за мен това е загадка. Тъй се уплаших, че загубих съзнание.
Помълчах и попитах:
— После какво стана?
— Събудих се.
— И онова непознатото беше ли там?
— Беше. Около него имаше хора.
— Като нас?
— Не зная. Гледах ги през шубраците. Бяха облечени в особени костюми, имаха стъклени кълба на главите си или каски, а може би газови маски. Имаха ръце и крака. Хора като нас може би, но по-високи, около два метра навярно. Движеха се тромаво и не успях да различа никакви подробности.
Пак настъпи пауза.
— И какво стана? — попитах.
— Уплаших се до смърт — каза човекът. — Пропълзях назад и право тук. Казах си, че в едно село като вашето учителите са най-интелигентни. Дойдох да споделя. Замаян съм, не съм на себе си!
— Хм! — рекох аз. Виждах състоянието му. Той говореше за нещо, което въображението може да създаде. Но не исках да го дразня, тъй като бе опасно да не пробудя онзи мозъчен център, който ще го накара да бесува, да крещи, да направи някоя неочаквана пакост.
— Питам се дали това не са жители на друга планета — заговори пак той.
— Може би — отвърнах разколебан. — Но ако са диверсанти?
— Не зная… и това е възможно! — той помисли и пак продължи: — Все пак недоумявам как този самолет, цепелин, ракета или дявол знае що е, се появи изведнъж в празното пространство! Не, не! Не приличаше на нито един летателен уред. Беше просто едно гигантско тяло, напомняше ми гъба… или диск по-точно. Блестеше на слънцето ослепително. Но там нямаше нищо преди десетина секунди, така ми се стори. Или бях заспал и видях всичко, като се събудих? Но не спях, а вървях по пътеката между дърветата и храсталаците. Не, не спях, уверявам ви.
Пак ме смути този странен брътвеж. Бях сам в учителската стая. Колегите ми си отидоха, а аз тъкмо вземах шапката си, когато той влезе и започна да разказва тази необикновена история. Вече не се страхувах от човека, защото ми изглеждаше кротък луд. Ала възможността да са долетели диверсанти промени донякъде отношението ми към него, още повече селото беше в един граничен район, обиколено с планини и високи плата, над които се синееше безоблачно небе.
— Сега съм обладан от страшно любопитство — каза геологът. — Искате ли да отидем? Ще се промъкнем тихо и ще видим с очите си.
— А ако са отлетели?
— Не вярвам. Не чух шум от двигатели. Това летателно тяло има размери колкото половината от вашето село. Ако излети, ще се чуе поне на тридесет километра в радиус, а може би ще се видят и ярки пламъци.
Поколебах се да не би да тичам по миражи, но човекът говореше умно, логично и убедително. Затова казах:
— Добре, ще отидем в селсъвета, там има трима милиционери. Ще въоръжим и други хора. Умеете ли да стреляте?
— Защо?
— Може да са диверсанти, вие сам предполагате…
— Да, да… и това е възможно. Аз съм запасен офицер и геолог. Простете, че не ви показах документите си. Ето! — той извади от джоба на винтягата си паспорт с някакво удостоверение и добави: — При това имам напечатани няколко мои труда. Сега изследвам понорите в България и затова съм из вашия рай.
Документите бяха в ред. Геологът се казваше Борис Панев. Обясненията ми се видяха правдоподобни.
— Да вървим! — казах аз.
Председателят на селсъвета изслуша разказа на геолога и небръснатото му овално лице се помрачи загадъчно.
— Тая работа не ми харесва — рече той. — Враговете са способни на всичко. Ще съобщя на милицията.
Председателят веднага се свърза с града и обясни всичко на милиционерския началник, който каза, че ще тръгнат с два джипа, но не е лошо да позвъним и на заставите, макар че е далече. От своя страна, след като се осведоми точно за района, където беше кацнал чуждият летателен апарат, началникът обеща да говори с командира на военното поделение в града и да му иска в помощ, ако стане нужда, два-три хеликоптера.
Уговорих среща на всички преследващи части край новата каменна чешма в дола на „Понорите“. Не разполагахме с време. Пътят до там беше около четири километра и трябваше веднага да тръгнем. Тримата милиционери взеха автомати, председателят въоръжи с пушки партийния секретар, председателя на ТКЗС- то и още трима-четирима смелчаци. На мен и на геолога даде револвери.
Тръгнахме по една прохладна пътека, между гъсти храсти, които после изчезнаха и пътеката закривуличи край един поток с надвесени скали като стрехи над него. По пътя геологът още веднъж разказа подробно за странния хвърчащ апарат и за хората, които бе видял. Всички слушаха и мълчаха. Не зная дали вярваха на приказките му или смятаха, че преувеличава от страх, но съществуваше опасност. Диверсантите се бяха появили, затова крачехме внимателно, стискахме в ръце оръжията си и бяхме готови за стрелба.
Изпратихме един разузнавач напред, а от двете ни страни и зад потока дебнеха други мъже. Мълчахме. Бях подтиснат, но любопитството притъпяваше чувството ми за страх.
На уреченото място при чешмата заварихме десетина милиционери в пълно бойно въоръжение, с две леки картечници и бомби на коланите си. Милиционерският лейтенант козирува и каза, че носят портативен радиопредавател и щом обградим самолета, ще съобщи незабавно да долетят два хеликоптера — те бяха кацнали на една полянка в края на гората, отсам селото.
— И така — каза лейтенантът, — нямаме време за губене. Вие ли видяхте пръв диверсантите? — обърна се той към геолога, който разтревожен отвърна:
— Всъщност аз не зная дали са диверсанти или…
— И аз не зная! — прекъсна го лейтенантът — Но изпълнявам дълга си. Ако не се страхувате, вървете до мен. Трябва да ги открием и обградим. После ще се оттеглите!
— А не… защо? — възрази Панев.
— Е, не е чак толкова необходимо, но и за вас ще има работа!
Той се разпореди и няколко групи милиционери и цивилни тръгнаха тихо и предпазливо по разни посоки към мястото, където предполагахме, че е кацнал апаратът. Аз вървях на две крачки зад лейтенанта и геолога. Да си призная, страхът ми растеше. Можех спокойно да се оттегля и да чакам някъде долу, но бях любопитен да видя всичко с очите си.
