Хладна беше гората. Дремеше. Листата висяха заспали, не летяха и птици, само чувах понякога тъпите удари на кълвач. Трепвах, когато над главата ми прелетяваше нещо така тихо, сякаш то бе безтелесно, но се успокоявах, като забелязвах щръкналата рунтава опашка на катеричка.
— Наближаваме — прошушна Панев, като избърса потта от челото си.
Ослушах се. Тишина. Край мене и напред пристъпваха милиционери и въоръжени цивилни, но не чувах никакъв шум от стъпки. Като че ли хората не докосваха земята, а имаха под нозете си въздушни възглавници.
— Стойте! — каза пак геологът. — Най-напред да разузнаем, а?
Лейтенантът веднага се съгласи. Той направи знак на хората си да бдят неподвижни, а сам тръгна след геолога. Последвах ги и аз. Ние вървяхме приведени между дърветата, катерехме се по полегатия хълм, обрасъл с гора, и когато наближихме да излезем на една равнина, запълзяхме. Ослушвахме се и пак безшумно се придвижвахме, като внимавахме да не настъпваме сухи клонки и листа. Допущах, че необикновеното летящо тяло и екипажът му са заминали, но забелязах нещо необичайно: лейтенантът и геологът замръзнаха на мястото си. Някаква сила ги беше приковала, стояха залепени зад две дебели дървета, приличаха на сраснали с дънерите чужди тела. Изправих се с тях и видях зад гората поляна, обградена с разхвърляни ниски скали. На нея лежеше огромен сребрист диск без врати и прозорци. Хора нямаше. Сред тревата, изпъстрена с жълти, червени и сини горски цветя и гора отдясно, това огромно тяло изглеждаше като мираж, появил се ненадейно. Как беше кацнало тук?
— Едва ли са диверсанти — прошепна лейтенантът. — Невероятно е, но все пак обяснението може да бъде само едно… Вижте! — прекъсна се сам той.
Една част от бронята на сребристия похлупак се надигна като мигач. Откри се четвъртит отвор, като че ли ни погледна гигантско око. Там се появиха две същества. Аз и досега мисля, че те ни бяха видели по някакъв начин и затова излязоха. Бяха облечени в сребристи костюми и скафандри от стъклена материя. Не виждах лицата. Но съвсем приличаха на земни хора, поне по очертанията на тялото, по ръцете и краката. Стори ми се, че са еднакви на ръст, високи и тънки като тополи. Не разменихме нито дума с лейтенанта, само се спогледахме. Геологът явно се вълнуваше и възбуден прошепна:
— Нали ви казах…
Той млъкна, защото от странния диск долетя мелодичен глас и прокънтя из цялата гора, като че ли някакво чудовище говореше от скрита пещера. Съществата сложиха ръце на кръста си. Това ме учуди. Дърветата добре ни прикриваха и аз си казах още веднъж, че непознатите знаеха за нашето присъствие и подсказваха навярно мирните си намерения.
Радистът, който лежеше над нас и малко встрани, викна с висок шепот:
— Другарю лейтенант, какво да предадем на хеликоптерите?
— Не бързайте! — обърна се кратко лейтенантът, без да променя позата си. — Няма да потрябват!
Тъкмо сега се случи най-неприятното. Гласът на радиста, изглежда, стресна някого от нашите въоръжени хора, които се придвижваха и дебнеха от всички страни и той гръмна. Случайно ли или пък му се беше сторило, че е дадена заповед — не зная. Гърмежът отекна самотен и грозен, удари се в скалите, те го поеха и ехото го върна по-гръмък и страховит. Съществата неспокойно се озърнаха, поколебаха се и изтичаха към вратата. Тя се затвори миг след като те изчезнаха в нея. Лейтенантът размаха ръце и гневно извика:
— Кой стреля? Защо? Кой заповяда? Тези хора, изглежда, не са земни и…
— Гледайте! — прекъсна го поривисто геологът и го сграби за рамото.
В същия миг аз смаян и недоумяващ извиках:
— Какво е това?
Взирах се към въздушния кораб и тръсках главата си, исках да се събудя. Но не беше сън. Корабът се топеше. Това чувство имах най-напред. Всяка секунда странното тяло ставаше все по-прозрачно, губеше се като облак, погълнат от синьото небе, и там, където той бе преди няколко мига, се откриваше бездънната прозрачност на небето. Но корабът не се издигаше. Той просто се топеше или по-право въздухът го поглъщаше и аз ясно виждах зад него гората, скалите и облаците. Геологът стоеше до мен, беше го обхванала някаква треска и той трепереше като отбрулен лист. Аз се хванах за рамото му и едва не изгубих съзнание.
Описах тази история на един виден наш физик. Уверих го, че всички, които стреляха, бяха видели странното тяло тъкмо така да се стопява и да изчезва, като че ли то самото се обърна на нищо, погълнато, както въздухът незабелязано поглъща облака. Бяха изчезнали и хората. Разказах му, че само след минута ние всички се събрахме на поляната, тичахме като обезумели насамнататък, гледахме нагоре, опитвахме се да хванем с протегнати ръце нещо, което не съществуваше, и приличахме на хора, изгубили разсъдъка си…
Отговор не получих, но един ден в канцеларията на училището влезе слаб човек с посребрени коси и чанта в ръка. Той се представи — беше ученият, на когото писах. Не искаше да остане нито минута, а ме хвана под ръка и ме повлече към горската поляна, където се беше явило, а после изчезнало летящото тяло.
По пътя още веднъж подробно му разказах всичко.
— Странно, странно! — повтаряше той. — Аз позвъних и на геолога Панев, вие бяхте така любезен да ми дадете телефонния му номер. Имахме две срещи и той също ми описа появяването и изчезването на въздушния кораб и на хората. Хм! Невероятно! Все пак нека най-напред да видя с очите си!
Поляната беше гола и пуста, но на едно огромно кръгло пространство тревата и цветята бяха като смазани, едва се надигаха. Ученият обикаляше съсредоточено, навеждаше се, погалваше смазаните треви и счупените храсти тук-там, седна до един строшен камък и дълбоко се замисли.
— Най-напред предположих, че това е халюцинация — каза той уморен.
— Не, разбира се! — отвърнах аз. — Всичко беше реално. Ето, там стоеше лейтенантът, зад онези дървета бяхме тримата, там радистът, а там…
— Да се мисли за такава масова халюцинация е изключено — продължи ученият. — Все пак всичко е станало тъкмо така, както го описвате. Даа, има следи, че на поляната е лежало огромно тяло. Дори този камък е строшен и е малко забит в земята, забелязахте ли?
— Забелязах! Но какво се е случило? Къде изчезна летящото тяло според вас? — попитах с желание да намеря обяснение на загадката.
Ученият наведе глава и я задържа с две ръце, като подпря лакти на коленете си. Не се засмя нито веднъж, имаше вид на уморен човек, облечен малко небрежно, защото може би винаги беше вдълбочен в себе си и малко внимание обръщаше на външността си. Най-после вдигна глава и попита:
— Знаете ли какво? Предполагам нещо! Не! Уверен съм!
— В какво?
— Дошли са същества от далечна планета, от друга звездна система.
— Всички още тогава предполагахме, че е така — казах аз. — Но как? И къде изчезнаха?
Ученият като че ли не ме слушаше. Гледаше в пространството и отговори като че ли на себе си:
— Разумните същества, които населяват тази планета, трябва да са отишли извънредно напред в техниката.
— Не ви разбирам!
— Вие сте учител — каза ученият. — Какво преподавате?
— Литература.
— Все едно. Трябва да сте учили и да сте чели, че нищо в природата не се губи.
— Да, зная.
— Това, което е съществувало преди милиарди години в друго състояние, то е пак тук, пак съществува, само че е преминало в ново състояние. Вие как мислите? Човек изчезва ли завинаги?
— Как да кажа… Струва ми се, въпросът ви е излишен. Изчезва, разбира се!
— О, не! — каза ученият. — В природата нищо не се губи. Човек се разлага и се превръща в други органически вещества. В този смисъл ние сме безсмъртни.
Аз иронично се засмях.
— Благодаря за такова безсмъртие! Но каква връзка има всичко това със случая!
