15. УНАСЛЕДЕНИ ДАРБИ.
Николай погледна момичето със старомодните очи.
— Моят шеф по безопасността ми даде досието, в което са записани криминалните ви деяния — каза й той. — Нарушаване на авторското право, организирани грабежи, заговор за ограничение на търговията. На колко години сте всъщност?
— На четирийсет и четири — отговори му момичето. — Ами вие?
— Към сто и десет. Трябва да проверя в архивите. — Нещо във вида на това момиче го смущаваше. — Откъде имате тези древни очи?
— На майка ми са. Наследила съм ги. Но вие, разбира се, сте Преобразуван. Не бихте могли да знаете какво е това майка.
— Напротив — отвърна й Николай. — Мисля, че познавах майка ви. Беше ми жена. След смъртта й аз ви създадох чрез клониране. Предполагам, че това деяние ме прави… забравил съм думата.
— Баща.
— Точно така. Очевидно е, че сте наследили търговския й нюх. — Той отново прегледа личното й досие. — Имате ли нещо против да прибавите още едно престъпление — многобрачието, към останалите?
…Психически лабилните също могат да свършат работа. Ограничението на търговията показва различно лице на близкия видеоекран. Някое и друго откритие по въпроса за смисъла на битието. Твоето лично досие не му излиза от ума. Изпъкналото му чело не може да побере система данни…
16. РАЗТЪРСВАЩО УДОВОЛСТВИЕ.
— Трябва да избягваш еднообразието в живота си — каза жена му. — Само така можеш да останеш млад.
Тя измъкна един позлатен инхалатор от кобура на жартиера си.
— Опитай това.
— Нямам нужда от наркотици — отвърна й усмихнат Николай. — Фантазията ми е достатъчна.
Той започна да смъква дрехите си.
Жена му го гледаше с раздразнение.
— Николай, държиш се като глупак.
Тя допря инхалатора до носа си и вдъхна. По лицето й изби пот, а ушите и шията й бавно поруменяха от възбуда.
Николай я гледа известно време, после сви рамене и леко вдъхна от позлатената тръбичка. Взрив на удоволствие моментално парализира нервната му система. Тялото му се изви назад в дъга, потрепвайки неудържимо.
Малко непохватно жена му започна да го гали. Разтърсващото химическо удоволствие правеше секса излишен.
— Защо… защо си правиш труда? — задъхан прошепна той.
Жена му се изненада:
— Такава е традицията.
17. ТРЕПТЯЩА СТЕНА.
Николай се обърна към трептящите екрани на мониторите, заели цялата стена.
— Вече остарявам — каза той. — Здравето ми е запазено — имах късмет с избора на програмите за дълголетие — ала ми липсва някогашната дързост. Загубил съм гъвкавостта си, проницателността си. А и районът се разрасна твърде много, вече не мога да се справям с всичко. Нямам друг избор, освен да се оттегля.
Той внимателно наблюдаваше лицата на екраните, за да не пропусне и най-малкото ответно потрепване. През своите двеста години живот бе усвоил изкуството да чете по изражението на лицата. Уменията, които владееше, бяха останали непокътнати — угаснала бе само искрата на волята. Неочакваното му изявление бе разбило маската на сдържаност и лицата на членовете на Управителния съвет сякаш пламтяха от честолюбие и алчност.
18. ЗАКОНОНАРУШИТЕЛИ.
Механичните бяха пуснали дистанционно управляемите самолетчета полицаи в предградието. Въоръжени с призовки, безликите машини профучаваха из коридорите на предградието и търсеха сред тълпите закононарушители.
Бившият шеф на Отдела по безопасност на Николай внезапно се откъсна от тълпата и се втурна да търси скривалище. В свободното си падане той се отскубваше като брониран гибон от протягащите се да го хванат ръце. Изведнъж една от протезите му се счупи и машините връхлетяха върху него, току пред вратата на Николай. Пластмасата запращя, докато електромагнитните пинсети парализираха крайниците му.
— Това е беззаконие — задъхвайки се, каза той. По дълбоко врязаните бръчки на остарялото му лице блестяха струйки пот. — Те ще ме демонтират! Ленг, помогни ми!
Николай тъжно поклати глава. Старецът закрещя:
— Ти ме въвлече във всичко това! Ти беше идеологът! Аз съм само един нещастен убиец!
Николай мълчеше. Машините сграбчиха и прибраха ръцете и краката на стареца, които бяха тяхна собственост.
19. ДРЕВНО РАЗДВОЕНИЕ.
— Ама ти наистина си гроги!
Младежите говореха на някакъв кошмарен жаргон, който Николай почти не разбираше. Когато поглеждаха към него, на лицата им се изписваше смесица от агресивност, съжаление и страхопочитание. Струваше му се, че непрекъснато крещят.
— Чувствам се като смазан от численото ви надмощие — промърмори той.
— Ти си смазан, старче! Този бар е твоят музей, нали? Твоят мавзолей! Нахрани ушите ни с бойните си подвизи, слушаме те! Раздуй за ония идиотски видеоидеологии, за онова древно раздвоение на душата. Механични и Преобразувани, тъй ли беше? Война между двете страни на една и съща монета!
— Чувствам се уморен — каза Николай. — Прекалих с пиенето. Нека някой да ме заведе у дома.
Те си размениха тревожни погледи.
— Та това е твоят дом! Нали?
20. СКЛОПЕНИ ОЧИ.
— Много сте любезни — каза Николай на двамата младежи. Те бяха археолози от Космосити, в академични одежди, тогите им бяха отрупани с отличия и медали от Земния звезден район. Изведнъж Николай осъзна, че не може да си спомни имената им.
— Няма нищо, сър — утешиха го те. — Сега е наш дълг ние да ви помним, а не вие нас.
Николай се смути. Не си бе дал сметка, че е говорил на глас.
— Взех отрова — обясни им, сякаш се извиняваше.
— Знаем — кимнаха те. — Надяваме се, че не усещате болка, нали?
— Не, абсолютно никаква. Знам, че съм постъпил добре. Аз съм стар човек. Много по-стар, отколкото бих могъл да го понеса.
Изведнъж той почувства как нещо вътре в него рухва. Съзнанието му започна да се разпада, докато се плъзгаше към небитието. Внезапно осъзна, че не си спомня своите последни думи. С неимоверно напрягане
