океана продължава да се вдига.
Юджин кимна.
— Значи искате да ги спра. Да направя парадигмата им нежизнеспособна. Да провокирам такъв когнитивен дисонанс, който да ги разруши отвътре.
— Да — съгласи се шефът на сигурността. — Да ги разкъса на части.
— Ако сметна за нужно да пусна в ход забраненото оръжие… — деликатно започна той.
Шефът видимо пребледня, но стисна зъби и твърдо отговори:
— „Репликон“ трябва да остане настрана.
Четири дни бяха нужни на малкия дирижабъл със слънчеви батерии, за да измине пътя от дигите при Вашингтон до раздулия се Хондурас. Юджин пътуваше сам в херметична кабина. Повечето от пътя прекара полупарализиран — неспирният шепот на компютъра поглъщаше всяка разумна мисъл.
Накрая автопилотът приземи дирижабъла в залятата от морето тропическа гора около доковете на Нови Белиз. По стълбичката Юджин слезе на твърдата настилка на доковете и весело махна с ръка на екипажа на тримачтовата шхуна, чиято сиеста бе нарушил с почти безшумното си пристигане.
Искаше му се отново да бъде сред хора. За четири дни в компанията на разцепените фрагменти на собствената си личност Юджин се беше изнервил и направо копнееше за общество.
Беше горещо и задушно. На пристанището смърдяха дозряващите в дървени сандъци банани.
Нови Белиз се оказа жалко селище. Неговият предшественик, Стари Белиз, лежеше на няколко мили оттук под водата на Карибско море, а сегашният беше набързо построен от подръчни материали. За център служеше геокупол стандартен модел, каквито използваха в Синтеза за щабове на големите концерни. Останалата част от града, дори църквата, се беше налепила около купола също като селски колиби около средновековен замък. Когато водата се вдигне още, ще пренесат набързо купола на друго място, а местните постройки ще отидат на дъното заедно с гората.
С изключение на мухите и кучетата градът спеше. През гъстата кал Юджин излезе на крива уличка с дървена настилка. От вратата на месарницата до шлюза на купола го наблюдаваше загърната в мръсен шал стара индианка, която пъдеше с палмови листа мухите от висящия на кука свински труп. Като улови погледа й, той усети парадигматичната мълния на тъпото страдание и невежество — сякаш бе настъпил електрическа змиорка. Усещането беше странно, остро и ново; той едва се удържа да не прескочи през мръсния тезгях и да не я прегърне. Все пак решително тръсна глава и продължи пътя си.
Под купола миришеше на Синтез, въздухът беше сякаш пресован и остър на вкус — като в батискаф. Куполът беше малък, но съвременните информационни служби заемаха малко място. Долният етаж беше разделен на работни офиси с обикновени аудиодекодери, транслатори, монитори и канали за сателитна връзка. Горе персоналът ядеше и спеше. В това отделение на Синтеза повечето бяха японци.
Той изтри потта от челото си и попита на японски секретаря как да намери доктор Емилио Флорес.
Флорес държеше полунезависима медицинска клиника, неизвестно как изплъзнала се от контрола на Синтеза. Наложи се Юджин да почака в приемната, развличайки се със старинни електронни игри на вехт очукан компютър.
Пред кабинета на Флорес се виеше дълга опашка от куци, безкраки, заекващи, сакати и гниещи. Изглежда куполът объркваше белизците, защото те се движеха сковано, сякаш се страхуваха да не счупят пода или стените. Юджин се зае да изучава живия каталог от болести — повечето от тях кожни, но имаше и паразитози, трески, гнойни рани и счупвания. Никога не бе виждал толкова болни хора. Опита се да ги очарова с майсторство на видеоигрите, но те продължаваха да разговарят шепнешком помежду си на развален английски или просто седяха, сгърбени и треперещи от вятъра на климатика.
Накрая го въведоха при лекаря, който се оказа нисък плешивеещ латинос в традиционен бял делови костюм.
— Здравейте — каза Флорес и внимателно огледа посетителя от глава до пети. — Аха, разбирам. Вече съм се сблъсквал със заболявания като вашето, млади човече. Вие желаете да отпътувате към вътрешността на страната.
— Да — отвърна той. — Към Тикал.
— Сядайте. — Двамата седнаха. Зад креслото на Флорес тиктакаше и мигаше ядрено-магнитен резонатор. — Така, дайте да видим — каза докторът. — Според вас, млади човече, светът е в задънена улица. Не сте успели да вземете диплома или подходяща подготовка, за да емигрирате в някой дзайбацурий. Не понасяте самата мисъл, че ще трябва да загубите живота си в чистене на планетата, осрана от предците. Плашат ви железните ботуши на корпорациите, които ще уморят душата ви от глад, само и само да си напълнят джобовете. Жадувате за прост живот. Духовен.
— Да, сър.
— Тук имам всички необходими уреди, за да променя цвета на очите и кожата ви. Дори мога да ви снабдя с припаси, нужни за пътя през джунглите. Пари имате ли?
— Да, сър. Сметка в цюрихска банка.
Докторът постави кредитната карта в слота на масата, разгледа цифрите на дисплея и кимна.
— Няма да ви лъжа, млади човече. Животът при маите е тежък и суров, особено отначало. Те ще ви натрошат и ще ви сглобят наново — такъв, какъвто трябва. Това е жестока земя. Миналия век я владееха Хищните Светии. Някои от бактериите, които пуснаха те, още са активни. Ренесансът наследи фанатизма на Хищните. Последователите на този култ са убийци.
Юджин сви рамене.
— Аз не се страхувам.
— Мразя убийствата — каза докторът. — Във всеки случай маите поне честно признават какво вършат, а виж, политиката на Синтеза превърна цялото местно население в жертви. Синтезът ми отказва субсидии, за да продължа живота на неспособните за оцеляване. Затова жертвам честта си, като вземам пари от бегълците. Аз съм мексикански националист, но съм завършил университета на „Репликон“.
Юджин мислено се учуди: той дори не знаеше, че още съществува такова нещо като мексиканска нация. Интересно, помисли си, кой дърпа нишките на нейното правителство.
Подготовката отне осем дни. Приборите в клиниката на Флорес смениха цвета на кожата и очите на новия клиент, прекроиха бръчките покрай очите му. Ваксинираха го против местните и изкуствените щамове малария, тиф и жълта треска. Внесоха нови щамове бактерии в стомаха му, за да го защитят от дизентерия, и му биха ваксина срещу алергична реакция при неизбежните ухапвания от кърлежи, бълхи и най-страшния враг — винтовия червей.
Когато дойде време да се прости с доктора, разчувстваният Юджин заплака. Бършейки очи, натисна със сила лявата си скула. В главата му нещо изпука и от лявата гайморова кухина се изля течност. Старателно, но незабелязано той я събра в носната си кърпа. При прощалното ръкостискане притисна влажната тъкан към голата кожа на китката на доктора, а кърпата остави на масата.
Когато той и неговите мулета пресякоха царевичните ниви и навлязоха в джунглата, токсините, предизвикващи шизофрения, вече бяха свършили работата си: разумът на доктора се разби като паднала на пода ваза.
Джунглите в низините на Гватемала съвсем не са курорт за човека от орбита. Това са безкрайни коварни блата, подивели, но отдавна познаващи човешката ръка. През XII век са били спрени от каналите на маите и техните царевични полета; през XX и XXI век в джунглите дойде смъртоносната логика на булдозерите, огнеметите, дефолиантите и пестицидите. Но всеки път когато човек за малко отстъпеше, тресавището нанасяше ответния си удар, ставайки още по-страшно отпреди.
Някога джунглите са били прорязани от пътеките на дървосекачите, търсещи червено дърво за износ. Сега нямаше просеки, понеже и червено дърво не беше останало.
Това не беше чисто природна гора. Това беше човешки артефакт, също като генетично изменените уродчета, насадени в стройни редове в новозалесените гори на Синтеза в Европа и Северна Америка. Тук растяха криви растителни отрепки: тръни, мескитово дърво, ядливи палми, лиани. Те поглъщаха цели градове, а на някои места дори стари петролни рафинерии. Бързо разплодилите се в отсъствието на естествени врагове папагали и маймуни превръщаха нощите в същински ад.
Юджин не можеше да се заблуди, защото постоянно сверяваше пътя си със сигнала от сателита. Но и нищо хубаво не чувстваше. Премахването на мошеника-филантроп се оказа толкова лесно, че не му достави
