знаеше с какво се хранят тези рибки.
Огледа стените на кладенеца. Никаква надежда — бяха гладки като стъкло.
Времето течеше. Отгоре полетя бял силует, със смъртоносен плясък се удари по корем във водата. Жертвоприношението на децата започваше.
Нещо го хвана за крака и го дръпна надолу.
В носа му влезе вода, той се закашля и изпусна възможността да се откопчи. Дърпаха го надолу, към дъното. Водата опари дробовете му и той загуби съзнание.
Свести се в усмирителна риза и видя над себе си гол бял таван. Лежеше на болнично легло. Като завъртя глава върху възглавницата, усети, че са го остригали до голо.
Едни стар монитор отляво показваше пулса му и честотата на дишане. Юджин се чувстваше адски зле. Все чакаше компютърът в главата да му прошепне нещо и изведнъж разбра, че компютъра го няма. Но вместо да се почувства изоставен, той усети студена цялост. Мозъкът го болеше като натъпкан стомах.
Отдясно се чу слаба свиреща въздишка. Юджин се обърна. На водно легло се бе опънал сбръчкан гол старец, вече не човек, а киборг — целият пронизан от тръбички и катетри. Няколко кичура безцветна коса още се държаха на изпъстрения със старчески петна череп, а слабото лице с хлътнали бузи и остър нос бе застинало в гримаса на древна жестокост… Енцефалографът фиксира няколко пика на коматозни делта- вълни от гръбначния мозък.
Лежащият беше Джон Огъст Оуенс.
Чу се шляпане на сандали по камък. Над леглото изникна женско лице.
— Добре дошъл в асиендата на маите, Юджин.
Той слабо се размърда в усмирителната риза, мъчейки се да улови вибрациите й, но не усети нищо. Изведнъж в паника съобрази: способността му да възприема чужди парадигми беше изчезнала.
— Какво, дявол да го вземе…
— Сега отново си здрав, Юджин. Странно се чувстваш, нали? Колко години си изкарал като бунище за чужди емоции… Можеш ли да си спомниш истинското си име? Това е важна стъпка. Опитай.
— Предателка!
Главата му сякаш тежеше десет тона. Той отново рухна на възглавницата: усещаше се прекалено тъп дори за да съжали за неволно изпуснатата дума. Остатъците от подготовката му настояваха да ласкае врага.
— Моето истинско име — бавно и отчетливо произнесе тя — е Наталия Жукова, и бях осъдена от Народния Дзайбацурий Брежневоград на принудително лечение… И ти също беше дисидент, преди Пердето да те лиши от личност. Повечето от висшите чинове тук също са от орбита, Юджин. Ние не сме тъпи земляни, адепти на остарял култ. Всъщност кой те нае? Корпорация „Ямато“? „Флайшер С.А.“?
— Не си губи времето напразно.
Жената се усмихна.
— Ще размислиш. Сега ти си човек, а Ренесансът е най-прекрасното време за човечеството. Погледни.
Наталия вдигна един стъклен флакон. Вътре в жълтеникава протоплазма лениво плаваше някаква мътна ципа. Тя сякаш се гърчеше и се ежеше.
— Пердето! — изохка той.
— Точно така. Дявол знае колко време е стояло в кората на мозъка ти, усуквало е психиката, поддържало я е в свръхгъвкаво състояние. Ограбвало те е, лишавало те е от самосъзнание. С него си бил като психопат в усмирителна риза.
Той поразен затвори очи.
— Ние тук се ориентирахме в технологията на Пердето, Юджин — продължи жената. — Понякога сами я прилагаме — върху ония, които принасяме в жертва. Тогава те излизат от кладенеца като избраници на боговете. Размирниците се превръщат в светии по божията воля. Това добре се вписва в древната традиция на маите, това е техника за социално инженерство, ако искаш. Всички тукашни сътрудници са доста компетентни. Те успяха да ме хванат, макар че всичко, което знаеха за Невидимите, се свеждаше само до слухове.
— Опита ли да ги убиеш?
— Да. Те ме хванаха жива и ме спечелиха на своя страна. Но и без Пердето запазих достатъчно остро възприятие, за да разпозная друг Невидим. — Тя отново се усмихна. — Когато те нападнах, само се правех на маниачка, защото разбрах, че трябва да бъдеш спрян на всяка цена.
— Можех да те разкъсам на парчета…
— Тогава — да. Но сега си загубил способността да изпадаш в бяс. Клонирани бактерии за производство на шизотоксини в гайморовата кухина. Изменени потни жлези, изпускащи феромони. Страшни неща! Но сега вече си в безопасност. Сега си нормален човек, не повече, но не и по-малко.
Той се вслуша в себе си. Мозъкът му беше сякаш динозавърски.
— Какво, хората винаги ли се чувстват така?
Тя докосна бузата му.
— Ти дори още не си започнал да чувстваш. Когато поживееш с нас, когато видиш плановете ни — в най-добрите традиции на Хищните Светии… — Тя почтително погледна трупа, в който машинариите нагнетяваха живот. — Пренаселението, Юджин. То ни довърши. Светиите поеха върху себе си греха на геноцида. А сега Ренесансът се зае да построи стабилно общество, при това без обезчовечаващи технологии, които неизбежно се обръщат срещу нас. Маите са разбирали нещата много правилно: цивилизация на социална стабилност, екстатично единство с боговете, ясно съзнание, че човешкият живот не струва пукнат грош. Те просто не са отишли докрай. Не са се решили радикално да обуздаят растежа на населението. Само няколко дребни изменения в теологията на маите — и приведохме цялата система в равновесие. И нашето равновесие ще надживее Синтеза с векове!
— Значи мислиш, че примитивните хора с каменни брадви ще надделеят над индустриалния свят?
Тя го погледна със съжаление.
— Не бъди наивен. Мястото на индустрията е в космоса, там има и суровини, и пространство. Във всички области дзайбацуриите са изпреварили Земята с десетилетия. Земните картели изчерпаха ресурсите и енергията в опити да почистят получената в наследство планета, и сега не могат да се справят дори с промишления шпионаж. А елитът на Ренесанса е въоръжен до зъби, и освен това има духовното наследство на Хищните Светии. Джон Огъст Оуенс създаде свещения кладенец на Тикал с взрив на малка неутронна бомба. Днес имаме запаси от нервнопаралитичен газ от XX век, и стига само да пожелаем, ще го вмъкнем контрабандно във Вашингтон, Киото или Киев… Не, докато съществува нашият елит, Синтезът няма да се реши на открита атака, а ние сме решени да защитаваме своето общество чак докато всичките ни съперници не се изметат в космоса, където им е мястото. А сега ние с теб ще можем да ликвидираме заплахата от парадигматична атака.
— Ще дойдат други — каза той.
— Ние сме асимилирали всички, които са идвали да ни нападнат. Хората искат да живеят истински живот, Юджин, искат да чувстват, да дишат, да обичат. Искат да са нещо повече от мухи в кибернетичната паяжина. Искат истински неща, а не празни удоволствия в целулоидния свят на дзайбацуриите. Слушай, Юджин. Аз съм единственият човек, измъкнал се изпод Пердето на Невидимите обратно към истинския човешки живот. Ние двамата ще можем да се разберем.
Той се замисли. Беше страшно и безумно да мисли без помощта на компютъра. Дори не беше подозирал колко нелепи и болезнени могат да бъдат мислите. Тежестта на съзнанието мачкаше интуитивните способности, освободени някога от Пердето.
— Смяташ, че наистина можем да се разберем? — недоверчиво попита той.
— Разбира се! Ти дори не знаеш колко ми е нужно това…
Юджин се загърчи в усмирителната риза. В главата му бучеше. Доскоро угаснали сегменти от съзнанието изплуваха и се възпламеняваха като въглени.
— Чакай! — викна той. — Чакай!
Той си спомни името си, а заедно с това — и себе си.
