— Не си попадал на умни хора — заяви котаракът. — Защо не обичаш котките?

За Рансъм подобен въпрос бе като натискане на бутон, който включва поредица от изречения.

— Котките — назидателно съобщи той — несъмнено са най-егоистичните, неблагодарни и двулични твари на този и който и да било друг свят. Заченати от порочната връзка между Лилит и Сатаната…

Очите на Пухчо се разшириха.

— А! — прошепна той. — Личи си хуманитарното образование!

— … те са взели най-лошото и от двамата. Най-добрите им качества се крият в изяществото на на форма и движение, ала дори оттам лъха злото. Жените са най-капризните двуноги създания, но едва ли могат да си съперничат с вродената котешка капризност. Котките са фалшиви. Невъзможни са, както е невъзможно всяко съвършенство. Никое друго същество не се движи с тъй върховна грация. Само мъртвец може да се мери със съвършеното котешко отпускане. И нищо — да, абсолютно нищо — не надминава чудовищното двуличие на котките.

Пухчо замърка.

— Пис-пис! — яростно възкликна Рансъм. — Припичаш се край огъня и мъркаш! Усмихваш се с жълти жабешки очи към приносителя на дроб, сьомга и пилешко! Мека, пухкава топчица, вързопче от радост, играеш си с хартийка на конец и караш децата да пляскат с ръчички като те гледат, а в злобния ти мъничък мозък свирепо припламват образите, родени от тази игра. Захапи го до кръв; стискай го до задушаване; после го остави и отстъпи високомерно; разбутай го с нежна пухкава лапка додето пак се размърда и скачай отново. Грабни го в нокти, претъркаляй се, забий жестоко зъби, докато го изкормяш със задните лапи. Хартийка на конец! Какво двуличие!

Пухчо се прозина.

— Както сам казваш, бедните ми уши не са чували по-типичен образец на сантиментални брътвежи. Връх на добре репетираната спонтанност. Симфония на цинизма. Поема на слабоумието. Несравним…

Рансъм изръмжа. Дълбоко се възмущаваше от тази безсрамна кражба на любимите му изрази, но въпреки всичко устната му леко потрепна. Проклетият котарак наистина беше наблюдателна твар.

— …паметник на наивността — спокойно довърши Пухчо. — Ако те слуша някой, би решил, че искаш да изтребиш де що има котка по света.

— Искам — отсече Рансъм.

— Би ни сторил голяма услуга — каза котаракът. — Ще бъде ужасно забавно да бягаме от теб и да се присмиваме на усилията ти. Вие, хората, нямате въображение.

— О, висше създание — иронично възкликна Рансъм, — щом ни смятате за досадни, защо не изтребите човешкия род?

— Мислиш ли, че не можем? — отвърна Пухчо. — Бием ви във всяко отношение — по ум, бързина и плодовитост. Но защо да го правим? Докато кротувате както през последните няколко хиляди години, докато ни храните, приютявате и не искате нищо друго, освен нашето присъствие, за да ни се възхищавате… щом е тъй, живейте си.

Рансъм се задави.

— Колко мило! Обаче слушай… зарежи тия тъпи абстрактни спорове и ми кажи нещо друго. Как тъй говориш и защо подбра тъкмо мен за събеседник?

Пухчо се понадигна.

— Ще ти отговоря като Сократ. Той е бил грък и затова най-напред ще започна с втория въпрос. От какво се издържаш?

— Ами аз… имам капиталовложения, освен това лихви от банката и…

За пръв път в живота си Рансъм млъкна поради липса на думи. Пухчо кимна с разбиране.

— Добре де, добре. Хайде, изплюй камъчето. Няма кой да ни слуша.

Рансъм се ухили.

— Ако толкова искаш да знаеш — а ти май наистина искаш — по професия съм гостенин. Разполагам със солиден запас от истории и надушвам кога да ги разкажа; изглеждам съвсем прилично и се държа досущ като джентълмен. От време на време успявам да изкрънкам по някой заем…

— За заем говорим — тържествено уточни Пухчо, — когато човек има намерение да го върне.

— Е, ние пък го наричаме заем — бодро възрази Рансъм. — Освен това понякога изисквам да получа разумно възнаграждение за определен вид услуги…

— Тоест изнудване — обади се котаракът.

— Не ставай вулгарен. Общо взето смятам живота си за много приятен и увлекателен.

— Дойдохме си на думата — победоносно заяви Пухчо. — Ти превръщаш живота си в нещо лъскаво и приятно за гледане. Същото правя и аз. Ти се грижиш единствено за себе си; получаваш каквото желаеш. Аз също. Харесват те единствено онези, които използваш; всички се възхищават от теб и ти завиждат. Усещаш ли накъде бия?

— Да, струва ми се. Правиш твърде злобно сравнение. С други думи, смяташ поведението ми за котешко.

— Точно така — изрече Пухчо през дългите си мустаци. — И това едновременно обяснява защо и как мога да разговарям с теб. Ти си тъй близо до котешкия род във всички свои постъпки и мисли; цялата ти първична философия е като на котка. Котешкото излъчване около теб е тъй мощно, че прониква в моето; и поради това двамата се разбираме.

— Не ми е съвсем ясно — каза Рансъм.

— И на мен — отвърна Пухчо. — Но това е положението. Харесваш ли госпожа Бенедето?

— Не — отговори Рансъм веднага и то доста натъртено. — Тя е абсолютно нетърпима. Отегчава ме. Дразни ме. Тя е единствената жена на света, която може да върши тия две неща едновременно. Прекалено много говори. Прекалено малко чете. Изобщо не мисли. Умът й е истеричен и тесногръд. Има лице като обложка на книга, която никой не е пожелал да прочете. По фигура прилича на тумбесто шише за уиски, в което никога не е имало уиски. Гласът й е монотонен и писклив. Няма достатъчно образование. Зле е възпитана, не може да готви и рядко си мие зъбите.

— Бре-бре! — възкликна котаракът и смаяно вдигна лапи. — Във всичко това долавям нотка на искреност. Харесва ми. Точно същото изпитвам от години насам. Но готвенето й няма да критикувам — за мен купува специална храна. Омръзна ми. Не мога да я търпя. Омръзнала ми е просто невероятно. Мразя я почти колкото теб.

— Мен ли?

— Естествено. Ти си имитация. Фалшив си от край до край. Не си се родил където е трябвало, Рансъм. Нито едно същество, което се поти и се бръсне, отваря врати пред жените и се облича в евтини имитации на животински кожи, не може да достигне ранга на котка. Ти си нагъл.

— А ти не си ли?

— Аз съм друго нещо. Като котарак имам правото да върша каквото си пожелая. Още щом те зърнах тази вечер, изпитах такава ненавист, че реших да те убия.

— И защо не го направи? Защо… не го направиш?

— Не можах — спокойно отвърна Пухчо. — Сърце не ми даде да го сторя, ти спиш като котка… обаче измислих нещо далеч по-забавно.

— Тъй ли?

— О, да.

Пухчо протегна лапа и измъкна ноктите навън. Рансъм неволно забеляза колко дълги и мощни изглеждат. Луната бе залязла и из стаята плъзна мътна предутринна дрезгавина.

— Какво те събуди точно преди да вляза? — запита котаракът и скочи на перваза.

— Не знам — каза Рансъм. — Сигурно някакъв шум.

— Нищо подобно — възрази Пухчо, като подви опашка и се ухили под мустак. — Точно обратното. Забелязваш ли колко е тихо?

Наистина беше тихо. Из къщата не се чуваше нито звук… а, да, сега Рансъм долови звънтенето на чаена чашка и тромавите стъпки на слугинята, която отиваше от кухнята към спалнята на госпожа Бенедето. Но иначе… изведнъж той проумя.

Вы читаете Пухчо
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×