Очите на истината

Иво СтанковОчите на истината

1

Виновни бяха телефоните. Но така или иначе той се запозна с Ваня. Сладък глас и остър език. Звънеше на Дейн и след една (поредната) грешка попадна на непознато момиче. Тя му каза вежливо, че е сбъркал последната цифра …и той благодари на Бога, че ремонтираха централата. Е, подобни нещастия му се случваха все по-често, сякаш телефоните бяха в перманентен ремонт. Наложи се да навърти 5–6 телефона с различна последна цифра, докато отново попадна на нея. Но се надяваше да си струва. Пък и Дейн се бе разболяла и не можеше „…да танцува в подобно състояние!“. Но той знаеше — не беше заради настинката, не беше защото нямаше да може да танцува. Всички щяха да я харесат и болна. Но самата тя не можеше да си позволи да е болна, не искаше да си го прости. Не искаше да изглежда болна; не понасяше нещо да разваля перфектния й външен вид. Някой да я види така — та тя би се самоубила, вместо да го допусне! Външният вид й бе мания…

Когато се бе запознал с нея това наистина го бе впечатлило, както впечатляваше всички останали… Но постепенно разбра, че то не е просто желание да си достави удоволствие, изглеждайки добре. Откриваше, че я е обсебило, че дрехите са само фетиш, че външният вид е само маска, криеща властната й душа… Вкусът й се бе превърнал в някакъв извратен ню-ейдж снобизъм… А тази модна перверзия се пренасяше и върху него. Понякога го смазваше погледът й, който твърдеше: „Погледни се! Виж се колко си старомоден, колко безвкусно си облечен — джинси и фанела! Кой носи джинси?!? Ти си луд! Не, по-лошо — ти си безинтересен! Все някой трябва да ти казва!…“ и това заставаше между тях като стена, по-дебела от приказките на родителите му. Струваше му се, че по-лесно ще й прости изневяра. Но тя и не мислеше за това… А и никой друг не виждаше, че го е превърнала в роб… Пред другите Дейн беше добра, мила, щастлива, доволна че го има; понякога от лицемерието й му се повдигаше…

Но най-лошото бе, че Дейн му налагаше своя начин на живот, своя стил, своите решения; случваше се, когато я потърсеше, за да излязат, разговорът да завърши така: „И не обличай пак джинси! Облечи си черния кожен панталон и тъмносинята ризка… Да, прозрачната, дето ти я купих…Разбира се, че е хубава, всички те харесват така!“… Познаваше целия му гардероб и не му оставяше никакъв избор. Никога не му даваше да каже изречение, започващо с „Аз…“. Той не можеше и да отвори уста, дори пред познатите им. А поискаше ли да го стори — виждаше в очите й онази искрица „…Млъквай скапаняк! Ти даже не можеш да си срешиш косата, без да ти кажа как! Мислиш, че имаш какво да кажеш — не, бейби, остави твоята мила Дейни да го каже!…“.

Майка му и баща му я обожаваха. Нейната снимка бе на лично място — на телевизора. А това бе невероятно — там стоеше снимка на прадядо му от Първата световна… или от Междусъюзническата … и снимка от тяхната сватба… Майка му говореше за нея, сякаш беше светица: „Тя има такива хубави очи… и носи такива скъпи дрехи… и има такива…; ако баща ти се загледа по подобно момиче, ще му счупя главата! Та тя е прекрасна… и е точно за теб!“. Но майка му бе тъпа. Та тя не различаваше философия от филология! Не можеше да види през очите му, а когато понечеше да й каже нещо, тя го прекъсваше грубо : "Мълчи, глупако! Как можеш да не я желаеш?! Ти си мухльо! Вярно, мислеше си той, мухльо съм. Мухльо съм, защото не мога да я зарежа. Но, вероятно повлиян от всичкото време, прекарано с нея, не можеше да си представи, че ще се появи пред хората без нея, без експлозивния й външен вид, без нейните съвети как да се облича,… как да мисли… Изведнъж бе започнал да поставя всички свои стари приятели в изградената от Дейн рамка… и ги загуби, един по един. Но намери нови. Дълбоко в него един глас твърдеше, че не бива да ги нарича приятели, че те са само лицемери и сноби, че се държат така не защото им е приятно, а защото смятат, че по този начин ще изглеждат по-интересни и важни в очите на другите… както бе със самата нея. Другите решаваха всичко, те бяха съдията и съдебното жури…

…Но щом Дейн го погледнеше, гласът утихваше и изчезваше заедно с цялото му самообладание…

Най-ужасното бе, че ограничаваше и духа му. Музиката, която от 13-годишен уважаваше и обичаше, бе вече далечен и неясен спомен, сякаш някой му бе разказвал за нея, без да му даде да я чуе… „…Какво, Скорпионс, Били Идол?! Какви са те? Китари… ти на коя планета живееш?!“

Понякога си мислеше, че само в леглото й е равностоен. Мислеше, че точно затова е с нея. Заради това невероятно преживяване, което тя му предлагаше почти всеки ден. Сексът с Дейн бе като почивка от цялото напрежение… Не бе и предполагал, че е достатъчно свободен и див, за да стори всичко, което правеха… Но и тук усещаше лидерството й. Онзи глас вътре му подсказваше, че дава много повече, отколкото получава…, но пък кой можеше да се похвали, че спи с Дейн –той. Само той… Затова си мълчеше.

2

Виновни бяха телефоните. Това бе шестия опит. Мислеше, ако няма късмет, да опита още веднъж и да се откаже. Спеше му се лудо.

Ало! — беше тя.

Ало, здрасти… Аз…, аз съм…

Търсиш Дейн. Тук няма Дейн.

Не, не, търся теб. Но как позна, че съм аз?!

Познах гласа ти…Защо ме търсиш? И как въобще ме откри?

Ами, събудих 4–5 души в — погледна часовника — в 10:49 и така…

Аха-а-а,… Толкова работа — тя издиша отегчено — Дали си струва?

Ти кажи — отвърна той. Чудеше се какво ще каже, защо въобще го е направил. После, преди да се усети, каза: — Ти имаш ли име?

Имам три! — той се засмя. Хареса остротата на езика й и начина, по който я скриваше зад шегите си.

Добре, дай поне едно — този път тя се засмя.

Ваня.

А, добре, добре, че е първото… Аз съм Петър… Имаш ли време да си говориш c мен, Ваня?

Е, имам, но само ако ми е интересно. За какво ще си говорим?

Слушаш ли музика? — въпросът му изникна отнякъде, сякаш се бе чудил дълго как точно да го зададе. Не знаеше как му е хрумнал, но споменът за старите времена го накара да се почувства по-добре.

Не-е –отвърна тя с привидно разочарован тон, но той усети ентусиазма в гласа й — за това мога да говоря дъ-ъ-ълго…

3

На кого звъниш толкова рано — 6:15 е?!

Да, да, мамо, затварям! Беше спешно! — Петър свали длан от слушалката и каза: — Трябва да затварям. Ще ходя на училище! Мога ли да ти се обадя пак? До колко си на училище? Ще ми бъде много приятно! Моля те…

Обади се в 10:49 — отвърна Ваня, засмя се и добави: — И да поспиш…

4

Денят изхвърча край него като пейзажа в метрото: няколко размазани образа, палитра от цветове и гласове…

Цялата нощ бе говорил с Ваня. Не вярваше, че го е направил. Не вярваше, че я има. Че са останали подобни хора…, а и тя бе момиче! Бо-о-о-оже, накъде върви света?!… Ваня бе ключът към всичко, което криеше в себе си, към истинското му аз, забравено, изтикано в дълбините на съзнанието му, откъдето понякога (напразно) се мъчеше да излезе…

Тя говореше свободно за Моцарт, Бетовен, Григ, Пахелбел, Бах… Звучеше като познавач,… Но слушаше и Бон Джоуви, Брайън Адамс, Селин Дион, Аланис Морисет, Род Стюарт, Скорпиънс, Енигма, Ера, а и