Орли

* * *

Една сутрин, преди да се разсъмне, те се събудиха от слаб дъждец, който току-що беше започнал да ръми.

На изток, зад мрачния и настръхнал силует на планината, тънка жичка с цвета на прегоряло желязо показваше настъпването на зората. Няколко дрипави облака зачервяваха краищата си. Беше необикновено тихо, тъмно и задушно.

Червеното петно на изток растеше. Между облаците блесна една звезда. След това зелена светкавица клъвна хоризонта. Облаците се раздвижиха. Излизаше вятър. По огромната издигнатина на планината легна тъмна сянка. Личеше, че идва буря.

Орелът, който спеше на ръба на скалата, стана неспокоен. Инстинктът му подсказваше, че не бива да остане тук. Орлицата и той се спогледаха. Вятърът се усилваше и разрошваше перата им. Изведнъж една топла вълна лъхна върху тях. В следния миг нова светкавица озари цялата планина и нейният гръм продъни небесата. От насрещния връх се зададоха тежки черни облаци като грамадно стадо от исполински животни. Зората се удави в тях, нощта отново се върна. Водите забучаха и техният рев се смеси с фученето на горите.

Бурята заплашваше да отнесе орлите от скалата. Пръв хвръкна орелът. Като сви крилете си той се опита да се спусне към пропастта. Но стихията го издигна нагоре като черна топка, която изчезна в тъмната маса на един облак. Тя едва не го удари в скалите. Тогава той размаха криле и литна срещу вятъра. Тъмнината му пречеше да кацне. Облакът го подхвана и го понесе. Той беше принуден да се изостави на тая могъща сила, срещу която бе безпомощен. Стремеше се само да намали бързината, с която летеше. Неговото силно развито чувство за ориентиране не го остави и сега, когато край него имаше само мрак. Бурята го носеше на север, зад планината. Малко по-далеч над нейните стръмни склонове падащият вятър щеше да го събори в пропастите, но той успя овреме да се задържи, като разпери опашните си пера и отчаяно размаха криле. Знаеше, че бурята тепърва ще се развихри, и с всички сили се помъчи да се издигне по-високо, за да излезе от периферията на циклона. Беше започнало да вали, гръмотевиците следваха една след друга и само в тяхната студена светлина можеше да види косматите облаци, грамадни и необятни като тъмно море, сред което летеше.

Цели три часа продължи неговата борба с бурята. Най-сетне той се отказа да се издигне над вятъра. Беше отнесен далеч от планината, измокрен, изтощен и омаломощен. Облакът, който го носеше, се разкъса и той видя под себе си малка равнина, заобиколена с венец от ниски планини. Широк слънчев лъч, промъкнал се кой знае как, огряваше посевите близо до едно малко градче, което се белееше сред равнината. Няколко пъти ту просветваше, ту отново ставаше тъмно, понеже облаците се разкъсваха и пак се събираха. Бързината на вятъра намаля.

Измокрената перушина на орела започна да му тежи. Той се крепеше с мъка във въздуха и когато се озова над градчето, беше принуден да се спусне ниско. Нови облаци, които идваха зад него, заплашваха да го догонят. Те пълзяха откъм планината ведно с мъглата, която нахлуваше в равнината като грамадни пълчища от някакво войнство.

Като видя покривите на къщите и тесните улици на градеца, орелът си избра един комин и кацна на него.

Часът беше девет. По главната улица минаваха групи колибари, които отиваха на пазара, скърцаха коля и високо ехтяха чуковете на бакърджиите. Измокрената от дъжда улица миришеше на конски тор, на мокро сено и на кал. Отсреща, през улицата, се виждаше запалената пещ на една фурна и се носеше дъхът на току-що изпечен хляб. Тук дъждът беше минал не тъй буен и стихиен, градецът беше само окъпан, а от това изглеждаше още по-тих и по-кротък.

За пръв път в своя живот орелът беше толкова близо до хората. Той чуваше техните гласове, виждаше лицата им, най-малките им движения и не изпитваше никакъв страх. Човешкият свят му бе познат, макар че го беше виждал от високо. Той дори не се учудваше. От силната умора беше като болен. Крилете му стояха увиснали, перата му бяха настръхнали като копия, а от мокрото му тяло се издигаше па̀ра.

Никой от минувачите по улицата не беше го забелязал. Хората минаваха долу, без да вдигнат глава, и той стоя там спокоен. Но на обед, когато чиновниците и децата започнаха да си отиват вкъщи, хлебарят го видя и го посочи на съседа си, един самарджия. В скоро време на улицата се натрупа цяла тълпа от възрастни и деца. Всички го сочеха с ръце и шумно говореха.

Орелът стоеше на комина неподвижно, сякаш спеше. Някой хвърли към него камък, който изтрополя по керемидите на покрива. Друг го замери е буца кал. Отначало спореха откъде е дошъл и по какъв начин се е озовал на комина, после започнаха да махат с ръце, за да го принудят да излети. Когато това не помогна, те се разотидоха. Хлебарят разгони децата и отиде да обядва.

Улицата опустя. Над града пекна слънце и още по-силно замириса на конски тор и на кал.

Тогава калфата на самарджията, един хлапак с лукави очи и с лунички по лицето, реши да убие орела. Като напълни една стара кабзалия с парчета от серкмени топки, той се покачи на покрива на съседната плевня, клекна там и започна да се прицелва.

Птицата продължаваше да стои все така неподвижно, сякаш съзерцаваше в себе си величествения свят на планината, отдето бурята я беше изтръгнала. Тя не виждаше калфата, който беше зад нея.

Чу се силен гръм. Старата пушка изригна облак бял дим и цял рояк олово.

Орелът увисна на комина и с разперени криле падна на покрива…

От съседните дюкяни наскачаха хора, вдигна се врява. Някои псуваха калфата, други му викаха да смъкне орела от покрива. След минутка още топлото тяло на птицата глухо падна на улицата…

Две седмици по-късно нейното чучело, приготвено от учителя по естествена история, остана да краси бюфета на градското казино.

Орлицата чака своя другар няколко дни. Тя беше се спасила от бурята, като се завря в една дупка на скалата. Когато орелът не се върна и след десетия ден, тя напусна скалата завинаги.

Изостреният жълтеникав варовик остана да стърчи самичък. Само облаците минаваха край него и всред околната тишина той изглеждаше като грамаден развален зъб, престарял и никому ненужен.

,

Информация за текста

© 1943 Емилиян Станев

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2009

Издание:

Емилиян Станев. Избрани произведения в три тома. Том трети.

Издателство „Български писател“, София, 1977

Редактор: Теодора Димитриева

Художник: Кирил Гогов

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12987]

Последна редакция: 2009-09-01 12:40:00