• 1
  • 2

Емилиян Станев

Орли

Преди петдесет или шестдесет години тяхното гнездо беше в скалите, от другата страна на клисурата, където днес минава железният път. Там бяха живели много години, необезпокоявани от никого. Бяха виждали от висините стадата диви кози, които слизаха от малкото синьо езеро, дивите петли, плахите сърни и едрите кафяво-черни мечки, над чиито бърлоги растеше здравец и бръшлян.

Никой не би могъл да каже нещо положително за тяхното минало, защото то обземаше един период от време, дълъг цял век и половина. Никой не знаеше къде бяха излюпени те, къде бяха се срещнали за пръв път и с какви събития бе изпълнен животът им в това време. Тогава през клисурата рядко минаваха хора — разбойници или овчари, — които вековните гори поглъщаха в своите мрачни дебри. А когато свирката на първия локомотив огласи тясната клисура и брадвите оголиха двата й склона, орлите напуснаха това място завинаги.

Те се преселиха сред планината, на най-високата недостъпна скала, прилична на огромен жълт зъб, изникнал върху стръмните сипеи и урви, където сутрин и вечер пълзяха мъгли. Облаците, който вятърът гонеше по небето, сякаш се докосваха до върха на скалата, и когато човек се заглеждаше в тях, струваше му се, че не се движат те, а самата скала бяга назад заедно с планината и с цялата земя.

Слънцето и дъждът бяха изронили и отънили върха на варовика, а подземните води преди векове бяха пробили в средата му голяма дупка. В тая малка пещера беше свито гнездото им. Няколко пръта, изцапани с куришки и ръждясали от кръв, предпазваха орлетата от пропастта. Кожи от дивеч и перушина от глухари покриваха вътрешността на тяхното просто и сурово убежище.

Вечер, когато се връщаха да нощуват, на скалистия връх беше още светло. Тук слънчевите лъчи се показваха първи и угасваха последни. Светлината бавно се оттегляше към върха и незабелязано догаряше бледорозова и нежна. В тия вечерни часове вечните снегове на околните върхове искряха рубиненочервени и девствено чисти, долу, в пропастта, мъглите се събираха като стада, а старите борове посивяваха. Студеното и равно мълчание на планината ставаше още по-тежко и напрегнато, като че самата планина се стаяваше в очакване на нещо велико и важно. Само еднообразният рев на водите й се чуваше по-силно, като единствен глас, който говореше за непроменната и вечна същност на живота.

Орлите се прибираха един след друг.

Най-напред над гребена на съседния хребет се показваше орлицата. Тя се спущаше към скалата и започваше да се вие край нея, сякаш я опасваше с невидими въжета. Тогава ясно се виждаха нейните широки, рошави криле, късото й квадратно тяло и дори главата й, която се движеше насам-натам.

Малко по-късно от запад, където залезът бе разкървавил небето, се показваше и орелът като черна точка, която нарастваше заплашително бързо. След минутка той се озоваваше над скалата, край която все още продължаваше да кръжи орлицата. Двете птици кацваха тържествено и бавно, прилични на две тъмни, злокобни сенки.

Там оставаха неподвижни, строги, загледани зад хоризонта, като че отново виждаха простора на равнините, над които бяха летели през деня — реките, пътищата и градовете, отдето достигаше шумът на един друг живот.

Понякога орлицата, която беше по-едра от орела, се приближаваше към него с тежки, едри скачки, с повдигнати заплашително криле, с изпъната шия и упорито се вглеждаше в очите му, сякаш искаше да му съобщи нещо. Дивият й поглед гореше свирепо и гордо, а приведеното й тяло напомняше с дебнещата си стойка убиец, който се приближава към жертвата си.

После двамата се наместваха на скалата и там заспиваха.

Случваше се през нощта планината да зареве от буря, да плисне дъжд или лапавица да побели всичко. Орлите обаче оставаха невъзмутими на местата си, безчувствени към стихията.

Сутрин се събуждаха в ранни зори, когато доловете на планината бяха още пълни с мрак, отърсваха се и отлитаха да дирят храна.

Орлицата отиваше към равнината на изток. Орелът беше си избрал вълнообразната местност на юг. Всеки от тях си имаше ловна област и никой не разчиташе на другия в дирене на плячката. Само когато се случваше да нападнат стадо диви кози, излязло по високите каменисти върхове, близо до някоя пропаст, двамата действаха заедно. Тогава се спущаха с фучене над жертвата си, блъскаха я с крилете си, докато тя се зашеметеше и паднеше в пропастта. После с висок тържествуващ крясък налитаха на разкъсаното й тяло.

Понякога дебнеха някой глухар, излязъл на открито, някой заек. Кръжаха над лова си търпеливо и с часове чакаха удобния миг, за да нападнат. А когато в планината не можеха да хванат нищо, отлитаха към равнината да дирят мърша.

Тяхното обоняние надушваше трупа от цели километри. Възходящите въздушни течения, които използваха, за да се издигнат високо, им помагаха много. Те бяха техните пътища по небето. Погледът им обхващаше всички подробности по земята на грамадно разстояние. От висините виждаха всеки ден синята ивица на морето, простора на равнините с градовете и селата, над които често се виеха, примамвани от домашните птици из дворовете. Всяка падина, всяка рекичка, всеки хълм им бяха познати, защото в течение на два века бяха летели над тая земя. Промените, които бяха станали долу през това време, оставаха за тях незабележими, понеже ставаха постепенно и бавно. Селата се бяха уголемили, както и градовете, горите, напротив, оредяваха, реките бяха стеснили коритата си, а пътищата умножили белите си нишки. Шумът от земята ставаше все по-продължителен. И ведно с тия промени орлите намираха все по-трудно храна; дивечът изчезваше, а трупове на умрели животни се срещаха рядко.

Бяха принудени да отлитат далеч, към бреговете на морето, или на север, към балкана. Там промените не бяха тъй големи.

Твърде често с дни не намираха храна, но това не ги смущаваше. Тяхната жизненост беше тъй голяма, че гладът не можете да ги изтощи. Правеше ги само по-свирепи и по-дръзки.

В своя дълголетен живот те помнеха не една война, не едно бедствие или мор. Техният усет за всяко нещастие, което приближаваше долу на земята, беше се изострил в течение на тия два века. Те разбираха какво означават далечните тътнежи на оръдията, които достигаха до слуха им като радостен предвестник, който им обещаваше богат пир. Пожарищата и миризмата на дим ги отвеждаха към бойните полета. Отгоре следяха човешките колони, обозите и бежанците, слушаха рева на добитъка и шума на битките, сигурни, че този път за дълго време ще имат обилна храна. Тогава напущаха планината и се преселваха там, дето кипеше войната. Човешкото месо не беше по-малко вкусно от това на животните. Заедно с гарваните и мършоядите деляха плячката си. И после, когато войната отминеше, с месеци продължаваха да се въртят по тия места.

Те бяха свидетели на пристъпите на чумата, от която някога селата опустяваха, а по пътищата не можеше да се види жива душа — помнеха страшната тишина, която беше легнала над земята в ония далечни времена, когато полетата стояха необработени и жътвата гниеше. Тогава се събираха на ята и като истински господари, спокойно и гордо, се виеха високо над смълчаните селища.

В тия отколешни дни край голите хълмове на някое дрипаво и бедно градче със заострени като бели моливи минарета и с разрушени стари кули и зидове хората им оставяха всяка неделя храна, защото ги тачеха и се възхищаваха от тяхната сила и недостъпност. Тогава из планината често ставаха малки битки, нападения, убийства и винаги можеше да се намери трупът на някой разбойник или на мирен нещастник, заклан край пътя.

Веднъж до един такъв труп орелът беше намерил мешинена кесия, пълна с пари. Тя беше оцапана с кръв и това го бе накарало да я приеме за къс месо. Той я отнесе в гнездото си и я сложи пред орлетата. Кесията стоя там докато кожата изгни и се разкъса. Монетите се пръснаха и завинаги останаха скрити от алчните очи на хората.

Така беше минал животът им досега. Всяка пролет орлицата снасяше едно-две яйца със синкави петна и лягаше да мъти. А когато орлетата пораснеха, напущаха гнездото и се преселваха далеч из околните планини.

Никаква опасност и никакъв враг не смущаваше тяхното спокойствие, сякаш те стояха над живота и над смъртта, недостигаеми дори от времето и промените, които ставаха долу, на земята. Наистина, понякога хората се опитваха да стрелят по тях, но те се пазеха добре, защото очите им виждаха на голямо разстояние и най-малките движения на човека и лесно отгатваха намеренията му…

Вы читаете Орли
  • 1
  • 2
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×