ти си Тома и Юда Искариот.“ Жалост ме налегна, рекох й: „И аз съм мислил за тебе цяла зима.“ Тя коленичи, притисна ръката ми към челото си тъй и замря. „Свети хубавецо, дума, наистина ли? Повтори го, пак да го чуя.“ „Вярно е, лоши работи се случиха, не мога да остана в манастира.“ „Ами какво си решил?“ „Искам да походя из света, да погледам, да размисля.“ „Ходи! Ходи! — вика. — И аз така ходя. Да те гледат, какъвто си. И аз ще тръгна с тебе, отче.“ „Не ме наричай отче, Еньо ме наричай, с мирското име“ — казвам. И щом го изрекох, разбрах, че наистина съм се отрекъл от монашеския обет, припомних си съня и бащините думи: „Как можа и ти да се отречеш от него?“
Денят топъл, земята накитена, всичко се нежи, пък сърцето във веригите на отрицанието към жената тегли, умът загалвиква, че от еретиците ще узнае тайната, която нито Теодосий, нито Евтимий знаят. От тая пуста тайна що не се поражда? С очи я гледаме, с уши я слушаме, а не можем да я разгадаем. И ако някой, рече — знам я, — лъжец е. Ако пък рече — няма никаква тайна, — глупец е!…
На вечернята се молих богу да ми прости, задето напущам светата обител. Молих му се, а бях със Сатаната и нарекох Сатаната брат господен, та излизаше, че сега заставам между двамата да диря истината, както сме наклонни ние, българите, без да разумяваме, че който постъпва така, това, което днес му е било драго като божие, утре ще загуби цена като дяволско. И не ще знае кое е негово, кое е чуждо, та лесно ще го лъжат и ограбват. Защото познание, придобито с постоянно отрицание, се губи като вода под пясък и който нарича днес златото желязо, а утре желязото — злато, е осъден на вечна бедност…
На другия ден Арма ми донесе мирянски дрехи, пояс и ямурлук. Забих кол на брега, съблякох расото и подрасника, свалих камилявката и като надянах инока Теофил на кола, гласно рекох: „Нито съм те слагал, нито съм те махал, но нека грехът бъде мой. Пък ако братята помислят, че съм се удавил — така да бъде, защото съм мъртъв за тях…“
Л
Тогава бях като царския син от притчата за силата на женската хубост, когото от дете затворили в една пещера, защото врачовете казвали на царя, че ако детето види огъня и слънцето, преди да навърши двадесет години, ще ослепее. Като изминали двадесетте години, извели момъка и му показали от всичко по света — мъже, жени, злато, бисери, скъпи одежди, оръжия, стада. Царският син питал кое как се нарича, за какво служи и слугите му разяснявали. А когато запитал за жените, един мечоносец шеговито отвърнал: „Те са демоните, които измамват хората.“ Дошел и царят да чуе какво най-вече се нрави на сина му. Царският син рекъл: „Към нищо не се стреми душата ми тъй, както към ония демони, дето измъчвали хората“ — и царят останал поразен от жестоката сила на пола…
Вечерта трябваше да преспим в запустялата попска къща. Ядохме просеник в тъмното и си легнахме — Арма в собата, аз в гостната, на един одър.
Завих се в чергата и се прекръстих да прогоня злите духове. Къщата вмирисана на кисело, навред прах, прозорците замътени, върколаци дебнат, а може и самият вампирясал поп. Ослушвах се що прави и Арма в собата. По едно време чух — ходи, вратата помежду ни скръцна и Арма се бялна. По риза беше. Дойде, та седна на одъра до мене. „Няма, казва, да мога да те заведа при нашите.“ „Защо?“ — рекох. „Ще се уплашиш и ще побегнеш. Знаеш ли как въздаваме на дявола? Изпадаме в плътско сношение мъже с жени…“ Тъй е, казва, при нас, гълъбе. Седи и мълчи. Косите й разчесани, стигат пода. Чувам дишането й, сърцето ми звъни в ушите, нечиста сила ме облъхва на вълни. Не е Арма, която целуваше ръката ми и ме гледаше, както се гледа светец, ами блудницата. Седи като самодива край извор и гласът й друг, забулен. Исках да й викна да се маха, но устните ми съхнеха. „Ти, казва, си още в горния рай. Учителите, щом разберат, ще те прогонят. Къде ще вървим тогава? Ако искаш да те водя, трябва да легна до тебе. Тъй постъпваме с непосветените. Бог не го записва за грях, нали затова сме създадени различни.“ И както дъждовният облак пропълзява към друг, та трясва гръм, тъй и тя ме обгърна със сладката тежест на женската си плът да прохлади греховната суша в снагата ми…
Така в опустошената от ерес попска къща узнах безумието, беса, чрез който се раждаме, и го оправдаваме с тъмната бездна, наречена природа. Ако в нея има разум, трябва да го открием, за да не я приемаме като безумна и с нея да оправдаваме безумието си. Тая нощ узнах и сподавения ужас от женската плът, дело на дявола, и обикнах другояче Арма, без да разумя, че тая любов, като има за цел раждане на ново същество, подготвя себе си и нас към смърт и ни свързва чрез падението и вината с жалост. И както умиращите стенат и се изповядат, тъй и ние се кълняхме в обич и мъчехме душите си да се слеят в една. Но тогава не знаех, че след срещата на панаира бях обикнал Арма и заради подвига — да си докажа, че съм светец. И понеже мъжът създава образа, на жената, която обича, според въжделенията си, и аз измислих разкаяната блудница срещу светеца. Ала тая обич бе траяла, докато не бях видял Таворската и не бях сънувал онзи сън, сиреч не бях станал Искариот. Пък Искариот не може да обича жена за спасение на душата, а само за похот и ако се свърже с някоя, тя ще бъде като Арма, окаян с окаяна… Но дори в опиянението не се издадох какъв съм, защото все още ми беше скъпа някогашната чистота. Тъй отрано помежду ни застана и лъжата…
Призори Арма взе да се моли и да ме кара да извърша ново безумие. „Моли се да въздадем на господа. Сега идва сладката мъка на очистението и те любя най-силно, ангеле.“ Пък аз лежах по гръб като изтрезнял пияница и се питах как е възможно този, който носеше в сърцето си образа на Ралица, да лежи с разпътна? От друга страна, бях горд, че съм станал мъж, и си припомнях как миналата нощ Сатаната ме изведе на манастирския чардак да ме съблазнява със света. Там, като гледах дълбокото небе с редки звезди и вдишвах нежния мирис на априлската зеленина, светът ме викаше. Белееха се стълбовете по чардаците, всичко спеше в манастира, само в голямата стая на отец Дионисий светеше. Реката ечеше, сякаш някой викаше „о-о-о!“ — славеи се надпяваха, скръбно подвикваше чухал, елмазена ивица отделяше небето от земната гръд и нямаше нито дявол, нито господ, само сладки тайни в тая забулена от нощта земя. Световното съкровище, което преди ме изпълваше с благочестие и смирение, сега ме опияняваше с възторг и безумие. В неговата тайна бе скрита тайната на Теодосий и Евтимий, моята и тайната на всичко живо и мъртво. И като го гледах с възхита, прекръстих се, но кръстният знак не се отнасяше към твореца му, а към самия мене, понеже в тоя страшен час се отдавах на света… Погледнах Арма — молеше се, коленичила на пода — и си помислих, че прави същото, което аз правих на манастирския чардак…
В тъмни зори тръгнахме към сборището на съботниците. Бях нарамил козяк и черги, Арма — верига, котел и кратуна, които взехме от къщи. Вървяхме по пътеки през горите и при заник видяхме разрушено древно селище. В него имаше полусъборена кула. На поляната коптори, смазани от зимата, други подновени със суха папрат, с вършини и цепени клони. От кулата ни посрещна мъж, наметнат с влашка гугла. След него се показа дебела жена.
Арма ми пошушна: „Тоя, Панайотис, е грък. Пази се от него, той ми е предишният.“
Притъмня ми от ревност — не бях помислял, че си е имала друг. Гъркът ме изгледа присмехулно — очите му на котарак, брадата червена.
Влязохме в кулата. На пода седяха няколко жени и трима мъже, единият във вехта болярска дреха. Срещу тях едър мъж в червено расо беше се настанил идолоподобно в столица с облегала, като в трон. Косата му къдрава и брадата, кожата като на сарацин и мазна. Впери поглед в мене, сякаш с въглен ме опари. „Кой е тоя, защо си го довела?“ Арма му се кланя, прави ми знаци и аз да се поклоня. „Учителю, казва, той избяга от Кефаларския манастир. Иска да стане наш брат.“ Оня млясна недоволно. „Много чистичък е за нашия рай.“ — И ме разпита за името, откъде съм, защо съм напуснал лаврата. „Търся истината за двата свята“, рекох. „Няма два свята, само тоя е, дето го виждаш, и в него е слято видимото и невидимото, та става едно, горно и долно. Виждал ли си дявола?“ „Виждал съм го.“ „Де си го виждал? Той е невидим като господя. И двамата са в човека, защото двамата са го създали. Вашите пъпосмотрители лъжат, че говорят с господя. Господ не се явява самичък, понеже зад него стои брат му, Сатанаил…“
Ошеметен бях, умът ми в Арма и в онова, що стана нощес. Виждах къде съм попаднал, ала беше вече късно, пък и словата на червения поп ме покориха. Рекох си: „И в пъкъла да съм, за знание съм. Ще търпя.“
Вечерта легнах в една колиба. Арма отиде при жените, защото такъв бе редът — мъж да не се събира с жена, докато не дойде съботата…
---------------------------------------------------------
