конници и псета, що гонят вепър. С Арма я стъкнахме криво-ляво и стана наш дом. Постлах я със зверски кожи и сглобих хубав одър. С поп Лазарово позволение заживяхме с Арма съпружески, но не я оставях сама. С мене ходеше и по лов, и по риба заради Панайотис. Той беше крадец на добитък и коне, скиташе по кражби, ала от краденото малко донасяше. И една нощ, като измъчих Арма плътски, та взе да ми се моли да я оставя на мира, рече: „Сатана си бил. Онзи с козите се криел в тебе, господ да те убие! Боже, как съм се излъгала! Де остана Еньо, дето го залюбих заради светостта му?“ Оттогава се побоя от мене, пък аз я ревнувах по-малко…
Минаха три месеца, закопня по дете. Залови се с магии, със змейове, самодивски билки береше, сушеше ги на китки по стените и ме кълнеше за мъките, що й създавах. Взе да се моли често, да ме гледа със зли очи, да плаче. „Що ти е, та плачеш?“ — питам. „Не ме обичаш, казва, таласъмо. Пък и защо ли ми е зверската ти обич? Светец дирих, караконджол и вепър намерих. Дано Панайотис ме отърве от тебе.“ Господи, защо тъй си създал човека — да ламти по това, за което най-малко е достоен?…
Станал бях жесток и като баща си не давах ухо на душата. Но нима можех да обичам Арма, както тя искаше, щом не бях никакъв светец? И защо оставих лъжата между нас? Дали защото САМ НЕ ВЯРВАХ, ЧЕ СЪМ ИСКАРИОТ, или защото смятах Арма недостойна да споделя моята тайна?
Ту Калеко, ту поп Лазар отиваха в Търновград с избраници и избранички. Гостуваха на боляри, на велможи и на богати купци, да печелят покровители, понеже им водеха вдовици и разведени за сласт. Стига да поисках, щяха да ме вземат, ала от злоба и презрение предпочитах развалините на древно селище пред славния Търновград. Тукашната гледка ми навяваше сладостна размисъл. Скитах из буренясалите улици, постлани с големи плочи, между съборените стълбове и едрите дялани камъни, особено сутрин, когато оросеното селище изглеждаше като гробище, дето бе погребано и нещо незнайно от мене. Един ден изрових дивна статуя на момък. Очистих я от пръстта, поставих я, както трябва, бялна се мраморът като бял дух, възвърнат към живот. И когато му се възхищавах, шепнех си: „Това си ти! Погледни колко си прекрасен. Няма звяр или птица по-хубави от тебе. Име нямаш, а си вечен блян, макар да си звяр!“ И стана истуканът най-близкото ми същество…
Една нощ гъркът разби прекрасния момък, защото Арма му беше казала колко обичам истукана. И кратунарите не можеха да го гледат. Калеко ме съветваше да го строша, защото тези, които властвуват, ревнуват всичко, що възхищава подчинените им и говори за друга истина, вън от тяхната. Тогава ми се поиска да убия гърка…
И без това Панайотис ме дебнеше и скланяше Арма да ме напусне. И ето, един ден, като ловях риба в рекичката, пък Арма плетеше цървули от липови кори под сянката на върбите, видях гърка при нея. Бог знае откъде бе изскочил. Оставих сака и взех моя лък, с който не се разделях. Скрих се зад дебел ясен и извиках на Арма да дойде при мене. Панайотис ме видя и бръкна под дългата си дреха, където криеше ромейски меч. Наближаваше пладне и сенките бяха къси, в гората падаше слънчев дъжд и светеха слънчеви полянки, та се виждаше надълбоко. Гъркът каза нещо на Арма, а тя се колебаеше да остане ли, или да дойде при мене. Аз пак й викнах и тя тръгна с бавни стъпки. Тогава гъркът се сниши зад нея и се втурна насреща ми с измъкнат меч. Или не зърна лъка, или бе оглупял от омраза. Видях, че е разгърден и под червената брада се белее пълната му гуша, където, слънцето не беше го пекло. И там се прицелих. А стрелата беше дълга, пера от сова и с връх като дебела губерка. Изчаках го на пет разкрача, наблегнах тетивата, тя бръмна, както бръмва едър стършел из гората, и последва задавен вик. Панайотис се надигна на пръсти, червената му брада се вирна, пусна меча и хвана стрелата, с две ръце. Кръвта бликна през устата, а стрелата не излезе и той падна на колене. Довърших го с меча му…
Арма, като видя, че го доубих, нахвърли се с клетви и плач, хвана разцепената му глава и се провикна към кулата да я чуят. Ударих я по лицето, тя се свлече, разбра, че съм готов и нея да убия, и се укроти. Накарах я да хване предишния си за нозете и така го отнесохме до един дол — вълците и лисиците да го оглождят. Като го хвърлихме, Арма се досети, че Панайотис има пари, и ме накара да се върнем. Взехме кесията му с дванадесет перпера и много грошове. Дадох й я. „Ако ме издадеш, рекох, ще те убия, пък и ти си съучастница, защото взе парите.“ Закле се да мълчи и докато вървяхме към реката, изхълцваше и ме поглеждаше като бита кучка…
Не се кая за Панайотис, както и за Доросий, нито за Шеремет бей и за неговите хора, дето ги изгорих живи, ни за Аса, ни за агарянците, които убивах по хората, защото бог не ми е дал нито такава мъдрост, нито такава сила да постъпя другояче в тоя коварен свят на дявола…
М
Със седмици сънувах гърка, по-тях се насън и виках — душата ме съдеше. Ала сутрин се събуждах оглушял от злоба и по-неутолимо мразех Панайотис.
Зъбех се на предишния Еньо, когото отричах и презирах. Тъй вървя, докато хусари ни нападнаха за жени. Имаше из горите край Търновград много убийци и грабители. Царската войска беше безсилна, защото и десетници, и стотници, и бирници разбойничествуваха сами или чрез наемници. Една вечер ни обсадиха в кулата хусари. Викаха: „Попе, дай ни жени да станем ваши братя!“ Поп Лазар и Калеко ги уговаряха да си отидат с мирно. Бедни сме, какво ще вземат от нас? Ако стават братя, нека хвърлят оръжията и да дойдат. „Ще ви опечем живи!“ — рекоха и тръгнаха из гората да събират дърва, да пекат кулата. Калеко въоръжи мъжете със сулици и лъкове. Застанахме зад бойниците и аз ударих със стрела един в гърба, друг в окото, та подскача като недоклан козел и врещя.
От него ден престанах да сънувам Панайотис, а за хусарите душата не ме мъчи. Щом се разбягаха, поп Лазар и Калеко се съвещаваха да разберат кои от братята са във връзка с хусарите и намериха, че е оня с вехтата болярска дреха. Тоя човек обаче не беше между нас. Селището стана опасно — трябваше да се поселим другаде. Но на следния ден Калеко с двамина наши се изгубиха, а когато се върнаха, казаха да не се тревожим — постигнали помирение с ония. После научих, че предали на хусарите богат купец да го оберат. Тъй е светът, „во зле лежит“. Създаден е от дявола за грабеж и дележ — всичко живо да взема и дели, да се храни чрез смърт и едно друго да се яде. Злъчно веселие ме поеше при тия мисли, та се наслаждавах на безумието си, както лъвът на силата си. Арма ми стана робиня и тъй мина есента и зимата, докато най-сетне разпътната зачена и започна да ме моли да бягаме от съботниците. „Знам, казва, едно селце навътре в планината. Там да си купим къща с парите на Панайотис. Ще се венчаем, ще заживеем както християни.“ Пък аз й се присмивах: „Как ще се покаеш черковно? Ще изповядаш ли на попа с колко мъже си лежала, какви магьосничества си правила и откъде са парите за къщата?“ „На всякакви наказания, дума, съм готова, рожбата си да спася. Заради нея склони, не ти ли е мила? Измъчих се, Еньо, стопанино, от тоя грешен живот! Съжали ме и тебе си съжали. Да се отвърнем от дявола, саминки да сме, наше гнездо да си свием.“ На колене ме молеше, за плода в утробата си бе загрижена — по-добър да е от нас, окаяните. Това е то святото в жените — надеждата да родят чист и нов човек. На всяка й се иска Богородица, царицата небесна, да бъде! И тайна велика е тоя стремеж, що доказва божественото в човека. Но тогава нито го знаех, нито исках да го знам и се мръщех: „Каква рожба очакваш от блудница и Искариот?“
През есента и зимата от лова бях събрал зверски кожи — лисичи, вълчи, от белки и от златки, що чинеха най-скъпо. Исках да ги продам в Търновград и чаках сгода да замина. Научих от един съботник, който дойде в селището в края на марта, за смъртта на царския зограф, Тодор Самоход. Наскоро умрял и го погребали в двора на една черква. Не ме опечали толкова бащината смърт, ала ме обзе любопитство да надникна в дома, да видя къде е живяло хубавото момченце. Нещо мътно ме потегли към миналото, а защо — дори не се опитвах да узная. Взех от един съботник расо и камилявка, постегнах се и с поп Лазар потеглихме. Поп Лазар водеше своите телохранители, храни, боже, главорези, които останаха в клисурата да го чакат за връщане, а моя милост се раздели с него в Асеновия град и там продадох кожите на бърза ръка. Взех доста пари, спуснах парамана и влязох в Царевград с монаси, дошли на поклонение. Тръгнах из познатите улици като насън и си мисля: „На времето, господине, беше се изплашил, че си антихриста, който идва да унищожи света. Стана антихрист, само че не можеш да го унищожиш и не знаеш що да правиш с беса си. Ако запалиш града и убиеш хиляда души, ще убият и тебе и светът ще си остане такъв, какъвто е. Не е ли по-добре сам да се затриеш, на господя да отмъстиш, задето те е появил, или пък ако си дяволско творение — на дявола? Дошел си тук да се присмееш на предишния Еньо и на всичко, що людете още тачат, от него що се мъчат и надяват.“
Случи се тоя ден ясен, слънцето на заник, блести кръстът на патриаршията горе, от стените и кулите
