алчните си уста и очи — надменни, уверени във властта си, успокоени от своите заблуди за света и бога, различни, ала обединени край благата земни. Такава бе самата истина за тях, а златотъканите мантии, раса, жезли и корони, както и великолепието на залата трябваше да скриват голата истина и да залъгват ума. Но най-чудното бе, дето тия люде бяха сложили пред себе си Христовото разпятие като символ на най- висшето, най-справедливото и святото, в чието име и съдеха. Щом погледнех мъничкия Христос, увиснал на кръста с безпомощно клюмнала глава, с грозни, измъчени ребра (пък гвоздеите, с които бе прикован, златни!…), опушен от свещи и кандила, огрян от венецианското сякаш от пожар, светът и животът человечески изглеждаха дяволска комедия без смисъл и цел. Лицата на писарите — муцуни на псета, сгащили дивеч, чакат ловецът да го повали да изядат вътрешностите му. Единият с нос същински клюн, като че душеше, а пачето перо в ръката му сулица, да пробожда. Тъй, братя, моето безумие, що се наслаждаваше някога на световната загадка, сега я виждаше в чудовища. И пак си рекох: „Нито човекът, нито простата безсловесна твар на тая земя са защитими!“
Дойде ми редът пред съда, поведоха ме дятците. Нозете ми бяха измръзнали от студения мраморен под и дали от това, или защото бях изстинал в метоха, кихнах, та пепелта от косата ми се посипа по вретището. И такава глупава, неуместна беше кихавицата, че ми стана и болно, и смешно. Как съм изглеждал, не зная, ала много погледи бяха в мене, защото, макар оплют, макар опепелен в дългото вретище, моята хубост и младост ме отделяха от другите. Иван-Александър размени няколко думи с патриарха, изумено повдигна вежди и аз разбрах, че си спомни за мене и за златното перо, което ми подари. Хартофилаксът ме изяждаше с очи, протокелийникът Приязд и примикюрът Цамблак, които бяха идвали някога в къщи, ме гледаха под вежди със свирепо негодувание, други с любопитство.
Йеродяконът попита признавам ли заблудите си, отричам ли се от Сатаната и т.н. Казах, че не съм еретик. Бях при съботниците, вярно е, записвах учението, но сам ги напуснах. Колкото за моите заблуди, рекох, много са, не знам от кои да се отрека. От Сатаната винаги съм се отричал, но той не рачи да се отрече от мене. Тъй казах и млъкнах.
Йеродяконът рече: „Как да тълкуваме думите ти, че не знаеш кои са твоите заблуди? Ако лукавият не се е отрекъл от тебе, не значи ли, че е в тебе?“ Отговорих му: „Нима нашите заблуди не се раждат и умират с дни, месеци и години? Ако не е така, не би имало грехове. И нима Сатаната се е отказал от рода человечески?“
„Да не би и светата църква да се заблуждава?“ — казва. Пък аз, като разбирах коварството във въпроса, мълчах. Тогава поискаха Черноглав да свидетелствува къде и как ме е хванал и той стана, гръмогласно разправи, обаче скри, че ме е бил, и за Арма не спомена.
Запитаха ме защо съм хвърлил расото и съм избягал от светата лавра. И пак замълчах, защото си спомних как Пилат бе запитал Христа що е истина и Христос мълча, понеже истината е в свободата на мисълта, за всекиго различна, и е противоречива като света. Дори да се изповядах пред тия люде като пред господя, не щях да бъда оправдан, защото съдници не могат да съдят дявола в човека, а съдят човека. Как да им разкажа за страшната Таворска, когато те вярваха, че тя е благодат и райска светлина? За моя сън, за отец Лука, за Арма, за помътненото световно съкровище, за заключената истина, чиято двоинственост моят ум не разбираше? Горният свят за тях бе божествена справедливост, нетленност и блаженства или пъкъл с катран, а за мене бе смърт и отрицание, сиреч самото Нищо, наречено бог, което превръщаше в Нищо Нещото Човек… И колкото повече се опитвах да подредя мислите си и да намеря слова за защита, толкова по-безпомощен ставах. Мъката ми напираше като младо вино в препълнена бъчва, превръщаше се в горест и не чувах какво ме питат. Единият от дятците ме бутна в гърба и рече: „Глух ли си, та не отвръщаш на негово царство? Той те пита, за това ли ти бе подарил златно перо, да записваш еретическата скверност?“
Опомних се, забелязах, че самодържецът се е вторачил в мене, и отвърнах: „Не съм записвал с него. Ала не е ли все едно, твое царство, с какво перо пишеш? Дори с твоето да съм записвал, мигар можех отнапреж да зная какво ще напиша с него? Защото перото е просто сечиво, а словото е от духа, за който не съществуват условности и забрани.“
„За кой дух говориш? За светия ли, дето изхожда от единия бог, или за духа на лютия мъчител, дявола?“ — попита патриархът.
„За духа человечески“ — рекох.
„А кой е вдъхнал на човека тоя дух?“
Какво ми струваше да кажа: „От бога е“, но вместо това отвърнах: „Не зная.“ Тогава йеродяконът се обърна към събора: „Този човек е от злостните осквернители на вярата. Той не вярва в света троица, защото — сами чухте — не признава божия дух в човека. Както бледословният и нечестив негов учител хитро отклонява нашите въпроси или мълчи. Манихейската заблуда е пуснала дълбоки корени в ума и душата му. Поради нея е захвърлил дрехата Христова и е отишъл при съботниците да блудствува и слави Сатаната.“ Извърна се към мене, прониза ме с пламнали за мъст очи. Висок, черен мъж беше, обзет от ревност да служи на божествената правда, която познаваше канонически, горд, че ратува за светата църква.
След него поиска думата хартофилаксът. Той потвърди обвиненията на йеродякона и каза, че границите на мисълта са божите закони, които църквата пази и които аз не съм признавал. Станаха и други архиереи, между тях и игуменът на „Свети Илия“, намекна за убийството на Доросий, за това, че нито веднъж не съм стъпил в манастирската черква, и нарече Доросий велик подвижник и просветител.
Пък аз, като напрягах ума си, питах се как да се защитя, щом в моите съждения и представи бях отишел далече пред съдниците, и се учудвах, че именно от това идва и безпомощността ми. Те искаха да мисля като тях и да не подлагам на съмнения техните умове, понеже в такъв случай не бяха достойни да съдят.
Само един-единствен тук знаеше истината за мене, ала мълчеше. Подирих го с очи между черните раса и извиках: „Отче Евтимие, защо мълчиш? Ти познаваш мъките на душата ми. Защити ме!“ Гласът ми, непознат и за мене, изпълни залата от край до край и смути всички.
Тогава настана тишина като в гробница, вси погледи се отправиха към Евтимий, а той, без да ме погледне, каза: „Чадо, няма защита за никого, който блуждае между дявола и бога, докле страданията или смъртта не пресекат като секира пътя към единия или другия. Там, в тъмницата, ти рекох, че ако божата енергия не е могла да смири гордостта ти, никой не ще я смири. Приеми наказанието като пръст божи за твое изправление и спасение…“ Отведоха ме дятците при Калеко да чакаме присъдите. Съборът начена да се съвещава и видях как Евтимий отиде при негово царство и патриарха, дълго говори и ги убеждава за нещо. Патриархът не възприемаше, неодобрително поклащаше бялата си брада, Иван-Александър слушаше замислен. На групи шепнеха и спореха велможи и архиереи какви наказания да ни наложат. През това време донесоха голяма ножица, остригаха косите ни, а когато дяконът поиска да остриже и брадите, един от дятците го възпря с думите: „Брадите не режи — тъй заръча татаринът.“
Изправи се патриархът, удари с жезъла в пода. Наставаха велможите и клирът. Високият йеродякон даде знак да ни доведат пред царските престоли и се заизреждаха най-напред духовниците, после болярите, един след друг, от единия до другия край на тронната. „Виновни, анатема! Виновни, анатема!“ И всеки, щом изречеше тия думи, дигаше ръка и я сваляше…
Т
Лесно е с мъдрост да оправдаеш правото да бъде одрана кожата на човека, със заплаха от смърт да приеме твоята истина, както сториха в лаврата с отец Лука. Кой бог не е жесток и нали не „с нам“, а „с имени твоему“ колим себеподобните си? Но що би било, ако мъртвите съдеха за делата ни? С какво друго можеше да ме утешиш, велики пастирю? Нали години по-късно утешава злочестия български народ с царството небесно? Ти беше унизен от любовта си към горния Ерусалим, защото всяка любов води мъжа към унижения, понеже подчинява волята му на това, което обича. Като уверяваше търновските граждани, че мощите на твоята небесна годеница, света Петка, на свети Иван Рилски и на другите светци са непобедими и агарянците никога не ще преминат стените на престолната, не беше ли готов да се примириш с падането на града, щом вярваше, че всичко е божа промисъл? Ти беше усвоил способността да блаженствуваш чрез въображението и това блаженство не изключваше и смъртта, която ти наричаше „девица с нежни ръце“. Ти поиска да превърнеш нещастието на своя народ в очистение, слабостта му пред завоевателя в сила и спасение чрез светата троица, на която го предаваше „сега и во веки“. В ония страшни дни, когато разказах на Шеремет бег що за човек си, той се изсмя и рече, че човек не може да види едема, докато не влезе
