— Мразя тази работа — каза госпожа Брюър и отново се завъртя към мивката.
— Какво правиш? — попита Кейси, докато отваряше хладилника, за да си извади кутийка сок.
— Чистя скариди.
— Гадост! — възкликна Маргарет.
— Благодаря за подкрепата — сухо каза госпожа Брюър. Телефонът звънна. Избърсвайки с кърпа изцапаните си от скаридите ръце, тя се забърза през стаята към телефона.
Маргарет също си взе кутийка сок от хладилника, мушна отгоре една сламка и последва Кейси към антрето. Вратата на мазето, обикновено плътно затворена, когато господин Брюър работеше долу, сега беше леко открехната.
Кейси понечи да я затвори, но се спря.
— Да слезем и да видим какво прави татко — предложи той.
Маргарет изсмука със сламката последните капки сок и смачка празната кутийка.
— Добре.
Знаеше, че не бива да пречат на баща си, но любопитството й беше по-силно. Той работеше там вече четири седмици. Бяха доставени какви ли не интересни уреди, лампи и растения. Повечето дни той прекарваше долу най-малко осем или девет часа. И въобще не им беше показал какво прави.
— Аха. Да отидем — каза Маргарет. Къщата беше и тяхна все пак.
Освен това баща им може би просто чака те да проявят интерес. Може всъщност да се чувства засегнат, че през всичкото това време не са си направили труда да слязат долу.
Тя отвори широко вратата и двамата стъпиха на тясното стълбище.
— Ей, татко — извика развълнувано Кейси. — Татко, може ли да надникнем?
Бяха почти по средата на стълбите, когато баща им се появи най-долу. Изгледа ги ядосано. На флуоресцентната светлина кожата му изглеждаше странно зеленикава. Стискаше дясната си ръка, а капчици кръв падаха на бялата му лабораторна престилка.
— Стойте далече от мазето! — изрева той с глас, какъвто никога не бяха чували.
Двете деца се свиха изненадани, че баща им крещи така. Обикновено той беше благ и кротък.
— Стойте далече от мазето! — повтори той, стиснал кървящата си ръка. — Да не сте посмели да слезете тук долу, предупреждавам ви!
2
— Добре. Всичко е опаковано — каза госпожа Брюър и пусна куфарите, които глухо тупнаха във входното антре. Тя надникна в дневната, където телевизорът гърмеше. — Дали може за минута да спрете да гледате телевизия и да кажете довиждане на майка си?
Кейси натисна копчето на дистанционното и екранът угасна. Двамата с Маргарет безропотно излязоха в антрето, за да прегърнат майка си.
Приятелката на Маргарет — Даян Манинг, която живееше точно зад ъгъла, ги последва в антрето.
— Колко време ще Ви няма, госпожо Брюър? — попита тя, загледана в двата издути куфара.
— Не знам — отвърна госпожа Брюър някак си малко нервно. — Сестра ми е приета в болница в Туксън тази сутрин. Мисля, че ще остана, докато се прибере у дома.
— Е, ще се радвам да наглеждам Кейси и Маргарет, докато Ви няма — пошегува се Даян.
— Я, стига! — каза Маргарет и извъртя очи. — Аз съм по-голяма от теб, Даян.
— А аз съм по-интелигентен и от двете ви — добави Кейси с характерната си скромност.
— Не се притеснявам за вас, деца — каза госпожа Брюър и нервно погледна часовника си. — Притеснявам се за баща ви.
— Не се тревожи — отвърна й Маргарет със сериозен тон. — Ще се грижим за него.
— Просто направете така, че да хапва нещо от време на време — каза госпожа Брюър. — Толкова е погълнат от работата си, че забравя да яде, ако не му се напомни.
Тук наистина ще е доста самотно без мама, помисли си Маргарет. Татко почти не излиза от мазето.
Бяха минали две седмици, откакто се беше разкрещял на двамата с Кейси да стоят далече от мазето. Оттогава те ходеха на пръсти, за да не го разгневят отново. Но през изминалите две седмици той почти не им беше казал и дума, с изключение на случайно „Добро утро“ и „Лека нощ“.
— Не се тревожи за нищо, мамо — каза Маргарет, като се опита да се усмихне. — Само се погрижи за леля Елианор.
— Ще се обадя, щом стигна в Туксън — каза госпожа Брюър и отново погледна нервно часовника си. Направи три големи крачки към вратата на мазето и извика — Майкъл, време е да ме закараш на летището!
След дълга пауза господин Брюър извика нещо отдолу. После госпожа Брюър отново се обърна към децата.
— Мислите ли, че ще забележи, че съм заминала? — запита тя с дълга въздишка. Искаше да прозвучи като шега, но очите й гледаха тъжно.
Секунди по-късно от стълбището на мазето се чуха стъпки и баща им се появи. Той свали лабораторната си престилка и остана по джинси и яркожълта тениска. Хвърли престилката на парапета. Въпреки че бяха минали две седмици, ръката, която тогава кървеше, все още бе с дебела превръзка.
— Готови ли сме? — попита той жена си. Госпожа Брюър въздъхна.
— Така мисля — тя погледна безпомощно Маргарет и Кейси и бързо пристъпи към тях за последна прегръдка.
— Да вървим тогава! — нетърпеливо каза доктор Брюър. Вдигна двете чанти и изпъшка. — Леле! Колко дълго смяташ да останеш? Година? — после без да чака отговор тръгна с чантите към предната врата.
— Чао, госпожо Брюър — каза Даян и махна с ръка. — Приятен път!
— Как може да е приятен? — попита рязко Кейси. — Сестра й е в болница.
— Знаеш какво имам предвид — отвърна Даян, тръсна назад дългата си червеникава коса и извъртя очи.
Загледаха се в голямата кола, докато тя излизаше от входната алея. После и тримата се върнаха в дневната. Кейси взе дистанционното и отново включи телевизора.
Даян се излегна на дивана с пликче чипс, който ядеше и преди.
— Кой иска да гледа този филм? — запита Даян, като шумно мачкаше пликчето на чипса.
— Аз — каза Кейси. — Супер е! — той беше свалил на земята една от възглавниците на дивана и лежеше върху нея.
Маргарет седеше с кръстосани крака на пода, подпряла гръб на един фотьойл, и продължаваше да мисли за майка си и леля си Елианор.
— Супер е, ако искаш да гледаш хора, вдигнати във въздуха, а вътрешностите им да хвърчат навсякъде — каза тя в подкрепа на Даян.
— Аха. Супер е — каза Кейси без да откъсва очи от екрана на телевизора.
— Имам толкова домашни, че изобщо не знам защо седя тук — каза Даян, бъркайки в пликчето с чипса.
— Аз също — въздъхна Маргарет. — Мисля, че ще ги напиша след вечеря. Ти написа ли си по математика? Май си забравих учебника в училище.
— Шшшт — изшътка Кейси и ритна с маратонка в посока на Маргарет. — Това е много готин момент.
— Гледал ли си го тоя филм? — гръмогласно се изсмя Даян.
— Два пъти — призна си Кейси. Той се смъкна надолу и възглавницата от дивана, която Даян хвърли към него, мина над главата му.
— Хубав следобед е — каза Маргарет, като протегна ръце над главата си. — Може да излезем навън. Какво ще кажете? Да покараме колело или нещо друго.
— Да не мислиш, че още си в Мичигън? Тук винаги е хубав следобед — каза Даян, докато дъвчеше шумно. — Вече изобщо не обръщам внимание.
— Може заедно да си напишем домашното по математика — предложи Маргарет с известна надежда в гласа. Даян беше много по-добра от нея по математика.
