Стрелец с отлично око и непогрешим усет, той упорито бягаше от точните попадения. По това време сраженията с индианците напомняха вече рискованите пътища на говеждите кервани. Племената бяха принуждавани да се бунтуват, да се местят, изтребваха ги, а техните тъжни и свъсени останки се заселваха по най-безплодните земи. Мръсна работа беше това, но какво да се прави, страната се развиваше. За Адам, който се оказа само едно оръдие, който виждаше не бъдещите плантации, а единствено разпраните кореми на достойни човешки същества, тя бе отвратителна и безсмислена. Когато изпразваше карабината си, за да не улучи, вършеше предателство към своята част, но му беше все едно. Чувството за ненасилие у него растеше, додето най-сетне се превърна в предразсъдък, както всички предразсъдъци, абсурдни за мисълта. Непоносимо чуждо му беше да причини каквато и да е болка комуто и да е, с каквато и да е цел. Това чувство го завладя дотолкова, а то наистина се превръщаше в идея фикс, че накрая взе да заличава всякакви разумни мисли в тази област. Във войнишкото му досие обаче никъде не се появи и намек за страхливост. Дори на три пъти му изказаха похвала и го наградиха за храброст.
И колкото повече го отблъскваше насилието, толкова по-силно поривът го водеше в противоположна посока. Няколко пъти той рискува живота си, за да извлича ранени другари, и доброволно помагаше в полевите лазарети въпреки изтощението от редовната войнишка тегоба. Другарите му се отнасяха към него с надменна привързаност и с онази неизречена боязън, която хората изпитват към деяния, които не разбират.
Чарлз пишеше на брат си редовно — за стопанството и за селото, за болните крави и ожребилата се кобила, за новите пасбища и поразения от мълния хамбар, за туберкулозата, довела до задушаващата смърт на Алис, за това, че баща му се е преместил на постоянна платена длъжност във Великата армия на Републиката във Вашингтон. Както е у мнозина, които нямат дар слово, Чарлз пишеше вдъхновено. Разказваше за своята самота и за своите тревоги, споделяше с хартията много неща, които не съзнаваше, че носи.
По време на своето отсъствие Адам опозна брат си по-добре, отколкото преди или след това. И в тази размяна на писма помежду им се породи близост, каквато и двамата не бяха очаквали.
Едно от писмата на брат си Адам запази, но не защото го бе разтълкувал докрай, а защото му се стори, че съдържа скрито значение, което му се изплъзваше.
„Мили братко Адам — почваше писмото, — взимам перото с надеждата, че си в добро здраве. — Все така пишеше в началото, за да премине по-безболезнено към същественото. — Още не съм получил отговор на последното си писмо, но предполагам, че си имаш друга работа. Дъждовете подраниха и съсипаха ябълковия цвят. За зимата едва ще има достатъчно, но все ще гледам да подсигуря колкото мога. Тази вечер изчистих къщата, навсякъде е мокро и сапунено, но надали е по-чисто. Как е могла според теб мама да я поддържа? Сега е съвсем друга. Постепенно потъмнява от нещо, не зная какво е но май няма с нищо да се премахне. Аз поне разнесох мръсотията по-равномерно навсякъде. Ха-ха! Татко писа ли ти за своето пътуване? Заминал е направо за един бивак на Великата армия в Сан Франциско, Калифорния. Там ще бъде и министърът на войната и татко щял да им го представи. За него това не е кой знае каква чест, защото вече три-четири пъти е разговарял с президента и дори е бил на вечеря в Белия дом. Ще ми се да го видя този Бял дом. Може би като се върнеш, ще успеем да отидем двама. Ще отседнем за няколко дни при татко, той така и така ще иска да те види. Мисля, че е време да си потърся жена. Фермата е хубава и нищо, че не съм добра партия, все ще се намери момиче, не по-лошо от нея. Ти какво мислиш? Не си ми казвал ще се върнеш ли да живееш у дома, след като се уволниш? Но дано е така. Липсваш ми. — Писмото спираше тук, виждаше се драскотина и мастилено петно, после ръкописът продължава с молив, но вече с друго настроение. — По-късно. Точно на това място писецът отказа. Счупи му се единият връх. Ще трябва да купя от селото друг писец. Този беше целият в ръжда. — Думите се зареждаха по-гладко. — Като че ли трябва да изчакам новия писец, а не да продължавам с молив. Но сега седя в кухнята, лампата гори, а аз го ударих на размишления и стана късно… сигурно минава полунощ, но кой да види. Черния Джо кукурига в кокошарника. След това маминият люлеен стол изскърца тъй, сякаш е седнала в него, за малко да събуди целия свят Знаеш, че тия неща не ми действат, но ме накараха да се замисля за миналото. Нали така става понякога? Май няма да е зле да скъсам това писмо, има ли смисъл да ти пиша? — Тук думите започваха да се надпреварват. — Но щом ще го хвърля, по-добре да го довърша. Струва ми се, че цялата къща е оживяла, отвсякъде надничат очи, а зад вратите стоят хора, готови да влязат веднага щом отместиш поглед. Чак кожата ми настръхва. Исках да кажа…искам да кажа…така и не разбрах…добре, защо баща ни направи това? Тоест защо не хареса онзи нож, дето му го купих за рождения ден. Защо не му хареса? Хубав беше ножът, а той имаше нужда от хубав нож. Да беше го употребил, веднъж да го беше наточил или дори да го извади от джоба и да го погледне — повече нямаше нищо да искам. Ако беше го приел, аз нямаше да те последвам. Но се наложи да изляза след тебе. Стори ми се, че маминият стол се полюшна. От светлината е. Не се хващам на такива работи. Все ми се струва, че е останало нещо недовършено. Все едно, че си захванал нещо, ама не си го довършил и не можеш да се сетиш как. Нещо си остана ненаправено докрай. Аз не биваше да съм тук. Вместо да обитавам тази добра ферма и да си търся жена, сега трябваше да се скитам по света. Нещо не е както трябва, не е свършено, имало е прибързване и нещо е останало забравено. Аз трябваше да съм там, където си ти, а ти да си тука. Досега не бях мислил за това. Може би защото е късно, много по-късно. Погледнах навън, разсъмва се. Сигурен съм, че не съм задрямал. Как може нощта да мине толкова бързо? Сега вече не мога да си легна. И без това не бих заспал.“
Писмото беше без подпис. Навярно Чарлз е забравил, че е възнамерявал да го унищожи, и го е изпратил. Но Адам го запази и всеки път, когато го препрочиташе, изпитваше мразовита тръпка, но не знаеше защо.
Глава 5
1
Във фермата на Хамилтънови малките растяха, всяка година се раждаше ново. Джордж стана високо, хубаво момче, любезно и приветливо. Още от началото у него се забелязваше нещо изискано. Беше вежлив от най-ранна възраст, момченце, което хората наричат „лесно дете“. От баща си наследи навика да се носи спретнато, винаги чист и добре сресан, изглеждаше всякога добре облечен, дори когато слагаше по-прости дрехи. Момче, непознаващо греха, той израсна и като безгрешен мъж. Не можеха да му припишат нито една простъпка, а пропуснеше ли някое задължение, отдаваха го просто на небрежност. Някъде към зрелостта, горе-долу когато тези неща се проявяват, откриха, че боледува от злокачествена анемия. И тази телесна слабост да е подхранвала такива добродетели!
Уил, по-малък от Джордж, растеше бавно, набит и глуповат, с бедно въображение, ала с огромна сила. От малък, стига някой да му покажеше какво трябва да направи, работеше като вол, а кажеха ли му, биваше неуморим. Беше консервативен не само в политиката, а във всичко. Всяка нова идея му се струваше революционна, затова ги отбягваше с подозрение и гнус. Уил обичаше така да живее, че никой да не може да го обвини в каквото и да било, затуй гледаше по възможност в нищо да не се отличава от останалите.
Навярно отвращението на Уил към всяка промяна и новост имаше нещо общо и с баща му. Когато Уил съзряваше, баща му така и не се задържа достатъчно дълго в Долината Салинас, за да видят синовете му в негово лице представителя на „старото поколение“. Той си оставаше чужденец, ирландец. А по това време в Америка мразеха ирландците. Гледаха на тях с презрение, особено по източния бряг, но то, изглежда, не бе успяло да проникне в Запада. Самуел беше не само човек на разнообразието, но обичаше нововъведенията и смелите идеи, А в малките и откъснати поселища на такъв човек винаги се гледа с подозрение, освен ако той не докаже, че не е опасен за околните. Бляскав мъж като Самуел би могъл да причини, а и причинява немалко бели. Можеше например да се окаже твърде привлекателен за жените на мъже, които си знаят, че са скучновати. Да не говорим за неговото образование и начетеност, за книгите, които купуваше или заемаше, за познанията му върху неща, които не стават нито за ядене, нито за съжителство, за интереса му към поезията и преклонението пред добрата литература. Ако беше заможен човек като Торнови или Делмарови с техните огромни къщи и необходни равни имоти, той сигурно би притежавал грамадна библиотека. У Делмарови имаше библиотека с дъбови лавици, препълнена от книги. Взимайки от тях, той бе
