отвращение към Долината на Салинас. Кравите окльощавяваха и често умираха от глад.
Хората мъкнеха по фермите си вода с варели, да има поне за пиене. Имаше семейства, които продаваха на безценица всичко и побягваха. И винаги ставаше така, че по време на суша народът забравяше плодородните години, а върнеха ли се дъждовните години, изчезваше всеки спомен за отминалата засуха. Все така ставаше.
2
Такава беше дългата Долина на Салинас. По историята си тя не се отличаваше от другите части на щата. Първо тук имало индианци, изостанало племе без никакво усърдие, изобретателност или култура, народ, който живеел от корени, скакалци и стриди, твърде ленив, за да ловува или риболовства. Хранели се с онова, което можели да си откъснат, а нищо не засаждали. Горчивите жълъди стривали на брашно. Дори когато се вдигали на бой, това напомняло някаква хилава пантомима.
После дошли като изследователи коравите и сухи испанци, алчни и земни, жадни за злато и ревниви към своя бог. Събирали души, тъй както се събират скъпоценни камъни. Трупали планини и долини, реки и цели хоризонти, тъй както днес човек печели права над строителни парцели. Тези несломими, изсушени мъже неуморно сновели по брега на север и на юг. Някои от тях останали в обширните като княжества владения, дадени им от испански крале, нямащи и най-малка представа за даренията си. Първи собственици, те живеели в бедни феодални имения, а говедата им се множали и растели на воля. На определено време собствениците избивали добитъка заради кожата и тлъстините, а месото оставяли на лешоядите и койотите.
Когато пристигнали, испанците се видели длъжни да раздадат имена на всичко, което виждат. Такова е първото задължение на всеки завоевател, дълг и привилегия. Първо трябва да дадеш име, а едва след това ще го отбележиш на ръчно изрисуваната карта. Естествено, те били религиозен народ и мъжете, които можели да четат и пишат, които съставяли летописите и чертаели картите, били твърдите неизтощими монаси, съпътстващи воините. Така първите имена на местности били имената на светци и на църковните празници, които ги сварвали при всяка спирка. Светците са много, но не са безброй, затова в първите наименования срещаме редица повторения. Имаме например Сан Мигел, Сен Мишел, Сан Ардо и Сан Бернардо, Сан Бенито, Сан Лоренцо, Сан Карлос, Сан Франсискито. И сетне празниците: Нативидад, тоест Рождество, Насимиенте, тоест Рождение, Соледад, тоест Самота. Но местата били кръщавани и на впечатленията, с които оставала експедицията в определения момент: Буена Есперанса, тоест добра надежда, Буена Виста — защото гледката била прекрасна, Чуалар, защото им се харесало. Следвали и описателни наименования: Пасо де лос Роблес — проход на дъбовете, Лос Лаурелес — заради лавровите дръвчета, Туларситос — заради тръстиките в тресавището, и Салинас — заради белите като сол алкални почви.
Имена давали и покрай забелязаните птици и животни: Габилани — защото в тези планини се въдели ястреби, Топо — заради къртиците, Лос Гатос — заради дивите котки. Хрумването понякога се раждало от оприличаването на самото място: Тасахара, защото приличало на чаша с чинийка, Лагуна Сека — сухо езеро, Корал де Тиера — ограда от пръст; Парайсо — защото е като рай.
След това дошли американците. По-алчни, защото били и повече. Заграбили земите и променили законите в полза на своите права. Стопанствата им се разпрострели навсякъде — в началото по долините, сетне по планинските склонове, издигали малки дъсчени къщи, покрити с червено дърво, заграждали с разцепени колове говеждите си стада. Само някъде от земята да бликне вода, и там начаса изниквала къща, семейството почвало да расте и да се плоди. Пред праговете посаждали мушкато и рози. Коловозите на четириколесните им каруци изместили пътеките, а нивите им с царевица, ечемик и пшеница почнали да изяждат жълтия синап. На всеки десетина мили по оживените пътища се появявал смесен магазин и ковачница, които се превръщали в ядки на бъдещи градчета — Брадли, Кинг Сити, Грийнфилд.
Американците били много по-склонни от испанците да кръщават разните места с човешки имена. Но след като долините били вече заселени, тези имена се отнасяли все по-често за места, в които нещо се е случило, и за мен те са най-очарователни от всички названия, тъй като всяко предполага някаква забравена история. Сещам се за Болса Нуева, тоест нова кесия, за Морокохо, сиреч куция мавър (кой е бил той и как е попаднал тук?), за каньона Див кон, за Мустанговото кръстовище и за прохода Пешове на риза. Названията на местностите носят нещо от хората, които са ги давали — почтителни или непочтителни, описателни, веднъж поетични, друг път — презрителни. Какво ли не би могъл да наречеш Сан Лоренцо, но Пешове на риза или Куция мавър са нещо съвършено различно.
След пладне ветровете шумели над селищата и фермерите почнали да засаждат защитни пояси от евкалипти на мили разстояние, за да не се отвява орната земя. Горе-долу така е било в Долината на Салинас, когато дядо ми довел тук невястата си и се поселил на склона източно от Кинг Сити.
Глава 2
1
Опитвайки се да ви разкажа за Хамилтънови, ще трябва да разчитам на дочуто, на стари фотографии, на разказани истории и на спомени, вече помътнели и объркани с легендите. Хамилтънови не били хора от първа ръка и за тях са останали оскъдни писмени данни, ако не смятаме обичайните свидетелства за раждане, за венчавки, поземлена собственост или смърт.
Младият Самуел Хамилтън, както и жена му произхождали от северните части на Ирландия. Дедите му били дребни фермери, нито бедни, нито богати, чийто живот от векове текъл върху един и същи имот, в една и съща каменна къща. Все пак те съумявали да бъдат учудващо добре начетени и благовъзпитани; и както става твърде често в тази зелена страна, роднински връзки ги свързвали и с много големи, и с много нищожни люде, тъй щото един от братовчедите да е баронет, а друг — просяк. И, то се знае, родът им водел началото си от старите ирландски крале, както е с всеки ирландец.
И досега не зная защо Самуел е изоставил каменната къща и зелените акри на дедите си. С политика никога не се занимавал, ето защо е малко вероятно да е побягнал поради обвинение в бунтарство; бил невероятно честен, а това изключва намесата на властите. В семейството ни се шепнеше — това беше не дори и мълва, а по-скоро едно неизречено чувство, че е трябвало да се махне от любов, нямаща обаче нищо общо с любовта на жената, за която се венчал. Дали е била щастлива любов, или е заминал наранен от някаква нещастна връзка, не мога да кажа. Ние винаги сме предпочитали да вярваме, че е първото. Самуел е бил хубавец, обаятелен и жизнерадостен. Затова е мъчно човек да си представи, че коя да е млада ирландска селянка би могла да го отблъсне.
Дошъл в Долината на Салинас цъфтящ и добронамерен, изпълнен с изобретателност и енергия. Имал яркосини очи, а след преумора едното леко се извивало навън. Бил едър, но и нараним мъжага. Въпреки мръсния фермерски занаят винаги изглеждал безукорен. Имал умни ръце. Бил добър ковач, дърводелец и резбар, от дърво и метал можел всичко да измайстори. Вечно изнамирал как по нов, по-сполучлив и по-бърз начин да изработи нещо вече познато, но до края на живота си така и не се научил да печели пари. Други, които притежавали този талант, присвоявали неговите изобретения, продавали ги и забогатявали, но Самуел едва припечелвал хляба си.
Не съм сигурен какво е насочило стъпките на Самуел към Долината на Салинас, едно съвсем неподходящо място за човек от плодороден край, но ето че той пристигнал трийсет години преди началото на века и довел своята дребничка ирландка, корава и строга женица с нищожно като на кокошка въображение. Със своя непреклонен презвитериански мозък и нравствени устои тя била в състояние да заклейми и да лиши от смисъл кажи-речи всяко приятно нещо на този свят.
Не знам къде Самуел се е запознал с нея, как е успял да я задиря и да се ожени за нея. Все ми се струва, че някъде в сърцето си е носел образа на друга — бил е човек на любовта, а стопанката му съвсем не била жена, която си показва чувствата. При все това от младите години до смъртта му в Салинас не се е и чуло да е имал връзка с чужда жена.
Когато Самуел и Лайза се заселили в Долината на Салинас, цялата равна земя — плодоносните наноси,
