извор в окрайнината на храсталаците. Пи отново и започна да се цели по различни неща — по скали, по летящи птици, по големия черен казан под кипариса, — но не стреля нито веднъж, защото нямаше патрони и нямаше да има, докато не станеше на дванадесет години. Ако баща му го беше видял как се прицелва в къщата, щеше да отложи даването на патрони с още една година. Джоди се сети за това и втори път не насочи пушката надолу по хълма. Две години му стигаха да чака за патрони. За почти всички свои подаръци баща му поставяше; някакви условия и това намаляваше до известна степен цената им.
Това се правеше за добра дисциплина.
Вечерята се забави до тъмно — чакаха завръщането на баща му. Когато най-сетне той влезе заедно с Били Бък, Джоди подуши в дъха им приятната миризма на ракия. Зарадва се скритом, защото когато лъхаше на ракия, баща му разговаряше понякога с него и дори му разправяше какво е вършил в бурните дни на своето детство.
След вечеря Джоди седна пред огнището и кроткият му срамежлив поглед се зарея из ъглите на стаята. Зачака баща му да му каже каквото си беше наумил, защото Джоди знаеше, че има някаква новина. Но остана разочарован. Баща му насочи строго пръст към него.
— По-добре върви да лягаш, Джоди. Утре сутрин ще ми трябваш.
Това не беше толкова лошо. Джоди обичаше да работи, стига да не върши нещо обикновено. Погледна към пода и устата му се размърда, още преди да изрече въпроса:
— Какво ще правим утре сутрин, прасе ли ще колим? — запита Джоди тихо.
— Не се грижи. По-добре върви да лягаш.
Когато затвори вратата след себе си, той чу баща си и Били Бък да се подхилват и разбра, че нещо се шегуват. А по-късно, докато лежеше в кревата и се мъчеше да долови някоя дума от шепота в другата стая, чу баща си да протестира:
— Но, Рут, не съм давал много пари.
Джоди чу кукумявките да гонят мишки из обора и някакъв клон да почуква по стената на къщата. Когато заспиваше, една крава измуча.
Когато на сутринта желязото зазвъня, Джоди се облече по-бързо от обикновено. В кухнята, докато си миеше лицето и вчесваше назад косата си, майка му се обърна недоволно към него:
— Няма да излизаш, докато не се нахраниш добре.
Той влезе в трапезарията и седна до дългата бяла маса. Взе от чинията една питка, от която се вдигаше пара, сложи върху нея две пържени яйца, покри ги с друга питка и размачка всичко с вилицата.
Влязоха баща му и Били Бък. От шума по пода Джоди разбра, че и двамата са с обувки, но за по-сигурно надникна под масата. Баща му загаси газената лампа, защото денят беше вече настъпил; имаше много строг вид, а Били Бък изобщо не поглеждаше към Джоди. Избягваше срамежливия, питащ поглед на момчето и натопи в кафето си цяла филия препечен хляб.
— След закуска идваш с нас! — каза свадливо Карл Тифлин. Джоди се смути и залъците започнаха да му пресядат, защото му се стори, че във въздуха витае някаква прокоба. След като Били надигна чинийката и пресуши разлялото се кафе, след като избърса ръце в панталоните си, двамата мъже станаха от масата и излязоха заедно в светлото утро, а Джоди почтително тръгна след тях. Опита се да не мисли предварително, опита се изобщо да не мисли. Майка му извика:
— Карл! Гледай да не закъснее за училище.
Минаха покрай кипариса, където от един клон висеше стръката за окачване на прасетата, и покрай черния железен казан. Така че не ставаше въпрос да се коли прасе. Слънцето блестеше над хълма и хвърляше дълги сенки зад дърветата и сградите. Минаха през стърнището, за да съкратят пътя до обора. Бащата на Джоди откачи куката на вратата и те влязоха вътре. По пътя надолу бяха вървели срещу слънцето. Оборът, напротив, беше тъмен като нощ и топъл от сеното и животните. Бащата на Джоди отиде към единствената клетка.
— Ела тука! — нареди той.
Джоди започна да различава нещата. Погледна в клетката и отстъпи бързо назад.
Оттам го гледаше едно червено мъжко пони. Наострените му уши стърчаха и в очите му светеше непокорство. Козината му беше груба и гъста като на овчарско куче, а гривата — дълга и сплъстена. Гърлото на Джоди се сви и дъхът му спря.
— Има нужда от добри грижи — каза баща му — и само ако чуя, че не си го нахранил или си оставил клетката непочистена, веднага ще го продам.
Джоди просто не можеше да погледне още веднъж понито в очите. Известно време наблюдава втренчено ръцете си и много срамежливо попита:
— Мое ли е?
Никой не му отговори. Той протегна ръка към понито. Сивата муцуна се приближи, като душеше шумно, след това се озъби и силните челюсти се съединиха върху пръстите на Джоди. Понито поклати глава — изглежда, му беше много забавно. Джоди погледна наранените си пръсти.
— Добро е — каза гордо, — добро е, здравата хапе.
Двамата мъже се засмяха облекчено. Карл Тифлин излезе от обора и тръгна нагоре по склона; искаше му се да остане сам, защото се чувствуваше смутен. Но Били Бък остана. Да се говори с Били Бък беше по- лесно.
— Мое ли е? — попита отново Джоди. Били заговори с тон на познавач.
— Разбира се! Искам да кажа, ако се грижиш за него и ако го обяздиш правилно. Ще ти покажа как. Известно време няма да можеш да го яздиш.
Джоди отново протегна ранената си ръка и този път червеното пони позволи да го потъркат по носа.
— Трябваше да имам морков — каза Джоди. — Откъде го взехте, Били?
— Купихме го на една разпродажба — обясни Били. — Някакъв цирк в Салинас фалирал и имал дългове. Шерифът разпродаваше имуществото му.
Понито протегна нос и отметна кичура от плашливите си очи. Джоди погали лекичко носа. Каза тихо:
— А няма ли… седло? Били Бък се засмя.
— Забравих. Ела с мене.
В стаята за амуниции той повдигна едно малко седло от червена кожа.
— Цирково седло — каза презрително Били Бък. — Не е за работа, но го взехме много евтино на разпродажбата.
Джоди просто не можеше да погледне седлото и изобщо не можеше да проговори. Докосна червената, лъскава кожа с края на пръстите си и след дълго мълчание каза:
— Добре ще му стои все пак. — Замисли се за най-великите и красиви неща, които знаеше. — Ако няма име, мисля, че ще го нарека Гебилън планина — каза той.
Били Бък знаеше какво чувствува момчето.
— Много дълго име. Защо не го кръстиш просто Гебилън? Значи ястреб. Чудесно име, ще му подхожда. — Били беше доволен. — Ако събереш косми от опашката, ще ти направя въже. Ще можеш да го използуваш за оглавник.
Джоди искаше да се върне при клетката.
— Мога ли да го заведа в училище… как мислиш… да го покажа на момчетата?
Но Били поклати глава.
— Не е научено още на оглавник дори. С мъка го докарахме дотука. Трябваше едва ли не да го мъкнем. Пък и най-добре е да тръгваш за училище.
— Ще доведа следобед момчетата да го видят — каза Джоди.
Този следобед, половин час по-рано от обикновено, иззад хълма се зададоха шест момчета. Тичаха бързо, с наведени глави, размахваха ръце и тежко дишаха. Понесоха се край къщата и се втурнаха през стърнището към обора. Застанаха пред понито и погледнаха Джоди, изпълнени с ново уважение и възторг. До вчера Джоди беше обикновено момче, облечено в дочени панталони и синя риза, по-кротко от другите и дори подозираха, че е малко страхливо. А сега беше друго. От дълбините на хиляди векове изплува древното възхищение на пешеходеца към конника. Те знаеха по инстинкт, че човекът на кон е физически и духовно по-издигнат от пешака. Знаеха, че по някакво чудо Джоди беше издигнат от тяхната среда и
