Всеки път, когато извършеше някоя от тези пакости, Гебилън се отдръпваше и като че тайно се подсмиваше.
Вечер пред огнището Били Бък плетеше въжето от конски косми. Джоди събираше в торба косми от опашката и сядаше да гледа как Били изработва бавно въжето. Той преплиташе няколко косъма, за да направи връв, после съединяваше две върви в канап, а след това заплиташе няколко канапа, за да направи въже. Готовата част от въжето Били слагаше на пода и го разточваше с крак, за да стане кръгло и кораво.
Работата с дългия повод бързо се усъвършенствуваше. Бащата на Джоди се поразтревожи, когато видя как понито спира и тръгва, тича тръс и галопира.
— Започва да прилича на цирково пони — оплака се той. — Не обичам цирковите коне. Тия номера отнемат достойнството на коня. Цирковият кон прилича донякъде на артист — няма достойнство и характер.
И добави:
— Мисля, че ще е добре по-скоро да го приучиш към седлото. Джоди се втурна към стаята с амунициите. От известно време яздеше седлото върху едно дървено магаре. Всеки път сменяше дължината на стремената и никога не можеше да ги нагласи точно. Понякога, покачен на дървеното магаре в стаята за амуниции, заобиколен от провесени хамути, нашийници и самари, Джоди напускаше пределите на помещението. Сложил пушката напреки на седлото, той виждаше как ливадите хвърчат край него и чуваше тропот на препускащи копита.
…Не беше лесна работа да се оседлае за първи път понито. Гебилън се сгърбваше, изправяше се на задните си крака и хвърляше седлото, преди да е затегнат коланът. Трябваше отново и отново да се слага седлото, докато накрая понито се примири. И самото затягане беше трудно. Ден след ден Джоди притягаше колана все повече, докато най-после понито изобщо престана да обръща внимание на седлото.
След това дойде ред на юздата. Били му обясни, че известно време, докато Гебилън свикне да има нещо в устата си, трябва да се използува сладко коренче.
— Разбира се, можем и насила да го научим на всичко, но тогава няма да стане добър кон. Винаги ще бъде малко подплашен.
Когато му сложиха за първи път юзда, понито мяташе глава и буташе желязото с език, докато от ъглите на устата му потече кръв. Опита се да свали оглавника, като го търкаше в яслата. Въртеше уши, а от страх и раздразнение очите му се зачервиха. Джоди ликуваше, защото знаеше, че само долнопробните коне не се възмущават от обяздката.
При мисълта за първото си сядане върху седлото Джоди трепваше. Понито сигурно щеше да го хвърли. В това нямаше нищо унизително. Унижение щеше да бъде, ако Джоди не станеше веднага и не се метнеше отново на седлото. Понякога сънуваше, че лежи в праха, плаче и не може да се реши отново да възседне понито. Срамът от съня траеше чак до пладне.
Гебилън растеше бързо. Беше загубил вече дългокракия си вид на жребче; гривата му порасна и стана по-черна. От непрестанното четкане и ресане козината му беше гладка и лъскава като оранжево-червен лак. За да не се напукат копитата му, Джоди ги подрязваше и мажеше с мазнина.
Въжето от конски косми беше почти привършено. Бащата на Джоди му даде чифт стари шпори, подви страничните железца, скъси каишките и повдигна верижките, за да му ги пригоди. След това един ден Карл Тифлин каза:
— Понито расте по-бързо, отколкото си мислех. Предполагам, че докъм Празника на благодарността6 ще можеш да го яздиш. Мислиш ли, че ще изтраеш?
— Не знам — каза срамежливо Джоди. Денят на благодарността беше само след три седмици. Джоди се надяваше, че няма да вали, защото дъждът щеше да направи петна по червеното седло.
Гебилън вече познаваше и обичаше Джоди. Когато момчето минаваше през стърнището, понито цвилеше, а на пасището дотичваше веднага, щом господарят му свирнеше. Всеки път за него имаше по един морков.
Били Бък повтаряше постоянно наставленията си по езда:
— Слушай сега, щом го яхнеш, просто стисни колена и дръж ръце настрана от седлото, а пък ако те хвърли, не се плаши. И за най-добрия ездач все ще се намери кон да го хвърли. Качваш се отново, докато конят не се е възгордял от тая работа. Много скоро ще престане да те хвърля, пък и вече няма да може да те хвърли. Така става тая работа.
— Надявам се, че дотогава няма да вали — каза Джоди.
— Защо? Не искаш да те хвърли в калта ли?
Това бе една от причините, но най-важната бе безпокойството, че като рита, Гебилън може да се подхлъзне, да падне върху него и да му счупи крака. Виждал беше да се случва подобно нещо на други мъже, виждал ги беше как се гърчат на земята като смачкани бръмбари и се страхуваше.
Упражняваше се на дървеното магаре как да държи в лявата ръка юздите, а в дясната — шапката. Ако ръцете му бъдат заети по този начин, не ще може да се хване за седлото, когато почувствува, че пада. Не искаше и да помисли дори какво щеше да се случи, ако се хване за седлото. По всяка вероятност баща му и Били Бък никога вече нямаше да му проговорят, толкова щяха да се срамуват от него. Новината щеше да се разнесе и майка му също щеше да се срамува. А в училищния двор… ужасно беше да си го представи.
Започна да се качва на стремето, когато Гебилън биваше оседлан, но не прехвърляше крак през гърба му. Забранено беше до Деня на благодарността.
Всеки следобед поставяше червеното седло върху понито и здраво го пристягаше. Понито свикваше вече да надува ненормално корема си по време на пристягането и да го свива, когато коланът биваше затегнат. Понякога Джоди го водеше в окрайнината на храсталаците и го оставяше да пие от кръглото зелено корито, а понякога го водеше нагоре през стърнищата, до върха на хълма, откъдето се виждаше бялото градче Салинас, геометричните фигури на нивите в голямата долина и остриганите от овцете дъбрави. Понякога се вмъкваха в храсталаците и стигаха до кръгли полянки, така добре обградени, че само небето и околните шубраци напомняха за другия живот. Гебилън обичаше тези пътешествия и показваше това, като държеше главата си високо изправена, а ноздрите му потръпваха от любопитство. На връщане от подобна експедиция и двамата миришеха на шубраците, през които се бяха промъквали.
Бавно се приближаваше Денят на благодарността, а зимата настъпваше бързо. Облаците се смъкнаха, по цял ден висяха над земята и докосваха върховете на хълмовете, а нощно време вятърът остро духаше. Дъбовите листа капеха всеки ден, докато покриха земята, но въпреки това дърветата останаха непроменени.
На Джоди му се искаше да не вали преди Деня на благодарността, но все пак валя. Кафявата земя потъмня и дърветата заблестяха. Отрязаните краища на стеблата почерняха от росата; копите сено, изложени на влага, посивяха, а мъхът, който през цялото лято бе сив като гущерите, се оцвети в ярко жълтеникавозелено. През седмицата, когато валя, Джоди държа понито в обора, на завет от влагата, с изключение на краткото време след училище, когато го извеждаше да се разходи и да пие вода от коритото в горния корал. Гебилън нито веднъж не се намокри.
Влажното време продължи и дори поникна нова тревичка. Джоди отиваше на училище с яке и къси гумени ботуши. Най-после една сутрин слънцето блесна. Докато работеше в обора, Джоди каза на Били Бък:
— Като отивам на училище, дали да оставя Гебилън в корала?
— За него ще е добре да поседи на слънце — увери го Били. — Никое животно не обича да стои дълго затворено. Ние с баща ти отиваме на хълма да очистим извора от листа. — Били кимна и започна да човърка зъбите си с една от своите сламчици.
— Само че… ако завали… — подметна Джоди.
— Днес май няма да вали. Изваля се. — Били запретна ръкави и подръпна ластиците им. — Пък и да вали… какво, малко дъжд няма да навреди на коня.
— Добре, ама ако все пак завали, ще го прибереш, нали, Били? Страх ме е да не настине и да не мога да го яздя, когато дойде време.
— О, разбира се! Ако се върнем навреме, ще се погрижа за него. Но днес няма да вали.
И така, когато тръгна за училище, Джоди остави Гебилън в корала.
Били Бък рядко бъркаше. Той не можеше да сбърка. Но този ден сбърка с времето, защото малко след
