— Да, господарю — рече слугата.
— Има ли пари? — попита докторът. — Разбира се, не; те никога нямат пари. Аз, единствен аз в целия свят трябва да работя даром. Омръзна ми вече това. Върви да разбереш има ли пари!
Като отиде до портата, слугата я открехна и погледна през отвора тълпата, която чакаше отговор. Този път той заговори на древния език:
— Имаш ли пари, за да платиш за лекуването?
Кино пъхна ръка в тайния джоб някъде под наметалото си. Той, измъкна оттам една хартийка, сгъната много пъти. Гънка след гънка я разви и накрая се оказаха осем дребни уродливи бисера, грозни и сиви като малки язви, плоски, с нищожна стойност. Слугата погледна в хартийката с бисерите и отново затвори портата, но този път не се бави дълго. След малко отвори портата само толкова, колкото да пъхне през нея хартийката.
— Докторът излезе — каза той. — Повикаха го при един тежко болен. — И бързо затвори портата, защото го беше срам.
Вълна от срам премина и сред тълпата — тя почна да се топи. Просяците се върнаха на стъпалата на черквата, безделниците отидоха да търсят интересни случки другаде, а съседите си тръгнаха, за да не смущават с присъствието си Кино, посрамен пред всички.
Кино и Хуана, изправени един до друг, дълго стояха пред портата. Кино бавно си сложи шапката, която бе свалил в знак на почитание. После изведнъж с все сила удари с юмрук портата и учудено погледна разранените си стави и кръвта, която се стичаше между пръстите.
II
Градът бе разположен на едно широко устие и старите му жълти къщи достигаха до самия бряг на Залива, върху който лежаха изтеглените от водата наяритски канута — бели и сини, служили на не едно поколение, защото ги мажеха с твърдо като черупка непромокаемо вещество, тайната на чието приготовление знаеха само рибарите. Канутата бяха с високи бордове, хубави, извити отпред и отзад и с шпангоут4 в средата, където можеше да се прикрепи мачта с малко триъгълно платно.
Брегът бе покрит с жълт пясък, а до самата вода — с водорасли и раковини. Свирещи раци шушнеха и цвъртяха в дупките си в пясъка, а по плитчините малки омари ту изскачаха, ту отново се скриваха в миниатюрните си убежища сред черупките и пясъка.
Морското дъно гъмжеше от всякакви пълзящи, плуващи и растящи отвесно твари. Тихите вълни люлееха кафявите водорасли и поклащаха зелената морска трева, за чиито стъбла здраво се държаха малки морски кончета. Отровните риби — пъстрите ботете — лежаха на дъното в легла от морска трева, а светлите плуващи раци бързо се носеха над тях.
Гладните кучета и свине постоянно тършуваха по брега с надежда приливът да изхвърли на сушата някоя умряла риба или морска птица. Беше още ранно утро, но мъглявата омара вече се бе появила. Трептящият въздух, който увеличава някои предмети, а заличава напълно други, се бе разстлал над целия Залив и в тази трептяща вълна всичко изглеждаше призрачно, измамно за окото; и морето, и сушата придобиваха кристална яснота и в същото време мъглявост като насън. Може би затова хората, които живееха край Залива, вярваха повече на въображението и вътрешния си глас, отколкото на очите си — очите ги заблуждават за разстоянието, за истинските очертания на предметите и изобщо за всичко. Срещу града, от другата страна на устието, една група мангови дървета се виждаше ясно и релефно като с телескоп, а друга група — като мътно черно-зелено петно. Част от отсрещния бряг на Залива се губеше в мъглата и се сливаше с водата.
Във всичко, което възприемаше окото, нямаше ни най-малка частица реалност, ни най-малко доказателство, че действително виждаш нещо. И хората, които живееха край Залива, смятаха, че е навсякъде така и то не им се струваше странно. Над водата лежеше медночервена омара, палещото сутрешно слънце я пронизваше с лъчите си и тя трептеше с ослепителен блясък.
Колибите на рибарите се намираха в дясната част на града, но не на самия бряг, а малко по-далеч от него и канутата бяха изтеглени на пясъка срещу тях.
Кино и Хуана бавно слязоха до брега и приближиха кануто на Кино — единствената ценност, която притежаваше той на този свят. Кануто беше много старо. Дядото на Кино го бе докарал от Наярит и предал на бащата на Кино, а той — на сина си. Кануто беше и собственост на Кино, и негов източник на препитание, тъй като мъжът, който притежава лодка, може да обещае на жена си, че тя винаги ще има храна. Кануто е крепост срещу глада. Всяка година Кино отново го намазваше с твърдото като черупга вещество по тайния метод, който също бе наследил от баща си. И сега той се приближи до кануто и както винаги докосна нежно носа му. Остави камъка, с който се гмуркаше под водата, кошницата и двете въжета на пясъка до кануто. После сгъна наметалото си и го хвърли на носа на лодката.
Хуана сложи Койотито върху наметалото и го зави с шала, за да го запази от палещото слънце. Койотито плачеше, но отокът бе нараснал от рамото към шията и под ухото, лицето беше подпухнало и гореше. Хуана нагази във водата. Тя събра малко кафяви водорасли, направи от тях плоска влажна лапа, наложи я на отеклото рамо на детето и този лек с нищо не бе по-лош, а дори бе и по-добър от лековете на доктора. На този лек му липсваше само докторският авторитет, защото беше прост и не струваше нищо. Стомашните колики не се появиха. Вероятно Хуана бе изсмукала навреме отровата от раничката, но не бе успяла да изсмуче заедно с нея своята тревога за първата си рожба. В молитвите й нямаше молба за оздравяването на детето — тя се молеше Кино да намери бисер, с който да платят на доктора за лечението на Койотито. тъй като мислите на хората, които живееха около Залива, бяха също тъй нереални, както миража над него.
Кино и Хуана плъзнаха кануто по брега и когато носът му се потопи във водата, Хуана седна в него, а Кино продължи да го бута, докато то заплава по водата, леко разклатено от една малка вълна. Тогава двамата дружно потопиха двойните весла в морето, кануто забразди водата и засъска от бързото движение. Другите ловци на бисери отдавна бяха излезли в морето. След малко Той ги видя в омарата да се носят вкупом с лодките си над плитчина с бисерните миди.
Слънчевата светлина се процеждаше през водата до самото дъно, където по камъните, осеяни със счупени, отворени раковини, бяха налепили бисерни миди с къдрави мантии. Това беше плитчината, която преди години бе издигнала краля на Испания между първите владетели в Европа, плитчината, която му бе доставяла средства за водене на война и бе облякла в позлата черквите за спасение на душата му. Сиви миди — с надиплени като поли черупки, с полепнали по диплите на черупките им малки водорасли, по които се катереха дребни раци. Ако в мускулните гънки на такава мида случайно попадне песъчинка, тя предизвиква дразнене и мидата, за да се защити от чуждото тяло, го обвива с пласт гладко емайлово вещество. Щом започне това, мидата не престава да обвива чуждото тяло, докато някоя приливна вълна не го изхвърли от нея или докато не загине самата мида. Цели столетия хората гмуркат под водата, откъсват мидите от морското дъно. разтваря черупките им и търсят песъчинки, облечени с емайлово вещество. Ята риби се навъртат около плитчините с бисерни миди; те ядат хвърлените обратно в морето от ловците миди и кълват блестящите зърна между черупките им. Но образуването на бисери е случайност и такава находка е щастие, леко поощрение от християнския бог или езическите богове, или пък едновременно и от единия, и от другите.
Кино имаше две въжета — едното завързано за тежък камък, а другото за кошница. Той свали ризата и панталоните си и сложи шапката си на дъното на кануто. Водата беше гладка като масло. В едната си ръка Кино взе камъка, а в другата — кошницата, и плъзна крака през борда, а камъкът го завлече на дъното. Въздушните мехури закипяха над него, сетне водата се избистри и той почна да вижда добре. Горе къдравата водна повърхност блестеше като огледало и ловецът виждаше дъната на канутата, врязали се в нея.
Кино се движеше внимателно, за да не размъти водата с тиня или пясък. Той пъхна крак през клупа на въжето, завързано около камъка, и ръцете му заработиха бързо, откъсвайки мидите ту една по една, ту по няколко наведнъж. Кино ги слагаше в кошницата. На някои места мидите бяха така здраво залепнали една за друга, че се откъсваха на цели снопчета.
Племето на Кино бе възпяло всичко, което се случваше или съществуваше в живота му. То бе съчинило
