осъществяване — Кино, тъй че колкото и да е странно, всички го смятаха за свой враг. Вестта повдигна от дъното на града нещо безкрайно черно и зло; черната мътилка приличаше на скорпион, на глада, който усещаш при мириса на храна, или на чувството на самота, което изпитваш, когато любовта ти е несподелена. Отровните жлези на града почнаха да действуват и той подпухна и се изду.
Но Кино и Хуана не подозираха тези неща. Те бяха щастливи и развълнувани и им се струваше, че всички споделят радостта им. Хуан Томас и Аполония наистина се радваха, а нали те бяха частиЦа от света? Привечер, когато слънцето се спусна над планините на Полуострова и потъна в морето, Кино приклекна в колибата си, Хуана седна до него. Колибата бе пълна с техни съседи. Кино държеше големия бисер; той бе топъл и блестеше в ръката му. И мелодията на бисера се сливаше с мелодията на семейството, от което и едната, и другата ставаха по-хубави. Съседите гледаха бисера в ръката на Кино и се чудеха дали такова щастие би могло да се случи на всеки човек.
И Хуан Томас, който бе седнал отдясно на Кино, като негов брат, попита:
— Какво смяташ да правиш сега, когато си богат?
Кино погледна бисера си, а Хуана сведе ресници и покри лицето си с шала, та никой да не забележи как се вълнува. И в мътния блясък на бисера се появи всичко, за което бе мечтал Кино и от което се бе отказал, тъй като то бе неосъществимо. Рибарят видя в бисера как Хуана, Койотито и той стоят и коленичат пред високия олтар, а свещеникът ги венчава, защото сега те ще могат да му платят. Той тихо проговори:
— Ние ще се венчаем… в черквата.
Кино видя в бисера как ще бъдат облечени: Хуана — със съвсем нов, още неомачкан шал и нова, дълга пола, под която се подаваха обувки. Всичко това се виждаше в топлия блясък на бисера. А Кино е с нови, бели дрехи, с нова шапка — не сламена, а от фин чер филц — и краката му са също обути — не със сандали, а с обувки, които се връзват. Пък Койотито! Нямаше друг като него! Той бе облечен със синьо моряшко костюмче от Съединените щати и носеше моряшка шапка — точно такава, каквато Кино бе видял, когато в града пристигна параходче с туристи. Той съзря всичко това в блестящия бисер и каза:
— Ще имаме нови дрехи.
И мелодията на бисера гръмко зазвуча в ушите му като много тромпети.
А после на прелестната сива повърхност на бисера се появиха по-незначителните желания на Кино: харпун вместо онзи, който бе загубил преди година, нов железен харпун с халка на края на дръжката и… мислите му трудно можеха да направят такъв скок — и пушка Защо не, щом е толкова богат? И Кино видя в бисера друг Кино, Кино с карабина уинчестър в ръце. Това бяха най-смели, сладостни мечти. Устните му нерешително произнесоха:
— Пушка. Може би ще си купя пушка.
Тази пушка преодоля всички препятствия. Да си купи пушка бе невъзможно и щом Кино си представи невъзможното, хоризонтите се разтвориха пред него и той се устреми напред. Казват, че човек никога не е доволен: дайте му това, което желае, и той ще поиска още нещо. Изтъкват го като слабост на човека, но то е едно от най-големите му предимства, което го издига над животните, задоволяващи се с онова, което имат.
Съседите, силно притиснати един до друг в колибата и потънали в мълчание, закимаха в отговор на тези смели мечти. Но отзад някой прошепна:
— Пушка. Той ще си има пушка.
Мелодията на бисера с тържествен звън ехтеше в главата на Кино. Хуана вдигна поглед и широко отвори очи, учудена от куража и въображението на мъжа си. Сега, когато Кино премина тесните хоризонти, в жилите му затече силен електрически ток. В бисера той видя Койотито, седнал на малък чин в училище — Кино бе видял веднъж точно такъв чин, гледайки през една отворена врата. Койотито беше с куртка с бяла яка и широка копринена връзка. И не само това — Койотито пишеше на голям лист хартия. Кино погледна свирепо съседите си.
— Синът ми ще учи в училище — каза той и съседите притихнаха.
Хуана силно пое дъх. Очите и, устремени към Кино, блестяха и тя бързо погледна Койотито, който лежеше на ръцете й, за да се увери дали това би било възможно.
Лицето на Кино пророчески сияеше.
— Моят син ще разтваря и чете книги, ще може да пише и да разбира написаното. Ще научи и цифрите и тогава ще станем свободни хора, защото той ще знае всичко, а от него ще се учим ние. — И Кино видя в бисера как той и Хуана са седнали край малкия огън в колибата им, а Койотито чете от една голяма книга. — Ето какво ще ни даде този бисер — каза Кино.
Той нито веднъж в живота си не беше произнасял толкова думи наведнъж. И в миг се уплаши от многословието си. Пръстите му се сключиха над бисера и загасиха блясъка. Кино се уплаши като всеки човек, когато каже: „Така ще бъде“, без да е сигурен в думите си.
Съседите разбраха, че пред очите им е станало голямо чудо. Те разбраха, че денят, в който Кино намери бисера, ще сложи началото на ново летоброене и че за този ден ще се говори дълги години. Ако всичко, което каза Кино, се сбъдне, те ще разправят как е изглеждал той тогава, какво е казал и как са блестели очите му, и ще добавят: „Кино се бе преобразил. Някаква сила го бе обладала и от този момент започна всичко. Виждате ли какъв човек е станал сега? Сам видях всичко това.“
А ако плановете на Кино се провалят, същите тези съседи ще говорят така: „От този момент започна всичко. Обзе го безумие и той говореше глупави думи. Да ни пази бог от такава беда! Да господ наказа Кино, задето се разбунтува против нашия живот. Ввиждате какво стана с него! Сам видях как разумът го напусна.“
Кино погледна стиснатата си в юмрук ръка и видя засъхналата кръв, образувала корица върху разранените от удара стави.
Смрачаваше се вече. Хуана направи клуп на шала си по-долу от детето, така че то да лежи на бедрото й, отиде до огнището, отрина едно въгленче, начупи и хвърли върху него няколко клонки и почна да го разпалва. Огнените езичета заиграха по лицата на съседите. Те знаеха, че и за тях е време за вечеря, но не им се искаше да си вървят.
Стана почти съвсем тъмно и огънят, запален от Хуана, хвърляше сенки по стените на колибата, когато се разнесе шепот, който почна да се предава от уста на уста: „Идва отецът… свещеникът идва.“ Мъжете свалиха шапки и отстъпиха от вратата, а жените прикриха с шаловете лицата си и наведоха очи. Кино и Хуан Томас, брат му, станаха. Свещеникът влезе — побелял стар човек със сбръчкано лице и младежки, проницателен поглед. Деца — за такива смяташе той тези хора и се отнасяше към тях като към деца.
— Кино — кротко поде той, — ти носиш името на велик човек, на един от древните църковни писатели. — Това прозвуча като благословия. — Твоят патрон е укротил пустинята и смекчил сърцата на твоите съплеменници. Знаеш ли това? Така е писано в книгите.
Кино бързо погледна главицата на Койотито, легнала на бедрото на Хуана. „Ще дойде ден — помисли си той, — когато това дете ще знае какво има в книгите и какво няма в тях.“ Мелодията на бисера бе стихнала в главата на Кино, а вместо нея сега зазвуча тихо и бавно сутрешната мелодия — напевът на злото, напевът на врага, но този път плахо и слабо. И Кино огледа съседите си, за да разбере с кого от тях е влязла тук тази песен.
Свещеникът заговори отново:
— Казаха ми, че си намерил цяло съкровище — един голям бисер.
Кино разтвори ръка, протегна я и свещеникът едва чуто ахна, слисан от големината и прелестта на бисера. Той каза:
— Надявам се, сине мой, че не ще забравиш да благодариш на този, който ти дари това богатство, и ще го помолиш да те води и в бъдеще.
Кино мълчаливо кимна и вместо него тихо отвърна Хуана:
— Няма да забравим, отче. Сега ние ще се венчаем. Така каза Кино.
Тя потърси с очи одобрението на съседите и те кимнаха тържествено.
Свещеникът каза:
— Драго ми е да чуя, че първите ви мисли са мисли благочестиви Бог да ви благослови, чеда мои.
Той се обърна и тихо тръгна към вратата, а хората отстъпиха да му сторят път
Но пръстите на Кино отново здраво се сключиха над бисера и той недоверчиво се огледа, защото враждебната песен пак зазвуча в ушите му, заглушавайки напева на бисера.
