— Прав си — отвърна Кино, — но как можем да научим това? Ние сме тук, а не на друго място.
Колкото повече наближаваха града, толкова по-голяма ставаше тълпата зад тях, а Хуан Томас, обзет от безпокойство, говореше:
— Още преди да се родиш, Кино — рече той, — старите намислили начин да получат повече пари за бисерите си. Те намислили, че ще е по-добре, ако имат агент, който да събира всички бисери, да отива в столицата, да ги продава там и да получава само своя дял от печалбата.
Кино кимна.
— И тъй, те избрали такъв човек — продължи Хуан Томас, — дали му бисерите си и го изпратили за столицата. И сетне никой не го чул, ни видял и бисерите пропаднали. След това избрали друг човек, изпратили и него, но и него никой не чул, ни видял. Затова се отказали от тази идея и възприели пак стария начин.
— Зная — рече Кино. — Чух го от свещеника. Добра идея, но била против религията и отецът обясни много хубаво това. Загубването на бисерите било наказание за тези, които се опитвали да напуснат мястото, където живеят. И отецът изясни, че всеки мъж и жена е войник, пратен от бога да пази някое място от замъка на вселената. Някои хора са по високите бойници, други — дълбоко сред мрака на стените. Но всеки трябва да остане верен на поста си и да не го напуска, защото замъкът е застрашен от атаките на ада.
— Чувал съм тази негова проповед — каза Хуан Томас, — той я произнася всяка година.
И както вървяха, братята се погледнаха малко изкосо, както те, техните деди и прадеди бяха правили в продължение на четиристотин години — от деня, в който първите чужденци бяха дошли с доводи и власт и барут, който да поддържа доводите и властта. През тези четиристотин години съплеменниците на Кино бяха научили само една отбрана — леко присвиване на очите, леко напрягане на устните и отстъпление. Нищо не можеше да разруши тази стена и те можеха да останат невредими зад нея.
Цялата процесия имаше тържествен вид, защото участници в нея чувствуваха важността на този Ден и всички деца, които искаха да се бият, да пищят, да викат, да си крадат шапките и да си рошат косите, биваха сгълчавани от родителите си. Толкова важен бе този ден, че и един старец дойде да гледа, яхнал здравите рамене на племенника си. Процесията отмина колибите от клони и навлезе в града с каменните къщи, където улиците бяха малко по-широки и където край постройките имаше тесни тротоари. И както преди, просяците се присъединиха, когато шествието мина край черквата; бакалите го наблюдаваха от вратите на магазините си; посетителите на малките кръчми излязоха навън и собствениците затвориха кръчмите и се присъединиха към шествието. А слънцето сипеше лъчите си върху улиците на града и дори най-малките камъни хвърляха сянка.
Вестта за приближаването на процесията изпревари самата процесия и в малките мрачни кантори купувачите на бисери застанаха нащрек и се оживиха. Те извадиха на бюрата си книжа, за да създадат впечатление, че работят, когато Кино се появи, и прибраха бисерите си, защото не е хубаво един лош бисер да стои редом с много красив. А те знаеха, че бисерът на Кино е хубав.
Канторите на купувачите на бисери бяха струпани в една тясна улица; те бяха с решетки на прозорците отвън и с жалузй отвътре и светлината се процеждаше само през пролуките между дъсчиците, така че вътре винаги цареше мек полумрак.
В една от тези кантори седеше в очакване на бисера флегматичен мъж. Лицето му бе бащинско и смирено, а очите блестяха от дружелюбност. Той поздравяваше всеки с „добро утро“, тържествено се ръкуваше с всички, бе весел човек, който знае всички вицове и който все пак често изпада в меланхолия, защото, както се смее, може да си спомни за смъртта на твоята леля и очите му да овлажнеят от тъга по нея. Тази сутрин този мъж бе сложил едно цвете във вазата на бюрото си, един-единствен огненочервен хибискус, и вазата бе поставена до черната табличка за бисери пред него — тя имаше кадифени ивици. Той бе гладко обръснат — чак до сините корени на брадата си, — ръцете му бяха чисти и ноктите лакирани. В утрото вратата му стоеше отворена и той си мрънкаше под носа някаква песен, а дясната му ръка си играеше ловко с една монета, като правеше разни фокуси с нея. Купувачът на бисери търкаляше монетата назад-напред по ставите на пръстите си и тя ту се появяваше, ту изчезваше в дланта му, ту се въртеше, като подскачаше нагоре, проблясвайки, след което тутакси изчезваше, без човекът дори да следи с очи фокуса. Пръстите му вършеха всичко механично, точно, а той само мрънкаше тихо и поглеждаше към вратата. В този миг купувачът чу шума от стъпки на приближаващата се тълпа, пръстите на дясната му ръка се задвижиха още по-бързо и когато фигурата на Кино се появи на вратата, монетата блесна и изчезна.
— Добро утро, приятелю — каза набитият мъж. — Какво мога да направя за теб?
Кино се взря в полумрака на малката кантора, защото очите му не бяха свикнали със слабата светлина вътре. А очите на купувача станаха стъклени, жестоки и неподвижни като очите на ястреб, докато останалата част от лицето му се усмихваше приветливо. И тайно, зад бюрото, дясната му ръка продължаваше да си играе с монетата.
— Имам бисер — рече Кино.
Хуан Томас, който се беше изправил до него, изпухтя едва чуто, недоволен от сдържаните думи на Кино. Съседите занадничаха на вратата, а няколко малчугани се покатериха по пречките на прозореца и загледаха оттам. Други малки момчета, застанали на четири крака, наблюдаваха сцената край нозете на Кино.
— Бисер ли казваш? — рече купувачът. — Понякога ми носят цяла дузина. Нищо, дай да видя този бисер. Ще го оценим и ще ти дам най-добрата цена. — А пръстите му с главоломна бързина премятаха монетата.
Сега Кино инстинктивно осъзна какво трябва да прави. Той бавно извади кожената торбичка, бавно измъкна от нея мекото мръсно парче еленова кожа, после търкулна големия бисер в черната кадифена табличка и мигом очите му се спряха върху лицето на купувача. Но там не се появи никакъв признак на интерес, никакво движение, лицето не се промени, ала скритата зад бюрото ръка направи грешка, монетата се запъна в една става и безшумно се плъзна в скута на купувача. А пръстите зад бюрото се свиха в юмрук. Когато дясната ръка напусна укритието си, показалецът й докосна големия бисер, търкулна го по черното кадифе, хвана го с палец и показалец, поднесе го към очите на купувача и го завъртя във въздуха.
Кино затаи дъх, съседите му също и назад по тълпата се разнесе шушукане:
— Той го разглежда… Още не е спомената никаква цена… не са говорили още за цената.
Сега ръката на купувача се бе превърнала сякаш в жив човек. Тя подхвърли големия бисер в табличката, показалецът го тласна, перна го — той се гавреше с него, — а върху лицето на купувача се появи горчива и презрителна усмивка.
— Съжалявам, приятелю — каза той и леко повдигна рамене, за да покаже, че не е виновен за лошия шанс на Кино.
— Но този бисер е много скъп — рече Кино.
Пръстите на купувача тласнаха презрително бисера и той отскочи и се удари меко о ръба на кадифената табличка.
— Нали си чувал за лъжливо злато5 — продължи купувачът. — Този бисер е като лъжливо злато. Той е много голям. Кой ще го купи? Такива неща не се продават. Той е само рядкост. Съжалявам. Ти си мислил, че е много скъп, а той е само рядкост.
Сега на лицето на Кино се появи смущение и печал.
— Това е най-големият бисер на света! — извика той. — Никой не е виждал досега такъв бисер.
— Напротив — каза купувачът, — той е голям и груб. Представлява интерес само като рядкост; може би някой музей ще го вземе за своята колекция от раковини. Мога да ти дам, да кажем, хиляда песи.
Лицето на Кино стана мрачно и разярено.
— Бисерът струва петдесет хиляди! — рече той. — Вие знаете това. Искате да ме измамите!
И купувачът долови тихия ропот на тълпата, когато тя чу предложената от него цена. Той усети леки тръпки на страх.
— Недей да виниш мен — каза бързо той. — Аз съм само оценител. Питай другите. Иди в техните кантори и им покажи бисера си — или по-добре те да дойдат тук, та да видиш, че не сме се наговорили. Момче! — извика купувачът. И когато прислужникът му надникна от задната врата, той продължи: — Момче, иди при този, при онзи и при едикого си! Помоли ги да прескочат тук, но не им казвай за какво ги викам. Кажи им само, че ще бъда много доволен, ако дойдат. — И дясната му ръка се пъхна зад бюрото, измъкна друга монета от джоба му и тя се затъркаля напред-назад по ставите на пръстите.
Съседите на Кино зашушукаха. Те се бяха страхували от нещо подобно. Бисерът беше голям, но имаше
