особен цвят. Те подозираха още отначало, че може да се случи това. Пък и в края на краищата хиляда песи е доста добра цена. Тя е сравнително голямо богатство за един човек, който не е богат. Защо Кино да не вземе хиляда песи? До вчера той нямаше нищо.
Но лицето на Кино бе напрегнато и сурово. Той усети как щастието му се изплъзва, как около него се въртят вълци и кръжат хищни птици. Усети как обръчът на злото се затяга и бе безпомощен да се брани. Чу в ушите си злия напев. А големият бисер блестеше върху черното кадифе така, че купувачът не можеше да откъсне очи от него.
Тълпата на вратата се залюля, раздели и пропусна тримата купувачи на бисери. Тя сега мълчеше, боейки се да не пропусне някоя дума, да не изтърве от поглед някой жест или изражение. Кино също мълчеше и стоеше нащрек. Той усети как някой леко го дръпна отзад, обърна се, погледна Хуана в очите и тогава силата му се възвърна.
Купувачите нито се гледаха, нито гледаха бисера. Човекът зад бюрото каза:
— Определих цената на този бисер. Собственикът се съмнява в нея. Ще ви помоля да разгледате това… това нещо и да дадете своите предложения. Обърни внимание — рече той на Кино, — аз не споменах каква цена съм предложил.
Първият купувач, мършав и жилав, се престори, че чува за този бисер за пръв път. Той го взе, затъркаля го бързо между палеца и показалеца и после презрително го хвърли обратно в табличката.
— Не ме включвайте в оценката — каза той сухо. — Няма да дам никакво предложение. Този бисер не ми трябва. Това не е бисер, а изрод. — Тънките му устни се изкривиха презрително.
Сега вторият купувач — дребен човек с плах, тих глас — взе бисера и внимателно го разгледа. Той измъкна едно увеличително стъкло от джоба си и пак разгледа бисера. Сетне тихо се разсмя.
— По-хубавите бисери са направени от гладко вещество — рече той. — Зная тези неща. Този е крехък и шуплест, той ще изгуби цвета си и ще умре след няколко месеца. Виж… — И подаде увеличителното стъкло на Кино, показа му как да си послужи с него и Кино, който никога не бе виждал бисер под лупа, се изненада от странната му повърхност.
Третият купувач взе бисера от ръцете на Кино.
— Един от моите клиенти ще го хареса — каза той. — Предлагам петстотин песи и може би ще го продам на клиента за шестстотин.
Кино бързо се пресегна и сграбчи бисера от ръката му. Уви го в еленовата кожа и го пъхна под ризата си. Човекът зад бюрото рече:
— Зная, че ще изляза глупак, но поддържам първото си предложение. Държа на хиляда. Какво правиш! — попита той, когато Кино скри бисера.
— Мамите ме! — извика яростно Кино. — Няма да продам тук бисера си! Ще отида чак в столицата!
При тези думи купувачите бързо се спогледаха. Те разбраха, че са прекалили; знаеха как ще си изпатят за тази несполука и затова човекът зад бюрото бързо каза:
— Добре, предлагам хиляда и петстотин.
Но Кино вече си пробиваше път през тълпата. Бръмченето на гласовете достигаше смътно до слуха му, буйната му кръв биеше в ушите, той кипеше от яд и крачеше напред. Хуана го следваше, ситнейки бързо.
Когато настъпи вечерта, съседите в колибите от клони седнаха да вечерят царевични питки и фасул и заговориха за голямото събитие, станало сутринта. Те не бяха сигурни дали бисерът наистина е хубав, никога не бяха виждали друг такъв и мислеха, че може би купувачите знаят по-добре от тях как да го оценят.
— И забележете — казваха съседите. — Купувачите не спореха за цената. Всеки от тримата каза, че бисерът не струва нищо.
— Ами ако са се наговорили предварително?
— В такъв случай сме били мамени цял живот.
Някои спореха и казваха, че може би е щяло да бъде по-добре Кино да се съгласи да продаде бисера за хиляда и петстотин песи. Това са много пари, повече, отколкото той е виждал някога. Може би Кино е кръгъл глупак. А ако той наистина отиде в столицата и не намери купувач за бисера си? Никога не ще преживее това.
И сега, казваха страхливите, като отказа, купувачите няма да искат да купуват нищо от него. Може би Кино сам си сложи главата в торбата и се погуби, мислеха те.
А други казваха, че Кино е смел и решителен мъж; той е прав. От неговата смелост може би ще имат полза всички. Те се гордееха с Кино.
А Кино седеше в колибата си на рогозката, обзет от мрачни мисли. Той бе заровил бисера си под един от камъните на огнището и дълго гледа плетката на рогозката, без да откъсва очи от нея, докато тя затанцува в главата му. Бе загубил един свят и не бе спечелил друг. И бе уплашен. Никога в живота си не се бе отделял от дома си. Боеше се от непознати хора и от непознати места. Изпитваше ужас от онова непознато чудовище, което се наричаше „столица“. То се намираше отвъд морето и планините, на повече от хиляда мили6, и всяка непозната ужасна миля го плашеше. Но Кино бе загубил стария си свят и трябваше да заживее в нов. Защото неговата мечта за бъдещето бе реална и неунищожима и защото той бе казал „ще отида“, а това беше също реално нещо. Да реши да отиде и да каже това, беше все едно да измине половината път дотам.
Хуана го беше гледала внимателно, докато той заравяше бисера си, гледала го беше, докато миеше Койотито и го кърмеше; тя го наблюдаваше и сега, когато правеше царевичните питки за вечеря.
Хуан Томас дойде, седна до Кино и дълго мълча; най-сетне Кино запита:
— Какво друго можех да направя? Те са измамници.
Хуан Томас важно кимна. Той беше по-старият брат и Кино търсеше мъдрите му съвети.
— Трудно е да се разбере това — рече Хуан Томас. — Ние знаем, че сме мамени от рождение до гроба. Но въпреки това живеем. Ти отказа не на купувачите на бисери, а каза „не“ на целия строй, на целия начин на живот и аз се страхувам за теб.
— От какво мога да се страхувам, освен от глад? — попита Кино.
Но Хуан Томас бавно поклати глава:
— От това всички трябва да се страхуваме. Но да предположим, че си прав, да предположим, че твоят бисер е много скъп — мислиш ли, че в такъв случай играта е завършила?
— Какво искаш да кажеш?
— Не зная — отвърна Хуан Томас, — но мен ме е страх за теб. Тръгваш по нов път, без да го познаваш.
— Ще стигна. Ще стигна скоро — каза Кино.
— Да — съгласи се Хуан Томас. — Това можеш да направиш. Но се съмнявам дали ще можеш да намериш нещо по-различно в столицата. Тук ти имаш приятели и мен, своя брат. Там ще бъдеш самсамин.
— Но какво да правя! — извика Кино. — Тук се вършат страшни беззакония! А синът ми трябва да използува възможностите си и да бъде щастлив. Ето против какво са моите врагове. Но приятелите ще ме бранят.
— Само докато не съществува опасност или неудобство за самите тях — каза Хуан Томас. Той стана и добави: — Бог да те пази.
Кино отвърна: „Бог да те пази“ и дори не погледна брат си, защото при тези думи го побиха студени тръпки.
Дълго след като Хуан Томас си отиде, Кино седя мрачно замислен на рогозката си. Обзели го бяха летаргия и леко униние. Всички пътища му се струваха затворени за него. В главата си чуваше само мрачния напев на врага. Сетивата му бяха под трескаво напрежение, но мозъкът спокойно обмисляше всичко — способност, която притежават всички негови съплеменници. Кино чуваше и най-малкия шум в настъпващата нощ, сънливите жалби на накацалите по дърветата птици, любовното мяукане на котките, биенето и оттеглянето на малките вълни по брега и едва доловимото съскане на далечината. Той подушваше острия мирис на изхвърлените от оттеглящия се прилив тъмнокафяви водорасли. Слабият блясък на горящите в огнището клонки хвърляше пред унесените му очи пъстри танцуващи фигури по рогозката.
Хуана го наблюдаваше с печал, но тя го познаваше и знаеше, че най-добре ще му помогне, ако остане
