мълчалива и стои близо до него. А тъй като и тя чуваше Песента на злото, се бореше с него, пеейки тихо мелодията на семейството, пеейки за неговата безопасност, топлота, и нерушимост. Хуана държеше Койотито в ръце и му пееше песента, за да прогони злото далеч от него, и гласът и звучеше смело, несмущаван от мрачния напев.
Кино не мръдна, нито поиска да вечеря. Тя знаеше, че той ще стори това, когато пожелае. Очите му бяха трескави и той чувствуваше настръхналото дебнещо зло край колибата си; усещаше тъмните пълзящи сенки, които го чакаха да излезе в нощта. А нощта, въпреки че беше призрачна и страшна, го зовеше, заплашваше и предизвикваше. Той пъхна дясната си ръка под ризата и опипа ножа, стана и с широко отворени очи тръгна към вратата.
Хуана поиска да го спре; тя протегна към него ръка и устата й се разтвори с ужас. Кино дълго се взира в мрака, а после прекрачи навън. Хуана чу лек шум от скок, яростна борба и звук от удар. Тя се скова за миг от страх, а сетне оголи зъби като котка. Остави Койотито на земята, грабна един камък от огнището и се втурна навън, но — късно. Кино лежеше на земята и се мъчеше да стане, а край него нямаше никой. Виждаха се само сенки и се чуваше плисъкът и набегът на вълните, както и съскането на далечината. Но злото дебнеше наоколо, скрито зад оградата, притаило се до колибата в мрака, витаещо във въздуха.
Хуана пусна камъка, обви с ръце Кино и му помогна да се изправи на крака и да си влезе в колибата. От главата на Кино течеше кръв и на бузата му имаше дълга дълбока рана от ухото до челюстта — дълбока кървава резка. Кино беше в полусъзнание. Главата му клюмаше ту на една, ту на друга страна. Ризата му беше разкъсана, а дрехите — раздрани. Хуана го сложи да седне на рогозката и изтри съсирващата се кръв на лицето му с полата си. Донесе му да пие пулк от една малка кана, а той все още клатеше глава, за да прогони мрака в нея.
— Кой те нападна? — попита Хуана.
— Не зная — отвърна Кино. — Не можах да видя.
Хуана донесе глиненото гърне с вода и изми раната на лицето му. а той се взираше със замаян поглед пред себе си.
— Кино, съпруже! — извика тя, но очите на Кино се плъзнаха покрай нея. — Кино, чуваш ли ме?
— Чувам те — каза той мрачно.
— Кино, този бисер ни носи зло. Да свършим с него, преди той да е свършил с нас. Да го строшим с два камъка. Да го… да го хвърлим обратно в морето, откъдето го взехме. Кино. той ни носи зло!
И докато тя говореше, блясъкът в очите на Кино се възвърна и те засвяткаха яростно, а мускулите и волята му станаха отново твърди.
— Не — отвърна той. — Ще се боря с това нещо докрай. Ще го надвия. Ще използуваме нашите възможности и не ще изпуснем щастието си. — Юмрукът му се стовари върху рогозката. — Никой няма да отнеме богатството ни — рече той. След тези думи очите му станаха по-нежни и той сложи ръка на рамото на Хуана. — Вярвай ми — каза Кино. — Аз съм мъж. — И лицето му придоби лукав израз. — Утре сутринта ще вземем нашето кану и ще отплаваме отвъд планините за столицата — ти и аз. Няма да се оставим да бъдем измамени. Аз съм мъж.
— Кино — отвърна хрипливо Хуана, — страх ме е. Мъжът може да бъде убит. Да хвърлим бисера обратно в морето.
— Мълчи! — викна гневно Кино. — Аз съм мъж. Мълчи! — И тя млъкна, защото гласът му беше властен. — Да поспим малко — рече той. — Веднага щом съмне, ще тръгнем. Не се ли страхуваш да тръгнеш с мен?
— Не, съпруже.
Очите, с които той я гледаше, сега бяха кротки и топли, ръката му докосна бузата й.
— Да поспим малко — повтори той.
Късната луна изгря, преди да пропеят първи петли. Кино отвори очи в мрака, защото усети движение до себе си, но не се помръдна — само очите му зашариха в тъмнината — и в бледата светлина на луната, която се промъкваше през дупките на колибата, забеляза как Хуана става тихо от рогозката. Той я видя да отива към огнището. Хуана вършеше всичко тъй предпазливо, че той чу само едва доловимия шум, когато тя отмести камъка на огнището. После Хуана се плъзна като сянка към вратата. Спря се за малко до сандъчето, в което лежеше Койотито, сетне за секунда се мярна като черно петно на входа и изчезна.
Злоба забушува в гърдите на Кино. Той се изправи на крака, последва жена си също тъй тихо, както вървеше тя, и чу как бързите й стъпки се отдалечават към брега. Докато я следеше безшумно, мозъкът му гореше от гняв. Хуана се появи на края на храстите и препъвайки се в малките камъни, закрачи към водата, но като чу, че мъжът й идва, се завтече напред. Ръката й се издигна, за да хвърли бисера, ала Кино скочи към нея, сграбчи ръката й и отне бисера. Удари я с юмрук в лицето, Хуана падна на камъните и той я ритна в хълбока. На бледата светлина Кино видя как малките вълни полазиха по нея, как полата й плувна и залепна о краката й, когато водата се оттегли.
Вперил поглед в жена си, оголил зъби, той съскаше към нея като змия, а Хуана го гледаше с широко отворени спокойни очи, както овцата гледа своя убиец. Тя знаеше, че той е в състояние да я убие, и беше съгласна на това; прие го и нямаше да се съпротивява, нито дори да протестира. Но гневът напусна Кино и се замени с болезнено отвращение. Той се отвърна от нея и тръгна обратно нагоре по брега и през храстите. Сетивата му бяха притъпени от вълнението.
Чу как се хвърлиха върху му, извади ножа си, замахна към една от черните фигури и почувствува, че ножът му е попаднал в целта, но сетне бе повален на колене и след това на земята. Алчни пръсти зашариха по дрехите му, трескави пръсти го заопипваха и бисерът, изплъзнал се от ръката му, се търкулна и се спря зад един малък камък на пътеката. И заблестя там на меката лунна светлина.
Хуана с мъка се надигна от камъните на края на брега. Лицето й гореше от болка и хълбокът я болеше. Тя се задържа на колене и мократа пола се залепи за тялото й. Не изпитваше гняв към Кино. Той бе казал „Аз съм мъж“ и това имаше известен смисъл за Хуана. Това значеше, че той е полулуд и полубог. Това значеше, че Кино е готов да се нахвърли върху някоя планина или море. Като всяка жена Хуана знаеше, че планината ще остане невредима, а мъжът ще се погуби, че морето ще продължава да се пени, а мъжът ще се удави. И въпреки всичко тъкмо това го правеше мъж, полулуд и полубог, а Хуана имаше нужда от мъж, тя не можеше да живее без мъж. Макар да се учудваше на тези различия между мъжа и жената, тя ги знаеше, приемаше ги и се нуждаеше от тях. Разбира се, тя щеше да го последва, нямаше съмнение в това. Един ден качествата на жената — разумът, предпазливостта, инстинктът за съхранение — ще надвият мъжкото в Кино и ще спасят и двамата. Изправи се на крака с болка, потопи шепи в малките вълни и изми разраненото си лице с щипещата солена вода, а след това се повлече след Кино.
Група облаци, подобни на ято херинги, се носеха по небето от юг. Бледата луна ту се показваше, ту се скриваше, тъй че Хуана вървеше един миг в мрак, а следващия — на светло. Гърбът й се бе изкривил от болка и тя бе навела глава. Вървеше през храстите, когато луната се бе скрила и когато тя надникна отново, Хуана видя, че големият бисер блести на пътеката зад един камък. Тя коленичи и го взе, а луната отново се скри зад облаците. Хуана остана на колене, замислила се дали да се върне обратно на брега и да хвърли бисера в морето, и докато реши, стана отново светло и тя съзря две тъмни фигури, които лежаха на пътеката пред нея. Хуана се спусна към тях и видя, че това са Кино и един непознат човек, от гърлото на когото течеше тъмна, блестяща струя кръв.
Кино бавно се раздвижи, ръцете и краката му замърдаха като краката на смазана буболечка, а от устата му излезе хриплива, неясна реч. В миг Хуана разбра, че предишният й живот е безвъзвратно изгубен. Убитият на пътеката и ножът на Кино, потънал в кръв, я убедиха в това. През цялото време Хуана се бе опитвала да спаси нещо от предишното спокойствие, от времето, преди да намерят бисера. Но сега всичко бе загубено и не можеше да се върне. Знаейки това, Хуана веднага се прости с миналото. Оставаше им само да се спасяват.
Сега болката и изнемогата я напуснаха. Тя бързо повлече убития по пътеката и го скри в храстите. Отиде при Кино и накваси лицето му с мократа си пола. Съзнанието на Кино почна бавно да се възвръща и той простена:
— Те ми взеха бисера! Аз го изгубих! Всичко свърши! Бисерът пропадна!
Хуана почна да го успокоява, както би сторила с някое болно дете.
— Мълчи! — каза тя. — Ето го твоя бисер! Намерих го на пътеката. Чуваш ли ме? Ето го твоя бисер! Разбираш ли? Ти си убил човек. Трябва да бягаме. Те ще дойдат за нас, разбираш ли? Трябва да се махаме,
