добитък, дребен пясък от крайбрежието се вдигна във въздуха и надвисна като задушлив облак, над морето. Вятърът гонеше облаците, чистеше небето и трупаше купчини пясък из цялата околност като сняг. Когато се свечери, Хуан Томас говори дълго с брат си.
— Къде ще отидеш? — попита го той.
— На север — отговори Кино. — Чувал съм, че на север има градове.
— Движи се далеч от брега — предупреди го Хуан Томас. — Вдигат потеря, която ще го претършува. Хората от града ще те търсят. Още ли е у теб бисерът?
— Да — рече Кино. — И ще остане у мен. Бих го подарил някому, но сега той е моето нещастие и моят живот и ще го държа у себе си. — Очите му изразяваха твърдост, жестокост и горчивина.
Койотито захленчи и Хуана замърмори кратки заклинания, за да го накара да млъкне.
— Вятърът е добър — забеляза Хуан Томас. — Няма да оставиш следи.
Кино и Хуана потеглиха тихо в мрака, преди да изгрее луната. Бяха постояли мълчаливо, според обичая, в колибата на Хуан Томас. Хуана бе сложила Койотито на гърба си, завит и закрепен там с шала й, и малкият спеше, допрял буза до нейното рамо. Шалът покриваше детето и единият му край минаваше над носа на Хуана, за да я пази от лошия нощен въздух. Хуан Томас прегърна брат си два пъти и го целуна и по двете бузи.
— Бог да те пази! — каза той и това приличаше на прощаване със смъртник. — Няма ли да се разделиш с бисера си?
— Този бисер стана моя душа — отвърна Кино. — Ако се разделя с него, ще изгубя душата си. Бог да пази и теб!
Вятърът, който духаше яростно и силно, ги шибна с парчета от пръчки, пясък и дребни камъчета. Хуана и Кино се загърнаха по-добре, завиха носовете си и излязоха навън. Звездите блестяха студено на очистеното от облаците черно небе. Двамата вървяха внимателно и избягнаха централните улици, където първият пазач можеше да ги види от някоя врата. Защото градът затваряше и заключваше домовете си, боейки се от нощта, и всеки, който се движеше в мрака, можеше да бъде забелязан. Кино се промъкна внимателно по края на града, зави на север, ориентирайки се по звездите, и пое по песъчливия път с дълбоки коловози, който водеше през покритата с храсти местност за мястото където имаше параклис на чудотворната Света Дева.
Кино усещаше как вятърът навява пясък по глезените му и беше доволен, защото знаеше, че той и Хуана не ще оставят следи. Слабата светлина на звездите му помагаше да вижда тесния път през храсталаците. Кино чуваше стъпките на Хуана зад себе си. Той вървеше бързо и тихо, а Хуана го следваше също тъй бързо, със ситни крачки.
Нещо древно се надигна в душата на Кино. Сред страха от мрака и демоните, които обитават нощта, се появи вълна на оживление; нещо животинско се пробуди в него и той стана внимателен, предпазлив и опасен; нещо древно, от миналото на неговото племе, обзе душата му. Вятърът духаше в гърба му, а звездите го водеха. Вятърът стенеше и бързо се носеше сред храстите, а семейството вървеше монотонно напред, час след час. Покрай Кино и Хуана не мина никой, те не видяха никого. Най-сетне вдясно от тях изгря тънкият сърп на луната и тогава вятърът замря и земята се успокои.
Сега те виждаха по-добре тесния път пред тях, ясно очертан от насипаните с пясък коловози. Вятърът бе спрял и отпечатъците от нозете им щяха да останат, но те бяха вече далеч от града и може би следите им нямаше да бъдат забелязани. Кино вървеше внимателно по коловоза, а Хуана следваше стъпките му. Някоя голяма кола, тръгнала за града сутринта, щеше да заличи всяка следа и никой нямаше да се досети, че са минали оттук.
Те вървяха цяла нощ и нито за миг не промениха хода си.
По едно време Койотито се събуди. Хуана го премести отпред, успокои го и той отново заспа. А злото, което се таи в нощта, беше край тях. Койотите плачеха и се смееха в храстите, а кукумявките зловещо кряскаха и се носеха с шум над главите на бегълците. Веднъж някакво голямо животно с тежки, тромави стъпки мина край тях и храстите запращяха под тежестта му. А Кино сграбчи дръжката на големия работен нож и почувствува в него сигурен защитник.
Напевът на бисера звучеше тържествено в главата на Кино, тихата мелодия на семейството му пригласяше и те се преплитаха в мекия тропот на обутите в сандали крака. Кино и Хуана вървяха цяла нощ и призори Кино потърси място край пътя, където, скрити, да легнат и прекарат деня. Той намери такова място на едно малко сечище, където може би бяха нощували елени, закрито откъм пътя с гъста редица сухи, трощливи дървета. Когато Хуана седна и почна да кърми детето, Кино се върна, отчупи един клон и грижливо заличи следите там, където те се отделяха от пътя. По-късно, когато се разсъмна, той чу скърцане на кола, притаи се зад храстите и я видя — тя бе с две колела, теглена от бавно пристъпящи биволи. Щом колата се скри от погледа му. Кино се върна отново на пътя, погледна коловоза и забеляза, че отпечатъците от нозете им са изчезнали. И той пак заличи стъпките си и се върна при Хуана.
Тя му даде от пресните царевични питки, които Аполония бе им сложила за из път, и след малко легна да поспи. Но Кино не спеше. Той седеше на земята и се взираше пред себе си, наблюдавайки движещите се мравки, които като малка върволица се точеха пред него, и сложи крак на пътя им. Върволицата преодоля препятствието и продължи пътя си, а Кино не се помести и загледа как мравките се прехвърлят през стъпалото му.
Слънцето изгря и запрежуря. Кино и Хуана бяха далеч от Залива и въздухът беше толкова сух и горещ, че храстите се напекоха и започнаха да издават приятна миризма на смола. А когато Хуана се събуди — тогава слънцето беше високо, — Кино й каза неща, които тя вече знаеше.
— Пази се от дърво като онова там — рече той, посочвайки дървото. — Не го докосвай, защото щом допреш след това пръсти до очите си, ще ослепееш. Пази се и от дървото, от което тече кръв. Виж ей онова там. Ако отчупиш клон от него, ще потече червена кръв и ще те сполети нещастие.
А Хуана кимаше и се усмихваше леко, защото знаеше тези неща.
— Ще пуснат ли потеря след нас? — попита тя. — Мислиш ли, че ще се опитат да ни намерят?
— Ще се опитат — каза Кино. — Който ни намери, ще вземе бисера. О, те ще се опитат.
А Хуана рече:
— Може би купувачите бяха прави, че бисерът няма стойност. Може би всичко това е било заблуда.
Кино бръкна в дрехите си и извади бисера. Слънцето заигра по него и той запламтя в очите му.
— Не — каза Кино, — те нямаше да се опитват да го откраднат, ако е без стойност.
— Знаеш ли кои те нападнаха? Дали не бяха купувачите?
— Не зная — отвърна той. — Не ги видях.
Кино погледна бисера, за да види в него мечтите си.
— Когато най-после го продадем, ще си купя пушка — каза той и се взря в блестящата повърхност, за да види пушката си, но видя само едно сгърчено, обвито в мрак тяло, което лежеше на земята, а от гърлото му се процеждаше блестяща кръв. Кино каза бързо: — Ще се венчаем в голяма черква. — И той видя в бисера Хуана да се влачи в нощта към къщи с наранено лице. — Нашият син трябва да се научи да чете — рече безумно той. И в бисера се появи лицето на Койотито, отекло и трескаво от лекарството.
Кино пъхна бисера обратно в пазвата си и напевът на бисера зазвуча зловещо в ушите му, вплетен с напева на злото.
Жаркото слънце палеше тъй немилостиво, че Кино и Хуана се преместиха в шарената сянка на храстите, където по земята се гонеха малки сиви птички. В знойния ден Кино се изтегна, покри очите си с шапката, уви наметалото около лицето си, за да го пази от мухите, и заспа.
Но Хуана не заспа. Тя седеше като каменна статуя, със застинала маска на лицето. Устата й още беше подута от удара на Кино и големи мухи бръмчаха около раната на брадата й. Ала тя седеше неподвижно като страж и когато Койотито се събуди, го сложи на земята пред себе си и загледа как той маха с ръчички и рита с крачка; детето се усмихваше и гукаше и Хуана също се усмихваше. Тя взе едно малко клонче от земята, погъделичка с него Койотито и му даде да пие вода от кратуната, която носеше във вързопа си.
Кино се размърда насън, извика гърлено и ръката му замахна, сякаш се бие с някого. После простена и внезапно седна с широко отворени очи и треперещи ноздри. Той се ослуша и долови само знойната горещина и съскането на далечината.
— Какво чуваш? — попита Хуана.
— Мълчи! — каза той.
