се виждаше засъхнала кръв и той се поклащаше леко при вървежа й. Лицето на Хуана беше сурово, набръчкано, изморено и издаваше напрежението, с което тя се мъчеше да надвие умората. Широко отворените й очи се взираха сякаш в самата нея. Тя беше тъй далечна за всичко наоколо, както небето. Устните на Кино се бяха изтънили, а челюстите му — здраво стиснати, и хората разказват, че е носил със себе си страх, че е бил ужасен като надигаща се буря. Разправят, че и двамата имали вид на хора далеч от всичко човешко, хора, които са преминали през страданието и са се озовали от другата му страна, че сякаш ги ограждала някаква стена, издигната от магическа сила. Й онези, които се бяха стекли да ги видят и се тълпяха край тях, отстъпваха назад, пропускаха ги да минат и не им говореха.
Кино и Хуана вървяха през града така, като че ли той не съществуваше за тях. Очите им не гледаха вдясно, нито вляво, нито нагоре, нито надолу, а само право напред. Краката им се движеха малко отсечено като краката на добре направени дървени кукли и черните кули, които те хвърляха върху земята, всяваха ужас наоколо. Когато Кино и Хуана минаваха край каменните къщи на града, оценителите на бисери надничаха иззад прозорците с решетки, прислужниците им бяха долепили око до пролуките на вратите, а майките криеха лицата на малките си деца в полите си. Кино и Хуана крачеха един до друг край каменните къщи на града, а после край колибите от клони и съседите им отстъпваха назад и ги пропускаха да минат. Хуан Томас вдигна ръка да ги поздрави, но не изрече поздрава и ръката му за миг увисна безпомощно във въздуха.
В ушите на Кино Песента на семейството звучеше с пълна сила. Той беше свободен и страшен в свободата си, а песента му се бе превърнала в боен вик. Кино и Хуана минаха бавно край обгорелия квадрат, където по-рано се издигаше домът им, без дори да погледнат към него. Проправиха си път през храстите, които растяха край брега, и продължиха надолу към морето. Не погледнаха и към продупченото кану на Кино.
Когато стигнаха до вълните, те се спряха и обгърнаха с поглед Залива. Сетне Кино остави пушката на земята, затършува из дрехите си и в ръката му се показа големият бисер. Той погледна в неговата повърхност — тя беше сива и грапава. Там се появиха зли лица и Кино видя пламъците на пожар. Сетне на повърхността на бисера изплуваха безумните очи на човека във вирчето. Кино видя в бисера и Койотито, който лежеше в малката пещера с простреляна глава. Бисерът беше грозен; той беше сив като злокачествен тумор. Кино чу напева му — нестроен и фалшив. После ръката на Кино леко потрепера, той бавно се обърна към Хуана и й подаде бисера. Тя стоеше до него, все още преметнала през рамо вързопа с мъртвото си дете. Хуана погледна бисера за миг, после се взря в очите на Кино и рече тихо:
— Не, ти.
И Кино замахна и хвърли бисера колкото можеше по-силно. Кино и Хуана видяха как той полетя във въздуха, като проблясваше и сияеше в лъчите на залязващото слънце. Те видяха как той леко цамбурна надалеч и останаха дълго така един до друг, с очи, впити в морето.
А бисерът потъна в хубавата зелена вода, падайки към дъното. Люлеещите се стръкчета водорасли го викаха и му махаха. ОтблЯсъците по повърхността му бяха зелени и примамливи. Той падна на пясъчното дъно сред перестите, подобни на папрат растения. Над него морската повърхност приличаше на зелено огледало. И бисерът легна на дъното на морето. Един рак, който пълзеше бързо по дъното, вдигна малко облаче пясък и когато водата се избистри, бисерът бе изчезнал.
А напевът му премина в шепот и заглъхна.
„ЧЕРВЕНОТО ПОНИ“ И „БИСЕРЪТ“ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ДЖОН СТАЙНБЕК
Представените повести „Червеното пони“ и „Бисерът“ разкриват две страни от творческата личност на известния американски писател Джон Стайнбек (1902–1968 г.).
„Червеното пони“, издадено за първи път в съкратен вид през 1937 г., носи определено автобиографичен характер. Фермата на Джоди и неговите родители се намира близо до градчето Салинас, в което е роден и самият Стайнбек. Авторът прекарва голяма част от своя живот в Калифорния и нещо от духа и от историята на този щат, от почти митичните асоциации, свързани със „златната треска“ и с неговите плодородни земи, неизменно присъствуват в творчеството му. Той черпи много от своите сюжети и теми от пъстрата история на тези земи, които представляват последните западни територии, завладени от белите преселници на „новия“ континент; тук за първи път се среща с фермерите, работниците и пайсаносите (местни потомци на испанци, мексиканци и индианци), които стават главни герои на неговите романи; за първи път наблюдава социалните неправди, описани така ярко в романи като „Гроздовете на гнева“.
Основно влияние върху развитието на младия автор оказва неговата майка, която е била учителка. Героините, за които тя служи като прототип в романите на своя син, са изобразени като жени със задълбочени литературни интереси. Типичен пример в това отношение е учителката Моли Морган („Небесните пасбища“), която чете на своите ученици романите на Уолтър Скот и Джек Лондон. Под влиянието на майка си Стайнбек се запознава със световната литературна класика още от ранно детство. По-късно споделя, че е смятал отделни творби като „Мадам Бовари“ и „Престъпление и наказание“ за „по- истински“ от самата действителност. Към ученическите години спадат първите му литературни опити. Тогава се заражда и голямата му любов към историята и науката.
Формално Стайнбек не получава висше образование, въпреки че посещава курсове в Станфордския университет в Калифорния в продължение на няколко години. В замяна на това той натрупва изключително богат жизнен опит. Още като ученик започва работа като чифликчийски ратай и помощникхимик в захарна рафинерия. Преживяното през тези години ще намери място в творбите „Тортила Флет“ (1935 г.) и „За мишките и хората“ (1937 г.), които първи спечелват популярност и признание на младия автор. Но преди да дойде признанието, минават дълги години на изчакване, през които издателствата отхвърлят неговите ръкописи, и на натрупване на богати житейски впечатления — като ратай, продавач, работник, пазач на имение. Когато Стайнбек пише за обикновения трудов човек, за неговия бит и неговите мечти, той черпи от собствения си опит. Именно този факт придава ярка правдоподобност на най-доброто от неговото творчество, истинност на използваните езикови форми, детайли и образи. Придържането към непосредствения личен опит остава основен принцип и на зрялото творчество на автора. През 1936 година той се присъединява към група сезонни земеделски работници и живее в техния лагер; една година по-късно пропътува пътя от щата Оклахома до Калифорния заедно с фермерите, прогонени от своите земи в условията на икономическата криза в САЩ. Впечатленията от тяхната ежедневна борба за съществуване, от тежките и несправедливи социално-икономически условия на живот, са отразени в „Гроздовете на гнева“ (1939 г.) — роман епопея, който донася световна слава на Стайнбек и му отрежда място сред класиците на американската литература. Тази творба бележи един от върховете на американското литературно творчество от трийсетте години — периодът, известен в американската история като „Червеното десетилетие“ поради бурните социално-исторически събития. Обединяващият фокус на романа е съдбата на Том Джоуд и неговото семейство — бедни фермери, принизени до нивото на сезонни работници, които поемат пътя към богатите земи на Калифорния, за да осъществят своите мечти за по-добър живот. Техните разочарования и борби осветляват и обобщават жизнения опит на хиляди обикновени американци в тези трудни години.
Около двадесет години делят шедьовъра „Гроздовете на гнева“ от „Зимата на нашето недоволство“ (1961 г.), втората по значение творба в литературната биография на автора. На пръв поглед тези два върха в неговото творчество са твърде различни: по-късният роман е насочен към средния американец, към дълбоката духовна и нравствена криза, обхванала страната в реакционната социално-политическа атмосфера на петдесетте години. Но тези два романа са всъщност дълбоко свързани. Те предлагат един задълбочен и панорамен поглед върху американското общество от първата половина на XX век, една равносметка за моралното и духовно развитие на американския народ. Една година след като „Зимата на нашето недоволство“ излиза на бял свят, на автора е присъдена Нобеловата награда за литература.
Множеството заглавия, които се явяват в годините между тези два литературни върха, говорят за неспокойните творчески търсения на автора. Научната експедиция, предприета в Калифорнийския залив през 1940 г., за да се изучи флората и фауната на района, е отразена в „Морето на Кортес“ (1941 г.) — творба, в която се излагат основни философски възгледи на Стайнбек за човека и неговото място в обществото. По-късно писателят участвува във Втората световна война като кореспондент — резултатите от неговата журналистическа дейност през тези години се появяват в книгата „Имало едно време една война“
