коленете.
Кино бавно се дръпна назад в пещерата. Очите на Хуана приличаха на две искри — в тях се отразяваше една бледа звезда. Кино се приближи тихо до жена си и допря устни до бузата й.
— Има начин за спасение — каза той.
— Но те ще те убият.
— Ако се добера първо до този с пушката — рече Кино, — трябва да свърша най-напред с него, после всичко ще бъде наред. Другите двама спят.
Ръката на Хуана се плъзна изпод шала и сграбчи ръката на Кино.
— Не — отвърна Кино. — Трябва да бъда там, преди да изгрее луната.
Той потърси някоя нежна дума, но не успя и се отказа.
— Ако ме убият — рече той, — лежи си тихо. И щом си отидат, тръгни за Лорето.
Ръката й слабо потрепна, сграбчила китката му.
— Няма друг избор — продължи Кино. — Това е единствената възможност. Те ще ни намерят на сутринта.
Гласът на Хуана леко потрепери.
— Бог да ти помага — каза тя.
Кино се взря внимателно в нея и видя големите й очи. Ръката му зашари, напипа детето и той сложи за миг длан върху главата на Койотито. Сетне вдигна ръка и докосна бузата на Хуана, а тя затаи дъх.
На фона на небето срещу входа на пещерата Хуана видя как Кино сваля белите си дрехи, защото колкото мръсни и оръфани да бяха, те можеха да го издадат в тъмната нощ. Мургавата му кожа щеше да го прикрие по-добре. Сетне Хуана видя как той намота амулета си, завързан за шията му, върху роговата дръжка на големия нож и ножът увисна пред него, оставяйки двете му ръце свободни. Кино не се върна при нея. За миг тялото му се мярна като черно петно на входа на пещерата, снишило се безшумно, и после той изчезна. Хуана се приближи до входа и погледна навън. Тя се взираше като кукумявка от дупката си в планината, а детето спеше под наметалото на гърба й, обърнало лице към шията и рамото на майка си. Хуана усещаше топлия му дъх върху кожата си и зашепна своите полумолитви полумагии — своята „Света Богородице“ и древните си заклинания срещу тъмните свръхчовешки същества.
Нощта й се стори малко по-светла, като надникна навън — на изток в небето, близо до хоризонта, там, където щеше да изгрее луната, се беше появило сияние. Погледна надолу и видя цигарата на човека, който бдеше.
Кино пълзеше като ленив гущер по гладката скала. Бе прехвърлил големия нож на гърба си, за да не звънти по камъните. Разперените му пръсти се хващаха за издатините, а босите му крака търсеха пипнешком опора и дори гърдите се опираха о камъните, за да не се плъзга тялото. Защото всеки звук — някое търкулнато камъче, въздишка, плъзгане по скала — можеше да привлече вниманието на преследвачите долу. Всеки звук, който не бе присъщ на нощта, можеше да ги накара да застанат нащрек. Но нощта не бе тиха; малките дървесни жаби, които живееха край потока, цвърчаха като птички, а силната звънлива песен на щурците отекваше в планинската клисура. В главата на Кино също звучеше напев, напевът на врага, тих и пулсиращ, почти замрял. Но Песента на семейството; ехтеше ядовито, остро и свирепо като ръмженето на женска пума. Тя звучеше бодро и го теглеше надолу към тъмния бряг. Острото свирене на щурците сякаш пригласяше на нейната мелодия, а цвъртящите дървесни жаби повтаряха къси фрази от нея.
Кино пълзеше безшумно като сянка по гладките скали. Босият му крак се плъзваше няколко инча надолу, пръстите му докосваха някой камък и се хващаха за него, сетне другият крак се плъзваше по същия начин, после дланта на едната ръка, а след нея другата ръка, докато накрая цялото тяло незабележимо се придвижваше напред. Устата на Кино беше отворена, защото той не биваше да вдига шум дори с дъха си, тъй като знаеше, че не е невидим. Ако бдящият човек, доловил някакво движение, погледнеше към тъмното петно на скалата — тялото на Кино, — щеше да го открие. Кино трябваше да се движи толкова бавно, че да не привлече погледа на бдящия човек. Измина дълго време, преди той да достигне мястото, където бяха преследвачите му, и да се сниши зад една ниска палма. Сърцето му биеше в гърдите и ръцете и лицето му бяха мокри от пот. Притаи се и почна да диша дълбоко и бавно, за да се успокои.
Сега само двадесет стъпки го отделяха от противника и той се опита да си припомни точно мястото дотам. Има ли на пътя му някакъв камък, о който би могъл да се препъне, когато се хвърли напред? Кино разтри краката си, за да не се схванат, и забеляза, че мускулите му конвулсивно потрепват от дългото напрежение. После погледна плахо на изток. Луната щеше да изгрее след малко, а той трябваше да нападне преди това. Кино виждаше силуета на бдящия човек, но спящите не можеше да види. Ала това нямаше значение. Интересуваше го бдящият — Кино трябваше да го нападне бързо и без колебание. Той безшумно прехвърли през рамото си завързания с връв амулет и освободи роговата дръжка на големия си нож.
Беше много закъснял, защото, когато се надигна иззад укритието си, сребристият рог на месеца изплува над източния хоризонт и Кино отново се сниши.
Месецът беше стар и нащърбен, но хвърляше рязка светлина и сянка в планинската клисура; сега Кино виждаше ясно на малкия бряг до вирчето фигурата на седналия бдящ човек, който погледна луната, сетне запали нова цигара и кибритът освети за миг мургавото му лице. Нямаше вече време за чакане; когато той обърнеше глава, Кино трябваше да скочи. Краката на Кино бяха обтегнати като пружина.
И в този миг отгоре долетя слаб, едва доловим плач. Бдящият обърна глава натам, после стана, а един от спящите на земята се размърда, събуди се и тихо попита:
— Какво е това?
— Не зная — рече бдящият. — Прилича на плач, почти на човешки — сякаш плаче бебе.
Човекът, който се събуди, каза:
— Хайде де! Това е някой женски койот с малкото си. Чувал съм малкото койотче да плаче като дете.
Потта започна да се стича на капки по челото на Кино, влезе в очите му и те го засмъдяха. Слабият плач се разнесе отново и бдящият погледна нагоре към възвишението, където бе потъналата в мрак пещера.
— Може би е койот — рече той и Кино чу рязкото щракане на затвора на пушката.
— Ако е койот, ще го накарам да млъкне — додаде бдящият и вдигна пушката.
Кино вече беше скочил, когато пушката изгърмя и блясъкът на цевта й озари всичко наоколо. Големият нож се вдигна във въздуха дъгообразно и с хрущене се заби дълбоко в шията на бдящия човек, разряза я и потъна в гърдите; Кино действуваше сега като някаква страшна машина. Той хвана пушката и едновременно с това измъкна ножа си от раната. Силата, движенията и бързината му бяха като на автомат. Той се завъртя и пръсна като тиква главата на седналия. Третият запълзя като рак, плъзна се във вирчето и почна отчаяно да се катери по скалата, където водата течеше на тънка струйка. Ръцете и краката му зашаваха панически сред гъсто сплетените диви лози и той бъбреше нещо неразбрано и хленчеше. Но Кино бе станал студен и неумолим като стомана. Без да бърза, той зареди отново пушката, вдигна я, прицели се също тъй бавно и гръмна. Видя как врагът му се търколи във вирчето и тогава Кино се приближи до водата. На лунната светлина той видя безумните уплашени очи на жертвата си, прицели се и стреля между очите. Кино застана неподвижен, обзет от съмнения. Нещо лошо се бе случило, някакъв сигнал се опитваше да проникне в мозъка му. Дървесните жаби и щурците бяха млъкнали. И ето че мозъкът на Кино се отърси от кървавата си съсредоточеност и той разбра какъв е бил този звук — откъм малката пещера на склона на каменистата планина се носеше остър, стенещ, истеричен плач, плачът вестител на смъртта.
Всички хора в Ла Пас помнят завръщането на семейството на Кино, може би там ще намерите някои старци, живи свидетели, но и онези, чиито бащи и деди са им разказвали за него, го помнят добре. Това бе събитие, към което никой не бе останал безучастен.
Беше късен слънчев следобед, когато първите хлапета се появиха в града с главоломна бързина и донесоха новината, че Кино и Хуана се връщат. Всички се затичаха да ги видят. Слънцето залязваше към планините на запад и хвърляше дълги сенки по земята. И навярно това бе направило силно впечатление на очевидците.
Двамата идваха по черния път с дълбоките коловози и не вървяха един зад друг — Кино пръв и Хуана след него, както обикновено, — а рамо до рамо. Слънцето беше в гърба им, дългите им прави сенки се бяха проточили напред — сякаш всеки от двамата носеше по една тъмна кула. Кино бе преметнал през ръка пушката, а Хуана носеше шала си като торба на рамото. В него имаше нещо малко, меко и тежко. По шала
