се изплъзна, ще дойда при теб. Това е едничкото спасително средство.
Тя спря за миг поглед върху очите му.
— Не — каза тя. — И ние ще дойдем с теб.
— Аз мога да вървя по-бързо сам — рече той грубо. — Ще изложиш детето на по-голяма опасност, ако тръгнеш с мен.
— Не — упорствуваше Хуана.
— Трябва да ме послушаш. Така е по-умно и такава е моята воля — каза той.
— Не — отвърна пак Хуана.
Тогава Кино потърси в очите й слабост, страх или нерешителност, но не откри това, което търсеше. Очите й ярко блестяха. Той сви безпомощно рамене, ала вече бе получил сила от нея. Когато двамата тръгнаха отново, бягството им вече не беше паническо.
Местността, която се издигаше пред планините, бързо се промени. Сега тук имаше дълги гранитни блокове с дълбоки пукнатини между тях и Кино вървеше ту по голите скали, по които не оставаха никакви следи, ту скачаше от издатина на издатина. Той знаеше, че там, където дирите му се прекъснат, следотърсачите ще се въртят и ще губят време, докато ги намерят отново. Затова вече не вървеше направо към планините, движеше се на зигзаг и от време на време се връщаше обратно на юг, оставаше следи и сетне тръгваше пак към планините по голите скали. Теренът бе станал по-стръмен и Кино леко се задъхваше, като вървеше.
Слънцето се сниши над голите скалисти зъбери на планините и Кино се упъти към една тъмна и сенчеста клисура.
Ако в тази местност имаше изобщо някаква вода, тя щеше да бъде там, където той виждаше въпреки голямото разстояние слаба зеленина. И ако в гладката камениста планинска верига се намираше някакъв проход, трябваше да го търсят пак там, в тази дълбока клисура. Такова намерение бе опасно, защото следотърсачите също щяха да се сетят за това, но празното шише за вода бе по-силно от предпазливостта. И тъй като слънцето бе вече ниско, Кино и Хуана с изтощени сили се закатериха по стръмния склон към клисурата.
Високо в сивите каменисти планини, под една намръщена чука, бълбукаше из една цепнатина в скалите малко поточе. То черпеше водите си през лятото от запазилия се на сянка сняг и от време на време съвсем пресъхваше; течеше по голи скали и по дъно, застлано със сухи водорасли. Поточето все пак пресъхваше рядко и обикновено течеше със слаба струйка — студено, бистро и прекрасно. След обилни дъждове то се превръщаше в пълноводен поток и с грохот плискаше пенливите си води надолу по планинската клисура. Но през по-голямата част от годината се точеше като слаба нишка.
Образуваше бълбукащо вирче, падаше от него от хиляда стъпки8 височина в друго вирче, а то, като прелееше, падаше в трето и така все надолу и надолу, докато достигнеше каменистата местност в подножието на планините, където изчезваше напълно. Всъщност нямаше какво да изчезне, защото всеки път, когато поточето падаше от някой ръб, жадният въздух го поглъщаше, а от пръските му около вирчетата се хранеше сухата растителност. Животните идваха тук от цели мили да пият от малките вирчета: диви овци, елени, пуми, еноти и мишки — всички те идваха да пият вода. Птичките, които прекарваха деня сред храстите, привечер долитаха при малките вирчета, подобни на стъпала по планинската клисура. Край тънката струя на поточето, където се бе събрала достатъчно пръст, за да държи корени, растяха групи растения — диви лози, ниски палми, венерини коси, хибискуси и висока степна трева с пухчета по стъблата, издигащи се над острите листа. Във вирчетата живееха жаби и бръмбари плувци, водни червеи пълзяха по дъната им. Тук, при тези малко на брой плитки вирчета, идваха всички, които обичаха водата. Дивите котки ловяха тук плячката си, разпръскваха наоколо перушина и лочеха вода с окървавените си муцуни.
Благодарение на водата тези малки вирчета бяха и места на живот, и места на смърт.
Най-ниският праг, където поточето се събираше, след като падаше от хиляда стъпки и изчезваше в каменистата пустиня, беше малка площадка от камък и пясък. В това вирче се стичаше тънка струйка вода, но тя бе достатъчна, за да го напълни и да поддържа зеленината на папратите свежа — те растяха в подножието на скалата, диви лози пълзяха по каменистия склон и най-различни малки растения се бяха приютили тук. От прииждането на водите на поточето се беше образувал малък пясъчен бряг, който ограждаше вирчето и в чийто влажен пясък растеше яркозеленият воден пореч. Брегът беше изпорязан, изподраскан и изпотъпкан от краката на животните, които идваха да пият и да ловят плячката си.
Слънцето вече се бе спуснало над каменистите планини, когато Кино и Хуана се изкачиха с мъка по стръмния неравен склон и най-сетне стигнаха до водата. Оттук те виждаха напечената пустиня чак до синия Залив в далечината. Двамата се приближиха съвсем изтощени до вирчето, Хуана с мъка се отпусна на колене и първо изми лицето на Койотито, а после напълни шишето си и му даде да пие. Детето бе изморено, капризничеше и тихо плачеше, докато Хуана не му даде да суче. А сетне загука. Кино пи дълго и жадно от вирчето. После за миг се изтегна край водата, отпусна мускули и загледа как Хуана кърми детето, и след това стана, отиде до ръба на прага, откъдето водата се спускаше, и огледа внимателно далечината. Очите му се спряха на едно място и той настръхна. Далече долу по склона видя двамата следотърсачи; те бяха малко по-големи от точки или лазещи мравки, а зад тях вървеше една по-голяма мравка.
Хуана се обърна да погледне Кино и видя, че гърбът му се е стегнал от напрежение.
— Колко далеч са? — попита тихо тя.
— Ще бъдат тука привечер — каза Кино. Той погледна нагоре към дългата тъмна клисура, по която течеше водата. — Трябва да тръгнем на запад — рече той и очите му зашариха по каменистото възвишение оттатък клисурата. На тридесет стъпки над сивото възвишение Кино видя няколко малки пещери в скалите. Той свали сандалите си, покатери се там, хващайки се за голите камъни, и надникна вътре. Те бяха дълбоки само няколко стъпки — кухини, издълбани от вятъра, — но бяха леко наклонени назад. Кино се вмъкна в най-голямата, легна там и разбра, че не може да бъде Забелязан отвън. Той бързо се върна при Хуана.
— Трябва да се изкачиш горе. Може би те няма да ни намерят там — каза той.
Без да попита нищо, Хуана напълни шишето си догоре с вода и Кино й помогна да се изкачи до плитката пещера, а после взе вързопите с храна и й ги подаде. Хуана седна на входа на пещерата и погледна мъжа си. Тя видя, че той не се опитва да заличи следите по пясъка. Вместо това Кино се закатери по обраслата с растения скала край водата, сграбчвайки и късайки по пътя си папратите и дивите лози. И когато се изкачи на хиляда стъпки — до следващата площадка, — отново слезе до първата. Огледа внимателно гладката камениста плоча под пещерата, за да види дали не е оставил там следи, и най-сетне се изкачи и вмъкна в пещерата до Хуана.
— Когато се качат нагоре — рече той, — ние ще се измъкнем незабелязано надолу към низината. Страхувам се само да не се разплаче детето. Погрижи се да не се разплаче.
— Няма да се разплаче — отвърна Хуана, вдигна бебето до лицето си, погледна го в очите и то отвърна на погледа й с много сериозно изражение. — Койотито знае — каза Хуана.
Сега Кино легна на входа на пещерата, подпрял брада на кръстосаните си ръце, и загледа как синята сянка на планината се движи долу над обраслата с храсти пустиня; тя достигна Залива и легна над земята като дълъг чер облак. Следотърсачите много се забавиха, сякаш бяха изгубили следата, която Кино бе оставил. По здрач те достигнаха най-после малкото вирче. Сега и тримата вървяха пеш, защото конят не можеше да се изкачи на последната стръмнина. Отгоре те се виждаха във вечерния сумрак като дребни фигурки. Двамата следотърсачи засноваха край малкия бряг и видяха, преди да се напият с вода, следите на Кино по скалата. Човекът с пушката седна да почива, следотърсачите приседнаха край него и светлите точки на цигарите им ту припламваха, ту побледняваха. После Кино видя, че те вечерят и до ушите му достигна тихият им говор.
В планинската клисура се спусна мрак — дълбок и черен. Животните, които идваха да пият вода от вирчето, се приближиха, подушиха хората и потънаха обратно в мрака.
Кино чу шепот зад гърба си. Хуана шепнеше: „Койотито“. Тя го молеше да мълчи. Кино чу детето да хленчи и разбра по глухите звуци, че Хуана е покрила главата му с шала си.
Долу край брега блесна клечка кибрит и на краткотрайната й светлина Кино видя, че двама от мъжете спят, свили се на кравай като кучета, а третият бди; видя и блясъка на пушката, озарена от светлината. После клечката угасна, но Кино вече бе добил представа. Пред очите си той виждаше в какво положение е всеки от тримата, как двамата спят, свили се на кълбо, а третият е приклекнал на пясъка с пушката между
