— Ти си сънувал.
— Може би. — Но Кино не се успокои и когато Хуана му даде една царевична питка от запасите си, той спря да дъвче, за да чува по-добре. Беше неспокоен и нервен: погледна през рамо; вдигна големия нож и попипа резеца му. Когато Койотито загука, Кино рече: — Залъжи го с нещо, та да млъкне.
— Какво има? — запита Хуана.
— Не зная.
Той отново се ослуша, в очите му се появи животински блясък. Сетне тихо стана и ниско приведен, се запромъква през храстите към пътя. Но той не излезе от него, а се притаи зад едно бодливо дърво и почна да надзърта откъм пътя, по който бе дошъл с Хуана.
И тогава Кино ги видя да се приближават. Тялото му се вдърви, той сниши глава и продължи да гледа изпод един отчупен клон. В далечината Кино видя три фигури: две пеш и една на кон. Знаеше кои са те и тялото му изстина от страх. Макар да бяха далеч, той виждаше как двамата, които вървяха пеша, се движат бавно напред, привели се ниско над земята. Когато единият се спреше и погледнеше земята, другият отиваше при него. Те бяха следотърсачи; можеха да проследят дива овца в каменистите планини. Имаха обоняние на ловджийски кучета. Ето той и Хуана може би са стъпили встрани от дирята на колата и тези хора от вътрешността на страната, тези ловци, можеха да проследят дирята, открита по някоя пречупена тревица или малка, едва забележима стъпка на земята. Зад тях на кон яздеше един мургав човек, носът му бе покрит с наметалото му, а напряко на седлото проблясваше на слънцето пушка.
Кино лежеше неподвижно като клона на дървото пред него. Той едва дишаше и очите му се спряха на мястото, където бе заличил следите. Дори заличаването можеше да послужи като сигнал за следотърсачите. Кино познаваше добре тези ловци от вътрешността на страната. В местност, където имаше малко дивеч, те можеха да живеят благодарение на способността си да ловуват и сега бяха тръгнали на лов за него. Движеха се бързо като животни, намираха сегиз-тогиз някоя следа и се навеждаха над нея, а конникът ги изчакваше.
Следотърсачите от време на време изскимтяваха като кучета, попаднали на прясна диря. Кино бавно измъкна големия си нож, остави го край себе си и се приготви за атака. Знаеше какво трябва да направи. Ако следотърсачите открият заличените следи, той ще скочи върху конника, ще го убие бързо и ще му вземе пушката. Това беше единствената възможност за спасение. И когато тримата се приближиха, Кино изкопа малки вдлъбнатинки с носовете на сандалите, за да може да скочи веднага и краката му да не се плъзнат. Притаил се зад счупения клон, той виждаше само малка част от пътя.
От мястото, където се бе скрила, Хуана чу тропота на конските копита, а Койотито загука. Тя го взе бързо, пъхна го под шала, даде му гърдата си и той млъкна. Когато следотърсачите дойдоха още по-близо, Кино видя само нозете им и краката на коня. Видя и черните им мазолести стъпала и оръфаните им бели панталони, чу скърцането на кожата на седлото и звънтенето на шпорите. Следотърсачите спряха на мястото, където Кино бе заличил следите, разгледаха го и конникът също спря. Конят дръпна назад глава, мундщукът на юздата звънна между зъбите му и той изпръхтя. Тогава мургавите следотърсачи се обърнаха към коня и погледнаха ушите му.
Кино бе затаил дъх, гърбът му бе леко извит, мускулите на ръцете и краката се бяха издули от напрежение и струйка пот потече по горната му устна. Следотърсачите дълго се взираха в земята, а после продължиха бавно напред, оглеждайки пътя пред себе си, и конникът ги последва. Сега двамата вървяха по-бързо, спираха се, оглеждаха и продължаваха още по-бързо. Те щяха да се върнат, Кино знаеше това. Те щяха да се върнат и да оглеждат, да надзъртат, да се навеждат над земята и рано или късно пак щяха да дойдат при заличените от него следи.
Той се запромъква тихо назад и не си направи труд да заличи своите следи. Нямаше смисъл; твърде много белези бе оставил след себе си, твърде много счупени клонки, стъпки и разместени камъни. И сега Кино бе обзет от паника, паника по-скоро да бяга. Търсачите ще открият следите му, той знаеше. Нямаше друга възможност за спасение освен чрез бягство. Свърна от пътя и отиде бързо и безшумно до скритото място, където бе Хуана. Тя го погледна въпросително.
— Следотърсачи — рече той. — Тръгвай!
Като каза това, обзе го безпомощност и отчаяние и лицето му помрачня, а очите му се натъжиха.
— Дали да се оставя да ме хванат?
За миг Хуана се изправи на крака и ръката й легна на рамото му.
— Бисерът е у теб! — извика пресипнало тя. — Мислиш ли, че ще те върнат жив в града, за да кажеш, че са ти го откраднали?
Ръката на Кино с усилие се протегна към мястото под дрехите, където бе скрит бисерът.
— Те ще го намерят — рече едва чуто той.
— Тръгвай! — каза Хуана. — Тръгвай!
И тъй като Кино не проговори, тя продължи:
— Мислиш ли, че ще ме оставят жива? Мислиш ли, че ще оставят жив малкия?
Този подтик оказа желаното въздействие върху Кино: той оголи зъби, а очите му отново запламтяха от ярост.
— Да тръгваме — каза той. — Ще отидем в планините. Може би там те ще изгубят следите ни.
И Кино бясно сграбчи кратуните и торбичките, в които беше имуществото им. Взе вързопа в лявата си ръка, за да освободи дясната за големия нож, с който щеше да се брани. После разтвори храстите, за да мине Хуана, и двамата забързаха на запад, към високите и каменисти планини. Вървяха с бързи крачки през гъсто сплетените храсталаци. Това беше паническо бягство. Кино не се опитваше да замаскира стъпките, а вървеше, ритайки камъни и брулейки издайнически листа от малките дървета. Високото слънце струеше потоци горещина върху сухата напечена земя и растенията пращяха и пукаха, сякаш се оплакваха от жегата. Но пред бегълците, забили върхове в небето, се издигаха голите гранитни планини, които стърчаха над ерозийните камъни — отломки от скалите. И Кино бързаше отчаяно към висините, както правят почти всички животни, когато ги преследват.
Местността беше безводна, покрита с кактуси, които задържат продължително водата, и с храсти с големи корени, които достигат дълбоко в земята, извличат оттам влага и се задоволяват с много малко. Под краката на беглеца нямаше пръст, а раздробени скали, станали на малки кубчета и големи плочи, но нито едните, нито другите бяха загладени като речните камъни. Малки туфи мършава, суха трева растяха между камъните — трева, която бе поникнала от един-единствен дъжд и израсла, пръснала семена и умряла. Рогати жаби гледаха минаващото край тях семейство и въртяха малките си драконови глави. От време на време едри планински зайци, обезпокоени в сенчестите си укрития, бързо побягваха и се скриваха зад най- близката скала. Звънтяща мараня лежеше над тази пустинна местност, а напред в далечината каменистите планини изглеждаха прохладни и гостоприемни.
И Кино бягаше. Той знаеше какво ще се случи. Като повървят по пътя, следотърсачите ще разберат, че са се заблудили, ще се върнат, търсейки верните следи, и съветвайки се, малко след това ще открият мястото, където той и Хуана бяха спрели да почиват. Останалото ще бъде лесно за тях — камъчетата, отронените листа и отчупените клонки, едва забележимите следи, където се е плъзнал кракът, ще ги упътят. Кино мислено виждаше как следват с леки стъпки дирята, скимтейки от време на време от нетърпение, а зад тях мургав и полубезразличен към всичко това — конникът с пушката. Неговият ред щеше да дойде най- подир, защото той нямаше да отведе бегълците обратно. О, напевът на злото звучеше сега ясно в главата на Кино; той звучеше, придружен от звъна на маранята и сухия трясък на гърмящите змии. Този напев не бе силен и всепоглъщащ, а потаен и горчив; негова основа и ритъм бе пулсът на сърцето на Кино.
Пътят стана по-стръмен и скалите — по-едри. Но сега разстоянието между семейството на Кино и следотърсачите бе малко по-голямо. Като изкачи първото възвишение, Кино спря да почине. Покатери се на един объл камък и погледна назад в трептящата далечина, но не видя нито враговете си, нито дори високия ездач, яхнал кон сред храстите. Хуана приседна в сянката на облия камък. Тя вдигна шишето с вода към устните на Койотито; малкото сухо езиче лакомо загълта. Хуана погледна Кино, когато той се върна; тя забеляза, че той гледа глезените й, изпорязани и изподраскани от камъните и храстите, и бързо ги закри с полата си. После подаде шишето на Кино, но той поклати глава. Очите й блестяха на умореното лице. Кино навлажни с език напуканите си устни.
— Хуана — рече той, — аз ще продължа напред, а ти ще се скриеш. Те ще ме последват сред планините и когато ги отвлека далеч, ще тръгнеш на север за Лорето или за Санта Розалия. Сетне, ако им
