гърчеше в ръцете й. Кино бе изцяло във властта на съмненията и напевът на злото бръмчеше в главата му, почти заглушавайки песента на Хуана.
След като изпи шоколада си, докторът лапна трохите от сладките. Изтри пръстите си с кърпа, погледна часовника си, стана и взе малката си чанта.
Вестта, че детето се е почувствувало по-зле, бързо обходи колибите, защото след глада болестта е най-страшният враг на бедняците. Някои тихо казваха:
— Както виждате, по стъпките на успеха вървят жестоките му другари.
И бедняците клатеха глави, ставаха и тръгваха към колибата на Кино.
Завили носовете си, съседите бързаха в тъмнината и скоро отново изпълниха колибата на Кино. Те стояха, взираха се, разменяха си по няколко думи за това, колко е тъжно, че такава беда се случва в ден на радост, и добавяха:
— Всичко е в ръцете на бога.
Старите жени седнаха до Хуана и се мъчеха да й помогнат или поне да я утешат.
Докторът бързо влезе в колибата, съпроводен от своя слуга. Той разгони стариците като пилци. Взе детето, прегледа го и опипа главата му.
— Отровата се проявява — каза докторът. — Но аз ще я надвия. Ще се опитам да направя всичко, каквото мога.
Той поиска чаша вода и капна в нея три капки амоняк, после разтвори устата на детето и изля течността в гърлото му. Койотито силно заплака, пръскайки слюнки, а Хуана го гледаше като обезумяла. Докато вършеше това, докторът отсече:
— За щастие аз умея да лекувам от ухапване на скорпион, иначе…
И той сви рамене, давайки с това да се разбере какво би станало в противен случай.
Но Кино, изпълнен с подозрения, не сваляше очи от разтворената чанта на доктора, където се виждаше шишенцето с белия прах. Лекаполека коликите спряха и Койотито се успокои в ръцете на доктора. А после детето дълбоко въздъхна и се унесе в сън, тъй като бе много изтощено от повръщането.
Докторът даде Койотито в ръцете на Хуана.
— Сега му стана по-добре — каза той. — Спечелих битката. И Хуана го погледна с благоговение.
Докторът вече затваряше чантата. Той попита Кино:
— Кога смяташ, че ще можеш да ми платиш? Той каза това дори любезно.
— Като продам бисера, ще ти платя — отговори Кино.
— Ти имаш бисер? Хубав ли е? — полюбопитствува докторът. И тук в разговора се намесиха в хор съседите.
— Той намери най-големия бисер на света — завикаха те и сключили палци и показалци, показваха колко е голям бисерът.
— Кино ще бъде богаташ — продължаваха съседите. — Такъв бисер никой не е виждал.
Докторът се престори на учуден.
— За пръв път чувам това. А на сигурно място ли го държиш? Ако искаш, мога да го пазя в касата си.
Кино притвори очи и стисна зъби.
— Мястото е сигурно — каза той. — Утре ще продам бисера и ще ви платя.
Докторът сви рамене, но сълзливите му очи не се откъсваха от очите на Кино. Той знаеше, че бисерът е заровен в колибата, и очакваше стопанинът да погледне натам.
— Ще бъде много жалко, ако ти откраднат бисера, преди да го пРодадеш — рече докторът и забеляза, че Кино неволно хвърли поглед към пода до страничната подпора на колибата.
Когато той си излезе и съседите неохотно се разотидоха, Кино сеДна край тлеещите в огнището въгленчета и се вслуша в нощните шумове — лекия плисък на малките крайбрежни вълни и далечния кучешки лай, лъха на ветреца по покрива на колибата и тихите гласове на съседите в колибите от клони. Защото тези хора не спяха непрекъснато до сутринта, те се събуждаха от време на време, почваха да говорят и пак заспиваха. След малко Кино стана и отиде до вратата на колибата.
Той подуши бриза, ослуша се дали някой не се приближава тихо или пълзешком и очите му зашариха в нощната тъма, тъй като напевът на злото звучеше в главата му, а в сърцето му царяха гняв и уплаха. Като се огледа и ослуша в нощта, Кино се върна до мястото, където бе заровил бисера, изкопа го, вдигна рогозката, на която спеше, изкопа друга малка дупка в пръстения под, сложи бисера в нея и го зарови.
А Хуана, седнала до огнището, го гледаше с недоумяващ поглед и когато той зарови бисера, го попита:
— От кого се страхуваш?
Кино затърси думи, с които да изрази точния отговор и най-сетне каза:
— От всички.
И почувствува, че го обвива твърда защитна броня.
След малко двамата легнаха на рогозката и тази нощ Хуана не сложи детето в сандъчето му, а го приласка в обятията си и зави лицето му с шала. Скоро в огнището един след друг угаснаха всички въглени.
Главата на Кино гореше дори насън и той сънуваше, че Койотито се е научил да чете и че сега синът на неговото племе ще разкаже на баща си истината за всички неща. Койотито четеше книга — голяма колкото къща а буквите й бяха колкото кучета и думите скачаха и играеха по страниците й. А после върху книгата падна мрак и веднага след това зазвуча напевът на злото. Кино неспокойно се заобръща в съня си и Хуана отвори очи. Кино се събуди, злият напев още пулсираше в него и той лежеше в тъмнината, наострил уши.
От ъгъла на колибата долетя шум — толкова тих, че можеше да се сметне за измама на слуха — леко, потайно движение, стъпка върху пръстения под, почти недоловимо сдържано дишане. Кино затаи дъх, за да чува по-добре и знаеше, че и тъмното нещо, вмъкнало се в колибата му, също е затаило дъх, за да чува по- добре. Известно време от ъгъла на колибата не долетя никакъв шум. Кино бе готов да реши, че ушите му са го излъгали. Но ръката на Хуана предупредително се плъзна по тялото му и в този момент шумът се разнесе отново: тих шум на стъпки по сухия под и дращене на пръсти по него.
В гърдите на Кино забушува смъртен страх, а след страха както винаги — гняв. Ръката му се плъзна към гърдите, където висеше на шнур ножът му, той скочи като разярена котка и размахвайки ножа, се хвърли към тъмното нещо, затаило се в ъгъла на колибата. Кино напипа някаква дреха, замахна с ножа, но не улучи, отново замахна и тогава усети как ножът му разпра дрехата, а сетне сякаш мълния проряза главата му и той изпита непоносима болка. Чу се само леко шумолене край входа на колибата и бързо отдалечаващи се стъпки, после се възцари тишина.
Кино усети, че по челото му се стича топла кръв и чу Хуана, която викаше: „Кино! Кино!“ В гласа й звучеше ужас. Тогава той почувствува, че го обхваща ледено спокойствие също тъй бързо, както пред малко го бе обзел гневът, и каза:
— Нищо ми няма. Сянката си отиде.
Кино пипнешком се върна до рогозката. Хуана вече шеташе край огъня. Тя изрови един въглен от пепелта, накъса дребни парчета царевична шума, хвърли ги в огнището и разпали малкия огън, чиято бледа светлина заигра в колибата. След това Хуана измъкна от едно тайно място парченце осветена свещ, запали я от огъня и я сложи на един от камъните на огнището. Тя вършеше всичко това бързо и през цялото време си тананикаше. После натопи края на шала си във вода и изтри кръвта от наранената глава на Кино. „Дребна работа“ — каза Кино, но очите и гласът му бяха сурови и студени и черна ненавист се надигаше в душата му.
Сега напрежението, което растеше в Хуана, избликна и устните й се изтъниха.
— Това нещо ни носи зло — извика с твърд глас тя. — Този бисер е като грях! Той ще ни погуби. — Гласът й звучеше пискливо. — Хвърли го, Кино! Да го строшим с камъните на огнището! Да го заровим и да забравим мястото! Да го хвърлим обратно в морето! Той ни донесе зло. Кино, съпруже, той ще ни погуби! — На светлината на огъня устните и очите й издаваха страха й.
Но лицето на Кино беше твърдо и умът и волята му — също твърди.
— Това е единствената ни възможност — каза той. — Нашият син трябва да учи в училище. Той трябва да счупи гърнето, чиито пленници сме ние.
