от масло и бензин. Беше стар, стар автобус, видял много път и много мъчнотии. Дъбовият му под се беше изтрил и излъскал от нозете на пътниците. Страните му бяха мачкани и изчуквани. Прозорците не се отваряха, защото цялото му туловище беше с малко разтеглени форми. Лятно време Хуан махаше прозорците, а през зимата ги поставяше пак. Шофьорската седалка бе протрита до пружините, но на изкорубеното място имаше басмена възглавничка на цветя, която вършеше двойна работа — хем предпазваше шофьора, хем притискаше оголените пружини. От козирката на предното стъкло висяха талисманите: бебешка обувка — за покровителство, защото препъващите се крачета на едно бебе изискват непрекъснато внимание и помощта на господ, и една мъничка боксова ръкавица — тя пък за сила, силата на юмрука, който държи кормилото, силата на буталото, което движи коляновия вал, силата на човека като отговорна и горда личност. На предното стъкло висеше още една малка гумена бузеста кукличка с коса от вишневочервени и зелени паунови пера и предизвикателно заметнат саронг. Туй пък беше за наслада — на плътта, на очите, на носа, на ушите. Когато автобусът беше в движение, висулките се сучеха, подмятаха и люшкаха пред очите на шофьора. При чупката на предното стъкло, там, където средната опора тръгва нагоре, точно над контролното табло, седеше една малка метална Дева от Гваделупа, боядисана в ярки цветове. Лъчите й бяха златни, дрехата синя, тя самата бе стъпила върху лунен сърп, носен от херувимчета. Това бе връзката на Хуан Чикой с вечността. Тя нямаше нищо общо с религията на черквата и догмата, но имаше много общо с религията на спомена и чувството. Тази смугла Дева бе неговата майка в схлупената къщичка, в която тя, говореща испански с лек акцент, го бе откърмила. Защото неговата майка бе направила Девата от Гваделупа своя собствена, лична богиня. Отишли си бяха св. Патрик и св. Бриджет заедно с хилядите бледи деви на Севера и сърцето й бе заела тази, смуглата, в чиито жили имаше кръв и която бе близо до хората. Майка му почиташе своята Дева, чийто ден се чествуваше с фойерверки, докато баща му — мексиканец, естествено не се замисляше особено за Девата. По природа фойерверките бяха средство да се чествуват светиите. Кой би си помислил друго? Устремената нагоре съскаща цев беше очевидно духът, устремил се към Небето, а страшният искрящ пукот на върха бе тържественото влизане в тронната зала на Небето. Хуан Чикой, който не беше вярващ в тривиалния смисъл, сега бе на петдесет години и въпреки всичко би се чувствувал угнетен да кара автобуса без закрилата на Гваделупката. Неговата религия беше практична.
Под Девата, в първоначалното чекмедже на таблото, лежеше револвер „Смит и Уесън“ 45-и калибър, едно руло бинт, стъкло йод, флакон с уханна лавандулова сол и неотваряна половинлитрова бутилка уиски. Оборудван така, Хуан Чикой се чувствуваше почти уверен, че може да се справи в повечето обстоятелства.
На предната си броня автобусът някога бе имал надпис, който сега едва личеше: „el Gran Poder de Jesus“ „великата сила на Исуса“. Но някой по-предишен собственик го беше боядисал. Вместо него и на предната, и на задната броня бе дръзко изписана простичката дума „Любимец“, така че автобусът беше известен като „Любимец“ на всички, които го знаеха. Сега обаче той бе обездвижен, с извадени задни колела, задницата му стърчеше във въздуха, подпряна върху гредата между двете магарета.
Хуан Чикой държеше двете нови зъбни колела и внимателно ги въртеше.
— Дръж лампата по-близо — каза той на Пъпката, като извъртя двете колела в пълен оборот. — Помня, веднъж сложих едно старо и едно ново и веднага тръгна.
— Изроненият зъб дава определен шум — рече Пъпката. — Като че пробива изпод земята. Какво ли го е избило?
Хуан наклони голямото колело и започна да върти малкото бавно на светло, проверявайки зъб по зъб дали двете зацепват.
— И аз не знам — отвърна той. — Има толкоз неща, които човек не знае за металите и моторите. Ей на, вземи Форд. Ще ти произведе сто автомобила и все два-три от тях няма да струват и пукната пара. Не една част, направо цялата кола не струва. И ресорите, и моторът, водната помпа, охлаждането, карбураторът. Просто лека-полека се разпада и никой не знае от какво. Друг път взимаш кола, дето се казва, направо от конвейера, уж съвсем като всички останали, ама не е. Има й нещо, дето на другите го няма. По-мощна. Като безстрашен исполин. Няма да се счупи, каквото щеш да я правиш.
— Аз имах точно такава — каза Пъпката. — Модел А. Продадох я. Сто на сто още върви. Три години я карах и не похарчих и един цент по нея.
Хуан остави двете зъбни колела върху стъпалото на автобуса и взе старото голямо от земята. Опипа с пръст мястото, където се беше изронил зъбът, и каза:
— Странно нещо е това металът. Понякога, изглежда, се уморява. В Мексико, откъдето ми е родът, например хората имаха по два-три кухненски ножа. С единия режеха, а другите два ги забиваха в земята. „Острието си почива.“ — казваха. Не знам колко е вярно, но помня, че тия ножове ставаха остри като бръснач. Да ме питаш, никой нищо не знае за металите, дори и ония, които ги произвеждат. Дай сега да сложим колелото на вала. По-насам, дръж лампата по-насам.
Хуан намести дъската зад автобуса, легна върху нея по гръб и с нозе се приплъзна под него.
— Лампата малко наляво. Не, по-високо, така! Сега, ще ми подадеш ли кутията с инструментите? — Ръцете на Хуан работеха пъргаво, а една капчица масло се стече по бузата му. Обърса я с опакото на дланта си. — Мръсна работа — рече той.
Пъпката надникна под автобуса.
— Мога ли да окача лампата на тоя болт?
— Недей, след малко ще трябва да я местиш.
— Дано наистина го поправиш — рече Пъпката. — Ще ми се довечера да си спя в леглото. На стол човек изобщо не може да си почине.
Хуан се изхили:
— Ей, ама по-шантави хора виждал ли си, като трябваше да се върнем заради изронения зъб? Като че ли аз нарочно съм го изронил. Ами как се развикаха на Алис за сладкиша, побъркаха я. Сигурно са решили, че тя го е правила. Така е, хората като са на път, не обичат нищо да спира.
— Е, нали спаха в нашите легла — отбеляза Пъпката. — Не виждам за какво има да пискат. Ти, аз, Норма и Алис спахме на столове. А пък ония, Причардови, бяха най-смахнати. Самата Милдред, дъщерята, не, ама нейните. Въобразяват си, че някой ги е измамил. Старият сто пъти рече, че бил някакъв си директор и че някой щял да си изпати за тая работа. Това, вика, е нарушение. Ама с жена си добре си поспаха на вашето легло. А Милдред къде спа? — Очите на Пъпката леко светнаха.
— Предполагам, на кушетката — каза Хуан. — Или с майка си и баща си на леглото: А другият, човекът от компанията за ония шашми, спа в стаята на Норма.
— Той горе-долу ми хареса — рече Пъпката. — Не прекаляваше с приказките. Не каза какво работи. А ония Причардови само с това се перчеха. Без Милдред. И знаеш ли къде заминават, мистър Чикой? На пътешествие в Мексико. Милдред учила испански в колежа. Щяла да им превежда.
Хуан постави един шплент във вала и внимателно го зачука. После се изтегли изпод автобуса.
— Дай сега да монтираме задния мост.
Светлината се изцеди иззад планините и плъзна по небето. Безцветната зора изплува в различни сиви и черни тонове и белите и сините предмети заприличаха на сребърни, а червените и тъмнозелените станаха черни. Младите дъбови листенца чернееха и белееха, очертанията на хребетите се изостриха. Тежките тромави облаци, които се търкаляха по небето като бухти, започнаха едва-едва да порозовяват по източните си краища.
Изведнъж лампите в ресторанта блеснаха и лехата от мушката около постройката оживя. Хуан обърна поглед.
— Алис е станала — рече той. — Скоро ще има кафе. Хайде, давай да наместим задния мост.
Двамата мъже работеха добре заедно. Всеки разбираше какво трябва да се прави и всеки вършеше своя дял. Пъпката също легна по гръб, затягаше гайките на диференциала и общата работа го изпълваше с някакво хубаво чувство. Хуан стегна жилите на ръката си в усилието да завинти една гайка, но ключът му се изплъзна и той одра кожата на пръста си с част от месото около кокалчето. Кръвта потече гъста и черна по омазнената му ръка. Той прехапа кокалчето и засмука кръвта, а около устата му се образува мазен кръг.
— Лошо ли го удари? — попита Пъпката.
— Не, изглежда е на късмет. Една работа не може да бъде свършена, без да се пролее кръв. Тъй викаше
