притежават технически умове, но само да се зацапа карбураторът, и автомобилът ще си стои, докато не дойде някой механик да смени филтъра. Спре ти електричеството и пак чакаш електротехник да подмени бушоните. А спре ли асансьор, ела да гледаш паника.
— Знам ли — рече Причард. — Американците са, общо взето, доста техническа нация. Прадедите ни например са се справяли доста добре.
— Естествено. То и ние бихме се оправили, ако ни се наложи. Вие например можете ли сам да си монтирате делкото?
— Е…
— Или — продължи Ърнест — да кажем, че останете тук две седмици. Ще можете ли да се спасите от гладна смърт? Или ще хванете пневмония и ще умрете?
— Е — запъна се Причард, — хората сега се специализират.
— Крава ще можете ли да заколите? — настояваше Ърнест. — Ще успеете ли да я разфасовате и да я сготвите?
Причард почувствува, че търпението му към този млад мъж се изчерпва.
— Някакъв цинизъм е плъзнал из нашата страна — каза остро той. — Струва ми се, че младите хора са изгубили вярата си в Америка. А нашите деди са имали вяра.
— Трябвало е да се хранят — отвърна Ърнест. — Не са имали време за вяра. Сега хората не се пребиват от работа. Затова им остава време за вяра.
— Но те нямат вяра — извика Причард. — Какво им е останало?
— Питам се — каза Ърнест. — Дори съм се опитвал да си го обясня. Моят баща вярваше в две неща. Първото е, че честността винаги се възнаграждава по един или друг начин. Смяташе, че ако човек е честен, ще преживее някак. И второ, че ако здравата се блъска и пести, ще понатрупа малко парици и ще живее по-спокойно. На едната го научиха петролният скандал и някои други подобни събИтия, а втората му бе внушена през трийсетте. Тогава разбра, че най-почитаните хора изобщо не са честни. И си умря учуден, някак ужасно недоумяващ, защото и двете неща, в които вярваше — честност и пестеливост, — се провалиха. А аз съм поразен, че и досега още никои не е измислил с какво да заместим тия две неща.
Причард отхвърли мисълта.
— Сега не може да се пести поради данъците — каза той. — Имало е време, когато човек е можел да натрупа състояние, но сега това е невъзможно. Данъците изяждат всичко. Ние просто работим за държавата. И да ви кажа, обезглавява се всяка инициатива. Вече никой няма амбиции.
— Няма кой знае какво значение за кого работиш, стига да вярваш в това, което вършиш — каза Ърнест. — Дали е държавата или някой друг, все едно.
Причард го прекъсна:
— Войниците, които се връщат от фронта, те ме тревожат. Нямат намерение да улягат и да се хванат на работа. Смятат, че държавата е длъжна да ги храни цял живот, а ние не можем да си го позволим.
В този момент по челото на Ърнест избиха мъниста пот, около устата му се очерта бял кръг, а в очите му се появи болестно изражение.
— И аз бях на война — меко каза той. — Не, не се притеснявайте. Няма да ви разправям за войната. Не бих го направил. Не искам.
— Разбира се — каза Причард, — аз съм изпълнен с уважение към нашия войник и смятам, че трябва да се чуе гласът му.
Пръстите на Ърнест се плъзнаха към бутониерата на ревера му.
— Естествено — рече той, — естествено. — Говореше, сякаш се обръща към дете. — Четох във вестника за най-добрите мъже на нацията. Изглежда, са най-добри, защото имат най-добрите служби. Четох какво приказват и какво вършат, а пък имам много приятели, които са, така да се каже, негодяи и разликата между тях е нищожна. Чувал съм някои от негодните да казват неща, които са далеч по-умни от туй, което приказва държавният секретар, хе-хе! По дяволите! — Той се изсмя. — Аз например изобретих гумен барабан, който се бие с гъба за баня. За пияниците, които се натискат да бият чинелите в оркестъра. Ще отида малко да се поразходя.
— Нервен сте — отбеляза Причард.
— Да, нервен съм — рече Ърнест. — Всички сме нервни. И ще ви кажа още нещо. Ако трябва да се бием отново, знаете ли кое е най-ужасното? Пак ще отида. Ей това е най-ужасното. — Той стана и пое в посоката, от която бе дошъл автобусът.
Главата му беше наведена, ръцете — в джобовете, краката му набиваха чакъла, беше стиснал здраво устни и не можеше да се спре. „Нервен съм — каза си той. — Просто съм нервен. Това е всичко.“
Причард се загледа след него, после наведе очи към ръцете си и отново извади пиличката, за да си почисти ноктите. Мистър Причард беше потресен, без да знае защо. При целия му песимизъм относно намесата на държавата в бизнеса някъде дълбоко в съзнанието му мъждееше една голяма надежда. Все някъде съществува човек като Кулидж или Хувър, който ще се появи и ще отнеме управлението от ръцете на ония глупаци от правителството и всичко ще се оправи. Стачките ще спрат, всички ще печелят пари и ще бъдат щастливи. От това ги делеше само една крачка. Причард беше убеден. Той нямаше никаква представа, че светът се е променил. Светът е допуснал само някои грешки, но подходящият човек — да кажем, един Боб Тафт — ще се появи и всичко ще се уравновеси отново и тия проклети експерименти ще престанат. Но този млад човек го безпокоеше, защото бе способен, а живееше с чувството за безнадеждност. Макар да не го беше казал, Причард знаеше, че Ърнест Хортън не би гласувал за Боб Тафт, ако се кандидатира за президент. Причард, както повечето си съдружници, вярваше в чудеса, но въпреки това беше дълбоко потресен. Хортън не го беше нападнал пряко, но… този карбуратор например. Причард накара въображението си да нарисува карбуратор. Можеше ли да го разглоби? Той знаеше смътно, че в карбуратора има поплавък и дори виждаше филтъра и уплътнителите. „Впрочем, имам да мисля за много по-важни неща“, рече си той. Хортън беше казал:
„Ако спре електричеството…“ и Причард се помъчи да си спомни къде се намират бушоните в неговата къща, но не се сети. Хортън беше нападнал него, явно му е несимпатичен. Ами ако наистина заседнат, както беше казал младият човек?
Причард притвори очи и се озова на пътеката в автобуса. „Не се бойте — каза той на останалите пътници, — аз ще се погрижа за всичко. Тази едра търговска фирма съм основал не съвсем без качества, нали така? Да разгледаме положението. Първо, имаме нужда от храна. Ей там на полето има няколко крави.“ Хортън го бе обвинил, че не знае как да убие една крава. Е, сега щеше да му покаже. Хортън вероятно не знае, че в шкафчето на контролното табло има пистолет. Но Причард знае. Той изважда пистолета, излиза от автобуса, тръгва към ливадите и прескача оградата. В ръка държи големия черен пистолет. Причард е гледал много филми. Мисълта му неволно сменя картината. Той не вижда нито как убива кравата, нито как я нарязва, но се вижда как се връща при пещерата с голямо парче кървящо месо. „Ето ви храна — казва той. — А сега огънят.“ И отново смяна на кадъра: огънят лумва и едно огромно парче месо се върти на шиш над огнените езици. А Камил казва: „Ами животното? Няма ли собственик?“ Причард отговаря: „Нуждата не познава никакви закони. Законът за самосъхранението стои на първо място. Никой не би допуснал, че ще ви оставя да умрете от глад.“ И отново смяна на картината. Той разтърси глава и отвори очи. „Настрана — прошепна си. — Стой настрана.“ Къде я беше виждал? Ако можеше само малко да поговори с нея, би трябвало да се сети. Знаеше, че не греши, защото още като видя лицето й, нещо като че го сграбчи в гърдите. И не само я е виждал, но и нещо се е случило. Той погледна към автобуса. Пъпката и двете момичета все още бяха вътре.
Изправи се и отърси дъното на панталоните си, сякаш вестникът не го е предпазил от прахта. Едва-едва ръмеше, а на запад светлееха петна синьо небе. Всичко щеше да се оправи. Той се отправи към автобуса и се качи на стъпалото. Ван Брънт се беше изтегнал на последната седалка, която се простираше по цялата ширина. Изглеждаше задрямал. Пъпката тихо разговаряше с момичетата, за да не му пречат.
— От една жена искам да е вярна — каза Пъпката.
— Ами ти? — попита го Камил. — Ти смяташ също да си й верен, така ли?
— Естествено — каза Пъпката, — ако тя е такава, каквато я искам.
— Ами ако не е?
— Ами тогава ще й покажа някои работи. Ще й покажа, че в тая игра могат да играят и двама, като Кери Грант в оня филм.
