Сенките се удължаваха и малко по малко стаята потъваше в мрак.
Той беше отново момче, потръпващо от нетърпение, докато броеше дългите минути до оттеглянето на родителите си… Господ да го пази баща му да не го открие отново тук. Трябваше да учи френски, в крайна сметка, и десетина тома с факти и цифри; главата го заболяваше, когато опитваше да проумее всичко това.
О, но музиката, желанието бяха в него; чуваше я така ясно, както черковните камбани. Дланите му се изпотиха, пръстите го засърбяха. Сгъна ги и ги разгъна, постави ги над клавишите, които проблясваха в отслабващата светлина.
Защо не се движеха ръцете му, защо? А музиката… защо внезапно се бе превърнала в това безсмислено жужене, в тези крясъци на чинели, скърцане на цигулки и хаос от нехармонични звуци?
О, Боже! Закри уши с длани и се сви, като удари рязко лицето си в клавишите; цялото му тяло се тресеше. Бездната се разтваряше отново, черна и примамлива, и го зовеше към онова място, където реалността не можеше да нахлуе и да смути спомените му, нито пък музиката, която се виеше нежна и сладка като птичи песни в главата му. Онова място беше безопасно, напълно безопасно. Там нямаше гняв. Нямаше безсилие. Нямаше съжаления. Най-вече нямаше проклети съжаления.
Защо тогава се съпротивляваше така отчаяно да не се плъзне отново към него?
Защо, когато спуснеше клепачи, мракът се изпълваше с две големи сини очи и коси с цвят на лунна светлина? Как се осмеляваше тя да смущава покоя му, да го преследва, да вика някакво негово, дълбоко скрито „аз“, чието съществуване бе отказвал да признае досега?
Проклета да е, задето го принуждаваше да се вълнува… да се надява… да мечтае. Проклета да е, задето бе затръшнала вратата в лицето на духовната му летаргия… тази жена-дете с нейното странно лице, изпълнено едновременно със съблазън и невинност. Ако се оттеглеше отново сред спокойствието на онази бездна, тя щеше да си тръгне.
И къде щеше да се озове тогава той? Какво щеше да притежава?
Кой щеше да вярва в него за в бъдеще?
ДЕВЕТА ГЛАВА
На слабата светлина преди изгрев слънце Солтърдън успяваше да види стола си, оставен край леглото. Дрехите му висяха на вратата на гардероба вече от една седмица, но той отказваше да ги облече, така както отказваше да допусне край себе си и вайкащите се слуги с кръвожадно изглеждащите бръсначи в ръце. Нищо нямаше да им достави по-голямо удоволствие от това да му разрежат гърлото с тях. Скоро щяха да нахлуят като армия мравки и да започнат да правят опити да го облекат, да го нахранят… после щеше да се появи тя, мис Аштън и щеше да вирва свадливо брадичка при най-дребната провокация от негова страна, щеше да разбутва неуморно съзнанието му, волята, настроението и достойнството му, докато не му се прииска да я убие.
Малко момиченце, с вид на съблазнителна мадона, способно да изкара човек от кожата му. Някога може да му се бе струвала… възбуждаща, въпреки склонността й да се инати. Не, че някога си бе падал по жените от по-низшите съсловия… Всичките му връзки бяха с представителки на неговата класа и само от време на време бе правил изключение със съпругата или дъщерята на някой обикновен земевладелец или барон… О, съвсем беше забравил за момичето, което бе срещнал в една кръчма в Съсекс, с гарвановочерни коси и пълни и червени като череши устни. Беше се почувствал… омагьосан от нея… почти пленен… и дори не бе спал с нея; прекалено много я бе харесал, за да го направи…
Стиснал устни, херцогът отметна завивките и се вгледа в краката си, обути в същите намачкани бричове, които носеше неизменно вече шести ден. Беше решил да спи с дрехите си, единствено, за да ядосва своята „компаньонка“. Доставяше му извратено удоволствие да наблюдава как устата й се свива до размерите на ключалка всяка сутрин, когато я посрещаше все със същите дрехи, да не говорим за брадата, която започваше да покрива лицето му.
По дяволите, това момиче Аштън наистина му играеше по нервите, като вървеше насам-натам по цял ден и му говореше, сякаш беше някой идиот… макар, всъщност, да не бе говорила особено много през последните няколко дни. Стоеше главно в стаята си, хранеше се сама, нарушаваше спокойствието му само от време на време, когато полагаше плачевни усилия да се пребори с непреодолимия му антагонизъм.
По дяволите, къде бяха тези хора? Откога прислугата спеше до обяд?
Погледна отново към стола, който се открояваше в полумрака. Можеше да го достигне без усилие. Така и направи. В началото колебливо, след това изскърца със зъби и, с потрепващи от напрежението ръце и рамене, започна да се влачи към инвалидната количка, като ту пъшкаше и сумтеше, ту изричаше някоя псувня, тъй като тя започна да се изплъзва от ръцете му, сантиметър по сантиметър, и тялото му увисна между леглото и проклетия стол. Ударите на сърцето му сякаш го оглушиха, кожата му се измокри от пот, макар в стаята да бе студено. Солтърдън се вкопчи в инвалидната количка така, както се вкопчва в някоя скала човек, увиснал над бездната.
Вратата на спалнята му се отвори. „По дяволите!“ — помисли си той.
Тадеус тръгна на пръсти към камината, натоварен с дърва и торф. Щом забеляза господаря си, разпънат между леглото и стола, с треперещо от усилия тяло, той спря и се взря към него; изражението му не се виждаше поради тъмнината.
— Бре, бре — промърмори тихо слугата. — К’во виждаме тук? Негово височество й станал много решителен, както личи. Прекалено решителен даже.
Притиснал рамо в седалката на стола, подпрял глава на страничната му облегалка, херцогът изруга отново под носа си.
Тадеус пусна дърветата в огнището, изтупа прахта и стърготините от ръцете си и се запъти към стола, стиснал в юмруци луничавите си длани. От него се носеше миризма на конска тор и кисела пот.
Отпусна се на едно коляно до инвалидната количка и рече:
— Както изглежда, на ваше височество няма да му бъде излишна малко помощ. А?
— Щ-ще се справя сам.
— Не мисля така… сър. Мисля, че всеки момент шъ паднете и тогаз има да си лежите по гръб кат’ някой бръмбар.
Слугата се изхили, след това се изправи и пъхна ръце под мишниците на своя господар. С ръмжене и сумтене го издърпа от леглото и го пусна върху стола. А след това се наведе към ухото му.
— Някога бях готов да дам всичко, за да бъда на ваш’то място. Но не и сега, сър. Не мога да си представя к’во й да трябва да стоиш неподвижно и да гледаш как светът си върви по старому, как хората продължават да живеят нормално. Та, кажете, ваше височество, приятно ли ви беше кат’ мъ наблюдавахте да съ любя с мис Аштън миналата седмица?
— Прекрасно — изсумтя Солтърдън и блъсна с лакът ръката на Тадеус от мишниците си.
Слугата бутна стола до прозореца.
— Аз, разбира съ, знаех, чи бяхте тук. Иронично й, че някога аз бях онзи, който стоеше отстрани и наблюдаваше как вий любехте красавиците. Да, някои от жените, които съ появяваха в Торн Роуз или Парк Хаус, наистина ги биваше. Ако нямате нищо против да ви кажа, сър, аз понякога си представях, че сам бях на ваш’то място. Но те нямаше да съ съгласят да го направят с мен… след кат’ съм само един прост коняр. Вий треперите, сър. Чакайте да ви завия с одеялото. Само една настинка ви трябва.
Зави с него краката на своя господар, подпъхна го под коленете и бедрата му, после се ухили отново и го стисна за рамото.
— Да си остане между нас двамата, ваше височество, ама си падам много по мис Аштън. С такваз кат’ нея бих могъл да съ задомя. Боже, ама устата й е наистина сладка, като зрели череши. А гърдите й… ама к’во става, сър, нещо съ напрегнахте. К’во шъ кажите да ви размачкам малко раменете? Да, има много хубави гърди, достатъчно налети, за да ми изпълнят дланта. Неприятното е там, ваше височество… Гъртруд ми каза, че си тръгвала. Да, изглежда след като сти съ скарали, писала на херцогинята и й е казала, че по- скоро би плувала в една помийна яма със самия Сатана, отколкото да продължава да търпи ужасното ви отношение. Обещала да остане само докат’ херцогинята й намери заместничка… или за предпочитане — заместник.
