Катрин Сътклиф
Вярност
ПРОЛОГ
Мария Аштън стоеше до входа на жилището на енорийския пастор в очакване да отворят вратата. Колкото по-скоро — толкова по-добре; искаше да свърши по-бързо с цялата тази омразна работа. Какво си бе въобразявала, като бе отговорила на обявата? Отчаянието и измамата можеха да превърнат в глупаци и най-непреклонните души. О, тя обаче щеше да плати скъпо и прескъпо за тази измама! Твърдата като четина материя на полата, която жулеше кожата й, щеше да й се стори милувка, сравнена с онова, което щеше да последва в резултат на „нарушаването на приличието и доверието“, както би се изразил баща й, викарий Аштън.
Младата жена бръкна в джоба на полата си и извади измачканата статия, която бе изрязала от вестник „Лондон Таймс“ преди цели шест седмици. „Предлагам работа и жилище. Компаньон и възпитател. Област Йоркшир. Заплащане — според опита. За предпочитане здрав, силен мъж. Отговорете на адрес…“
Стиснала несъзнателно хартията, Мария се приближи до прозореца и едва сега забеляза колко неприятно бе времето навън. Оттук виждаше стръмния покрив на дома си. Той се издигаше през мъглата в далечния край на селото. Плочите, които го покриваха, бяха в рязък контраст със скромните къщички със сламени покриви, наобиколили добре обзаведеното жилище на викарий Аштън. Този факт се дължеше на десятъка, който вземаха последователите на църквата.
Единствената забележителност в селото бе домът й. Между камъните на тротоара бе набола трева и дори гаргите по голите дървета изглеждаха заспали. Всичко беше спокойно и тихо като местното гробище и в това нямаше нищо чудно; баща й използваше всеки повод, за да бичува лекомислието и веселието. Като капак на цялото това мрачно настроение, над земята се бе спуснала бяла мъгла, нещо наистина рядко за това селце, кацнало високо на хълма. А с мъглата бе дошъл и голям студ, който проникваше до мозъка на костите.
Странно, но тя не го чувстваше. Изобщо не усещаше нищо друго, освен вцепененост.
— Забранявам това! — изграчи внезапно викарият.
Мария се сви страхливо и погледна към вратата, загубила ума и дума. Къде да отиде? Така неминуемо щеше да стане обект на гнева му. Най-добре да се стегне и да изтърпи спречкването… както бе правила винаги. От малка бе разбрала, че е по-добре да изтърпи за кратко злобното бащино наказание, отколкото да живее непрекъснато, стисната за гърлото от ледените лапи на страха от едно евентуално разкритие.
От съседната стая се чуха ядосани гласове — на баща й, на друг мъж, на някаква жена… не на майка й, естествено. Майка й трепереше от страх и срам, свита в някой ъгъл, обърнала към стената пребледнялото си, изпито, нещастно лице. Това караше Мария по-успешно от всякакъв страх да се замисли как да се опълчи срещу баща си, караше я да трепери в самообвинения. Тъй като, макар да не даваше и пукнат грош за мъката или гнева на своя баща, майка й бе съвсем друго нещо.
Мери Аштън щеше да бъде обсипана с обвинения заради непокорството на дъщеря си. Щеше да й бъде припомняно вечно, че именно заради собствената й красота Мария бе по рождение обект на дявола, тъй като беше прекалено хубава. Ако чувствеността и миловидността на Мери не бяха накарали младия викарий да се поддаде временно на изкушенията на демона, в резултат на което се бе оженил за момичето, но не от любов (Бог бе единствената му любов, Бог и божественото положение, което Той щеше да гарантира на свещеник Аштън след кончината му), а поради разкаяние.
И Мария очевидно бе наследила майчината си склонност към разколничество. Та нали имаше наглостта непрестанно да оспорва бащиния авторитет? Което бе равносилно да оспорва авторитета на самия Господ. Нима не беше принуден да я наказва постоянно, както бе правил и с Мери в първите години на брачния им живот, преди да бе пречупил напълно духа й. Тогава тя все още отказваше да се подчини на извратеното му разбиране за авторитет?
Младата жена затвори очи. Къде й беше умът, когато отговори на тази обява? Мили Боже, та кой можеше да предположи, че на бащиния й праг щеше да се появи кралски пратеник, за да я разпитва във връзка с работата, за която беше кандидатствала в резултат на някакъв каприз? И то защото бе слушала прекалено съсредоточено приказките на наскоро омъжилата се Сара Маккан за невероятните удоволствия, които предлагаше светът извън селото (да не говорим за брачното ложе) и бе наблюдавала прекалено дълго и с копнеж красивите екипажи и още по-прелестните пътници в тях, които минаваха през селото на път за града.
И най-вече, защото искаше отчаяно да спаси един млад мъж — един много специален млад мъж — и да не му позволи да извърши непростимата грешка да се влюби в това изчадие на демонска похот, в дъщерята на викария Аштън. И още повече — за да не допусне да я споходи същата съдба като майка й, като се омъжи за подобен на баща й човек. И за да спаси и майка си.
Мария приглади с длани полата си и за момент, но само за момент, докато се сети, че суетата е голям грях, пожела да има някоя по-хубава дреха, нещо по-весело от мрачното черно, което я караха да носи най-често. Брат й Пол често бе обещавал някой ден да й купи синя рокля (щял да я поръча от един от луксозните каталози, който видял веднъж да разгръща една елегантна дама в скъпа карета), със същия син цвят като очите й — „сини като пролетно небе“ — който щял да подчертае „изумителната й красота“.
Мария не се смяташе за красавица, нещо повече — мислеше се за… грозна. Имаше бяла кожа и лененоруса коса, която винаги щеше да си остане такава, никога нямаше да посивее. Обикновено носеше дълбоко изрязано боне от черна дантела; това й се струваше най-подходящият вид шапка за млада дама на нейната възраст и с нейните очи, коса и кожа. Колкото до интелигентността — никога не я бяха смятали за умна. Можеше да чете и да пише, предимно благодарение на Пол, чиято най-голяма мечта бе да преподава. Но той не желаеше да учи децата на това, на което баща им учеше селските момчета; не искаше да плаши с огън и сяра, да използва Светото писание, за да бичува съвременната литература или идеите и идеалите на философите. Не, неговата мечта беше да обогатява ума, сърцето и душата на хората посредством истинското, нецензурираното знание.
Вратата зад нея се отвори.
Мария се обърна. Сърцето й спря да бие за момент, дъхът й секна. Баща й изпълни рамката на вратата, очите му горяха, широкото му, набръчкано лице бе изкривено от гняв, стиснатите му юмруци висяха край тялото. Въздухът изведнъж като че ли стана прекалено плътен; беше невъзможно да се диша.
— Вещица.
Гласът буботеше дълбоко и ниско в гърдите му. Познаваше този глас; той бе предназначен за особено непростимите грешници, чиито души той би обрекъл без секунда колебание на вечните мъки на ада.
Викарият затвори внимателно вратата, прекалено внимателно, за да изглежда заплашително. Дъщеря му отстъпи, гърбът й се допря до стената, притисна се към нея, сякаш се надяваше да се слее с махагоновата й ламперия.
— Няма да ме докоснеш вече — заяви тя с убеденост, която не изпитваше. Той можеше да се отнася към нея както си пожелае — поне така я бе убеждавал винаги. — Не съм вече дете. Вече съм голяма жена и ако поискам да напусна тази къща…
— Проклето момиче. Само една зла и изпълнена с омраза грешница би ме унижила по такъв начин.
Притисната в ъгъла, тя хвърли поглед към вратата, към прозореца. Нямаше измъкване. Да избяга сега означаваше само да вбеси още повече баща си, а трябваше да мисли и за майка си…
Мария вирна брадичка и, като разкрачи крака, срещна погледа на баща си. При вида на предизвикателството в очите й, цветът на лицето му стана малко по малко изгарящочервен.
— Няма да ти позволя да ме удряш повече. Напускам тази къща и, веднага щом мога, ще се върна за майка…
— Безочлив демон! Дъщеря на сатаната! Същата като нея, изкусителката Ева, унищожителката на праведността, на мъжката дисциплина и разсъдък. — Погледът му я изгаряше. Надвиснал над нея, с обгърнала масивното му тяло широка дреха, той изсъска през зъби: — Зъл дух. Промъкваш се в сънищата на мъжа, разрушаваш добродетелите му, изпълваш съзнанието му с плътски апетити, за да го отклониш от изискванията на морала и божествения закон.
Младата жена извърна лице.
— Няма да ти позволя да ме пречупиш, както направи с мама.
— Кучка…
