докъдето поглед стига. Сега вече разбираше защо очите на херцогинята бяха проблеснали, когато заговори за Торн Роуз Манър. От всички страни ги заобикаляха изкуствени езера, мостове и официални ренесансови градини. Изпъстрени с декорации островърхи кулички и масивни стени от цветно стъкло отразяваха оскъдната слънчева светлина и я пребразуваха в сини, зелени и златисти отблясъци. Баща й щеше да заклейми това, разбира се. Щеше да обяви тази показност за типична за ненаситните апетити на богатите, които несъмнено бяха обречени на вечни мъки в ада, задето тънеха и се наслаждаваха на подобен разкош.
О, да, Мария ценеше привързаността, която бе видяла в погледа на херцогинята. Онова, което не бе разбрала, бе, защо тези стоманеносиви очи бяха потъмнели опечалено, когато бе станало дума за семейството й, за момчето — пукнатината в аристократичната броня на видната дама, което живееше само тук, заобиколено единствено от прислугата. Момчето, което, както твърдеше лейди Солтърдън, можеше да се окаже трудно, понякога вироглаво, гневно, войнстващо. Очевидно имаше нужда от търпение, нежност и разбиране. Способна ли бе да му ги даде Мария?
„Разбира се, че съм способна“ — помисли си тя и потрепера, тъй като съвсем не бе чак толкова убедена. Беше готова, ако се наложи, да танцува със самия дявол, но не и да се върне в бащиния си дом! Щеше дори да легне с него, ако така щеше да изкара средствата, нужни й да измъкне майка си от лапите на баща си… преди да е станало прекалено късно.
Кочияшът остави младата жена и единствения й куфар на стълбите пред голямата провинциална къща, докосна периферията на шапката си с пръст, промърмори нещо за „побъркания“ и за това, че вече „много идваха като вас и си отиваха преди да е минало много време“.
— Извинете? — провикна се тя, когато кочияшът размаха камшик над масивните задници на двата коня, а след това проследи с поглед отдалечаващата се кола по постланата с чакъл алея. За момент й се прииска да хукне след нея; но след това изправи рамене и рече на глас:
— Щом си стигнала дотук, малката, не можеш да се връщаш.
И въпреки това…
Вдигна поглед към внушителните древни стени, обвити с кафяв бръшлян. Прозорците бяха тъмни и ставаха прогресивно още по-тъмни, тъй като слънцето започваше да се спуска зад пурпурния хоризонт.
Като си пое дълбоко въздух, Мария заизкачва грубите стъпала от необработен камък, прорязани с дълбоки бразди, в които проблясваха паяжини. Взира се дълго в двете лъвски глави на вратата, позеленели от годините, но в крайна сметка не почука с някоя от тях, а с юмрук.
Никакъв отговор.
Почука отново, този път по-силно, и погледна към тъмните прозорци. В това време в съзнанието й преминаваха приказките, които някога Пол бе разкрасявал в нейна чест, докато тя се свиваше трепереща в леглото, затиснала уши с възглавницата, за да не слуша историите за злите духове и обезглавени рицари, които бродели из галериите на замъците, за да търсят „хубави момичета“ за вечеря. Нито прозорците, нито сградата като цяло действаха успокояващо. Младата жена се обърна и, смръщила вежди, проследи с поглед дилижанса, докато се скри сред тунела от голи дървета в далечината.
— Кой там? — чу се нетърпелив глас иззад вратата.
Мария се засмя, почувствала безкрайно облекчение, и отвърна:
— Аз съм, най-после…
— Кой, по дяволите, е този „аз“? Нема да отварям вратата за някой си, дет’ съ нарича „аз“.
— Мария Аштън.
— Не знам ник’ква Мария Аштън, не очаквам ник’ква Мария Аштън…
— Изпрати ме нейно височество, херцогинята…
— Не знам куя й таз’ нейно височество… на луда ли ти приличам, или к’во?
Събрала цялото си търпение, което не беше лесна работа, тъй като пръстите на ръцете и на краката й започваха да се вкочаняват, младата жена отговори:
— Ако само отворите вратата…
— Нема да отварям вратата на никой, освен ако немам изрично нареждане от икономката.
— Тогава пуснете ме да поговоря с нея.
— Тя не й тук!
Мария остави куфара си на стълбищната площадка и се вгледа в лъвските глави, като опитваше да преглътне безсилието и нарастващото си раздразнение. Тогава се сети. „Писмото!“ Отвори чантичката си и измъкна оттам търсеното послание.
— Нареждането, написано лично от херцогинята, ще свърши ли работа? — попита тя, усмихна се самодоволно и размаха листа хартия под зеления нос на лъва.
Настана тишина, след което… вратата се отвори едвам-едвам, колкото да позволи да се види един слаб нос. Чифт близко разположени очи се втренчиха в нея, ококориха се, после се присвиха забележимо, докато я оглеждаха.
Младата жена се усмихна още по-широко, разгърна листа и го приближи до часовоя.
— Това може би ще промени решението ви.
— На к’во, по дяволите, ти мязам? На някой съдия ли? Тъз проклета хъртишка не може да ми кажи нищо, доколкото знам.
Осъзнала, че слугинята не може да чете, Мария изгуби увереността си. Миг по-късно обаче й дойде нова идея. Тя почти допря носа си в носа на Цербера и рече:
— Да, права сте, но защо не рискувате и не ми повярвате? Каква мислите ще бъде реакцията на нейно височество, когато разбере, че писмените й нареждания не са изпълнени?
— Гръм и мълнии! — процеди гласът, след което вратата се затръшна пред нея и я накара да отдръпне набързо глава.
Само след секунда вратата се отвори широко и разкри мършавата фигура на една прислужничка, с накриво завързана престилка и подаващи се сплъстени руси кичури коса изпод смачканото боне.
— Е? — излая тя. — К’во, по дяволите, чакаш, специална покана ли? Побързай, мътните го взели, преди да съм измръзнала или да сми пуснали някой разбойник в къщата, та да прибърка всички скринове.
— Разбойник ли?
Мария вдигна куфара си и влезе пъргаво във вестибюла. Ченето й увисна от мрачния му вид.
— Да, разбойник. Хората не могат да бъдат сигурни дори в собствения си дом напоследък. — Слугинята затвори с ритник вратата. От силния трясък затрепериха всики коридори, които водеха от вестибюла към вътрешността на сградата. Поставило ръце на хълбоците, момичето продължи да оглежда новодошлата, като в същото време обясняваше. — Нема и две седмици, откакто икономът на лорд Мидълтън отворил на няк’во момиче, което уж идвало по пукана на самата лейди Мидълтън. Едва прекрачила прага, след нея нахълтали още десетина кучи синове. Посли вързали цялото семейство с въжетата от пердетата и ограбили всичко ду шушка. — Слугинята изсумтя. — Лейди Мидълтън все още бълва огън и жупел само кат’ съ сети за случката.
— Това е ужасно — възкликна разсеяно Мария, като прекара леко пръсти по ламперията и по махагоновите херувимчета, които надничаха от дълбоките ниши в стената.
— Ужасно е меко казано, ако питаш мен. И, отсега нататък, икономите вече шъ влизат и излизат през задната порта…
— О, аз не съм икономка. — Младата жена вдигна една китайска ваза и я поднесе към светлината на стенната газена лампа. — Аз съм тук, за да бъда компаньонка на младия Солтърдън.
— Младия Солтърдън ли?
Момичето грабна вазата от ръцете й и я бухна обратно върху масата.
— Внука на херцогинята. Той е болен, естествено. Нали е инвалид? — Приближи се на пръсти до стълбището, постави длан върху лъскавия парапет и вдигна поглед към тъмната стълбищна площадка на горния етаж. — Бих искала да се запозная веднага с него, разбира се.
— Чудесно. — В тона на слугинята прозвуча явно развеселяване. След което я заобиколи. После я сбута грубичко с рамо и заизкачва стълбите, като поклащаше с доста преувеличени движения слабите си хълбоци. — Искала да съ запознай веднага с него, речи тя, все едно чи й самата херцогиня. Вече очаквам да ми кажи да й разопаковам багажчето и да й изгладя воланчетата по гащичкити… сякаш няма с какво друго да си запълвам времито… не чи изобщо имам таквоз.
