Шопарът

СакиШопарът

— От поляната тръгва една задна пътека — рече мисис Филидор Стоусън на дъщеря си, — която минава през малка оградена ливадка и стига до заобиколената със зид овощна градина, засадена с цариградско грозде. Миналата година, докато семейството отсъстваше, успях да разгледам всичко. Една от портичките на овощната градина излиза на алея с храсти. Доберем ли се веднъж дотам, ще се смесим с гостите, все едно че сме дошли по обичайния път. Така е много по-сигурно, отколкото да минем през главния вход и да се изложим на опасността да се сблъскаме с домакинята, след като тя не ни е поканила.

— Не си ли създаваме прекалено големи главоболия заради някакво си градинско увеселение?

— То не е някакво си, а най-важното за сезона, иначе изобщо нямаше да идваме. Всички видни хора от околността, с изключение на нас, са поканени, за да се запознаят с принцесата. Много по-неприятно ще ми бъде да обяснявам защо не сме присъствали, отколкото да минем по този заобиколен път. Вчера, като срещнах мисис Къвъринг, я спрях и насочих разговора право към принцесата. Ако тя не е разбрала, че й намеквам да ми изпрати покана, вината не е моя. Ето че стигнахме. Остава ни да прекосим ливадката и да влезем през вратичката в градината.

Мисис Стоусън и дъщеря й, облечени както подобава за тържествено градинско увеселение и снабдени с необходимите за случая данни от Готския алманах (Справочник за европейските кралски и благороднически фамилии, издаван в гр. Гота, Тюрингия, от 1764 г. до Втората свровна война), се понесоха през ливадката, а после и през овощната градина също като кралски баржи, тръгнали на неофициална разходка по някоя пълна с пъстърва селска река. Те напредваха победоносно, като в същото време хвърляха крадешком по някой поглед встрани, сякаш очакваха всеки миг вражески прожектори да се насочат към тях, макар всъщност и през ум да не им минаваше, че врагът вече ги е забелязал. Тринайсетгодишната Матилда Къвъринг, от чийто бдителен поглед не убягваше нищо, заела изгодна позиция сред високите клони на една мушмула, следеше с насмешка обходното движение на майката и дъщерята и вече беше предвидила съвсем точно къде ще се провали щурмът им.

„Като разберат, че вратата е заключена, ще трябва да се върнат обратно по същия път — рече си тя. — Пада им се, щом не влизат през главния вход. Жалко, че Тарквиний Горди не е на ливадката. В края на краищата, след като днес всички ще се забавляват, не виждам защо и Тарквиний да не прекара следобеда на свобода.“

Матилда беше на възраст, когато намеренията незабавно се привеждат в дела. Тя се спусна от мушмулата и когато отново се покатери, Тарквиний, огромният бял йоркшърски шопар, вече бе напуснал пределите на тясната си кочина и припкаше по ливадката. А мисис Стоусън и дъщеря й, като стигнаха до заключената врата и разбраха, че експедицията им се осуетява от това непреодолимо препятствие, се примириха с поражението си и поеха обратно, без да престават да си разменят взаимни обвинения. При портичката, разделяща ливадката от овощната градина, обаче неочаквано се спряха.

— Ох, какво противно животно! — възкликна мисис Стоусън. — Нямаше го, когато идвахме.

— Нямаше го, но сега го има — отвърна дъщеря й. — Какво да правим? Страшно съжалявам, че изобщо тръгнах.

Шопарът, който се беше приближил до портичката, за да огледа по-добре неканените гости, потракваше челюсти и премигваше с червените си очички с явното намерение да ги сплаши и напълно успя, защото мисис Стоусън и дъщеря й и без това бяха страхливи.

— Къш! Ху! Ху! Хей! — развикаха се дамите в хор.

„Ако се надяват, че ще го трогнат, като изреждат имената на иудейските и израилскитe царе, ще останат разочаровани“ — помисли си Матилда, настанена удобно на мушмулата. И понеже изказа мисълта си гласно, мисис Стоусън най-сетне я забеляза. Минути преди това се бе радвала, че градината е напълно безлюдна, но сега присъствието на момичето я окуражи.

— Момиченце, можеш ли да повикаш някого, който да прогони… — заговори тя обнадеждено.

— Comment? Comprends pas. (Моля? Не разбирам (фр.))– отвърна Матилда.

— О, французойка ли си? Etes-vous francaise?

— Pas de tous. Suis anglaise. (Не, съвсем не. Англичанка съм (фр.))

— Защо тогава не говориш на английски? Бих искала да знам дали…

— Permettez-moi expliquer. (4Позволете да ви обясня (фр.).) Аз съм наказана — рече Матилда. — Гостувам на леля си и днес ми поръчаха да бъда особено послушна, тъй като щели да дойдат много хора на градинското увеселение; поръчаха ми освен това да вземам пример от Клод, малкия ми братовчед, който никога не прави бели освен случайно и след това винаги иска извинение. Сторило им се е, изглежда, че на обяд съм изяла повечко малинов крем, отколкото трябва, и ми казаха, че Клод никога не изяждал толкова. Добре, заканих се аз. Клод винаги си ляга следобед да спи половин час, както му е заръчано. Изчаках го да заспи, вързах му ръцете и краката и започнах насила да го тъпча с малинов крем. Изпразних цялата купа, която беше приготвена за градинското увеселение. Голяма част от крема се размаза по моряшкото му костюмче и по леглото, но доста отиде и в гърлото му, тъй че да не могат друг път да ми натякват, че ям повече малинов крем от Клод. Разбира се, забраниха ми да присъствам на увеселението и като допълнително наказание ми наложиха целия следобед да говоря на френски. Разказах ви всичко това на английски, тъй като някои от изразите, „тъпча насила“ например, не ги знам на френски. Можех да ги измисля, но ако бях казала nourriture obligatoire (Задължително хранене (фр.)), нямаше да успеете да си представите какво точно съм направила. Mais maintenant, nous parlons francais (6Но сега да продължим на френски (фр.)).

— О, чудесно, tres bien — отвърна с неохота мисис Стоусън. Когато беше смутена или разтревожена, оскъдните й познания по френски съвсем изхвръкваха от главата й. — La, a l̀autre cote de La Porte, est un cochon…(Там, от другата страна на вратата, е едно прасе (фр.))

— Un cochon? Ah, le petit charmant! (Прасе? Ах, миличкото! (фр.)) — възкликна възторжено Матилда.

— Mais non, pas du tout petit, et pas du tout charmant, un bete ferocе… (Не, нито мъничкото, нито миличкото, свиреп звяр (фр.))

— Une betе (На френски думата „звяр“ е от женски род (фр.)) — поправи я Матилда. — На френски прасе е от мъжки род, но ако толкова се изплашите от него, че го наречете кръвожаден звяр, то веднага се присъединява по род към нас. Подъл език, на бърза ръка може да те лиши от женственост.

— Как може да се излезе от тази градина освен през ливадката, където е прасето?

— Аз винаги се прехвърлям през оградата, като се покатервам на една слива — отвърна Матилда.

— С тези дрехи едва ли бихме могли да се покатерим — каза мисис Стоусън.

Трудно бе човек да си представи, че биха могли да се покатерят с каквито и да било дрехи.

— Не би ли отишла да доведеш някого, който да изпъди прасето? — попита мисис Стоусън.

— Обещах на леля, че ще стоя тук до пет часа, а сега още няма четири.

— Сигурна съм, че при тези обстоятелства леля ти ще позволи…

— Съвестта ми няма да позволи — отсече с достойнство Матилда.

— Не можем да стоим тук до пет часа — възкликна мисис Стоусън с нарастващо раздразнение.

— Да ви издекламирам ли някое стихотворение, за да мине по-бързо времето? — попита любезно Матилда. — Всички казват, че рецитирам Белинда, малката къщовница най-добре, или желаете нещо на френски? Единственото, което зная на този език, е обръщението на Анри IV към войниците му.

— Ако отидеш да доведеш някого, който да прогони прасето, ще ти дам пари да си купиш един хубав подарък — рече мисис Стоусън.

Матилда се спусна с няколко сантиметра надолу по дървото.

— Ето че най-после измислихте един наистина разумен план да излезете от градината — каза зарадвано момичето. — С Клод събираме пари за фонда „Детско игрище“ и се състезаваме кой от двамата ще събере по-голяма сума.

— С радост ще дам своя принос от половин крона, с голяма радост, наистина — каза мисис Стоусън и