• 1
  • 2

Саки

Покоят на Маусъл Бартън

Крефтън Локиър седеше удобно — удобно от гледище и на тялото, и на душата — сред малка градина с цветя, овощни дървета и зеленчуци, която граничеше със стопанския двор на фермата Маусъл Бартън. След шума и напрежението на дългите години живот в града покоят и тишината на тази скромна ферма сред хълмовете въздействаха върху сетивата му с почти драматична наситеност. Времето и пространството сякаш бяха изгубили резките си контури и важното си значение; минутите се плъзгаха в часове така, както кротко и незабележимо ливадите и угарите се преливаха в склоновете на хоризонта. Диви бурени от живия плет вирееха в лехите с цветя, пълзящи растения и декоративни храсти се редяха по края на алеята и стопанския двор. Сънените на вид кокошки и тържествено суетливите патици бяха еднакво у дома си и в двора, и в градината, и вън на пътя; сякаш нищо не принадлежеше на едно определено място, дори портите не бяха длъжни да се намират винаги на пантите си. И над всичко цареше усещане за покой, властно почти като магия. Следобед чувстваш, че винаги е било следобед и трябва винаги да остане следобед; по здрач знаеш, че никога не би могло да бъде друго освен здрач. Крефтън Локиър седеше удобно в примитивното кресло под една стара мушмула и си мислеше, че това е тихото пристанище, което въображението му бе рисувало с такава любов, бленуваният образ, рисуван от измъчените му сетива. Бе решил, че ще се установи за постоянно тук, сред тези прости и дружелюбни хорица, като малко по малко подобрява скромната обкръжаваща обстановка, но същевременно се слее колкото може по-пълно с техния бит.

Докато си представяше подробностите от това сладостно бъдеще, една стара жена се зададе през овощната градина. Тя се придвижваше бавно, куцукайки с несигурна походка, и Крефтън Локиър разпозна в нея член на семейството собственици на фермата — майката или може би свекървата на мисис Спърфийлд, сегашната му хазайка. Квартирантът побърза да съчини някакво любезно изречение, ала старицата го предвари:

— Ей там някой е писал нещо с тебешир на вратата. Какво е то?

Жената зададе въпроса с равна безизразна интонация, сякаш от години го бе държала в устата си и сега беше сметнала, че е дошъл моментът да се отърве от него. Очите x обаче гледаха нетърпеливо някъде над главата на Крефтън, към вратата на малка плевня — последна от разпръснатите без ред стопански постройки. Крефтън се взря и проучи внимателно тебеширения надпис. Той гласеше: „Марта Пиламон е дърта вещица.“ Квартирантът се поколеба, преди да оповести на глас написаното. Марта можеше като нищо да бъде същата тази новодошла, Пиламон можеше да бъде моминското име на мисис Спърфийлд, а пък сама по себе си мършавата и загрозена от възрастта старица до него напълно отговаряше на изискванията, що се отнася до външния вид на вещиците. Накрая Крефтън избра заобиколния път и предпазливо рече:

— Пише за една жена на име Марта Пиламон.

— И какво пише?

— Много е… непочтително — отвърна Крефтън. — Твърди се, че е вещица. Такива неща не бива да се пишат.

— Че то си е чиста истина! — отговори слушателката му с несъмнено задоволство и добави като проява на личен описателен стил: — Дъртата му жаба.

И докато куцукаше обратно през стопанския двор, старицата извиси дрезгав глас: „Марта Пиламон е дърта вещица!“

— Чухте ли я к’во каза? — отзова се някой дрезгаво и немощно иззад рамото на Крефтън.

Той се обърна припряно и съзря втора старица — слаба, жълта, сбръчкана и очевидно засегната в най- дълбоките є чувства. Явно това бе самата Марта Пиламон, а овощната градина, както изглежда, бе любимото място за разходка на възрастните жени от околността. Слабият гласец продължи:

— Грешни лъжи са т’ва! Тя, Бетси Крут, тя е дъртата вещица! И дъщеря й, мръсната плъхкиня! Чуми недни, ще им хвърля уроки!

Старицата се затътри нататък и мимоходом погледът й попадна върху тебеширения надпис на вратата на плевнята. Тя се изви към Крефтън и попита:

— К̀во пише там?

— „Гласувайте за Соркър“ — отвърна той с онова фалшиво присъствие на духа, което добиват с практика миротворците.

Марта Пиламон изръмжа. Неясното й бръщолевене под нос и избелелият й червен шал постепенно изчезнаха сред дърветата. След малко Крефтън стана и се запъти към къщата на мисис Спърфийлд. Стори му се, че Маусъл Бартън е позагубил доста от своето спокойствие.

Жизнерадостната суетня из старовремската кухня в часа за чай, която се бе струвала на Крефтън така приятна предишните следобеди, днес бе изчезнала и на нейно място се долавяше някаква меланхолична неловкост. Тягостно, тъпо мълчание бе надвиснало над трапезата, а самият чай, когато Крефтън отпи от него, бе хладка и безвкусна отвара, която дори по време на карнавал би убила гуляйджийското настроение.

— Няма какво да се оплаквате от чая — побърза да каже мисис Спърфийлд, когато гостът й се втренчи с учтиво недоумение в чашата си. — Чайникът не ще да завира, това е то.

Крефтън погледна към огнището, където необичайно буйни пламъци облизваха почернял чайник, който изпускаше от чучура си тънка струйчица пара, но иначе сякаш нехаеше за бушуващия под него огън.

— Цял час откак е там, и не ще да заври — каза мисис Спърфийлд и добави: — Урочасани сме — с което изчерпа обяснението.

— На Марта Пиламон работа — обади се старата майка на домакинята. — Ще й го върна тъпкано на дъртата жаба. Ще й хвърля уроки.

— Трябва да заври с времето — възрази Крефтън, пренебрегвайки хипотезата за нечестиво влияние. — Може би въглищата са влажни.

— С никакво време няма да заври, ни за вечеря, ни за закуска утре, ни ако щете цял нощ да хвърляте въглища — рече мисис Спърфийлд.

Така и стана: обитателите на Маусъл Бартън трябваше да се задоволяват с пържени и печени ястия, а една услужлива съседка приготвяше чая им в дома си и го изпращаше у тях умерено топъл.

— Сега сигурно ще си заминете от нас, както се обърнаха нещата — подхвърли мисис Спърфийлд на следващата сутрин по време на закуска. — Има такива, дето напускат човека веднага щом дойде лошото.

Крефтън веднага заяви, че нищо не е променило намерението му да остане. В себе си обаче забеляза, че отношението на домакините е изгубило немалка част от предишната си сърдечност. В Маусъл Бартън започнаха да гледат подозрително, да мълчат начумерено или да съскат остро. Старата майка се вреше по цял ден някъде в кухнята или в градината и мърмореше заплахи и заклинания срещу Марта Пиламон. Да гледаш как двете престарели женици, в които животът едва тлееше, посвещават последните си оскъдни сили на взаимно пакостене, бе гледка, будеща едновременно ужас и съжаление. Омразата бе сякаш единственото чувство, оцеляло с ненакърнена буйност и пламенност там, където всички останали способности бяха в естествен и закономерен упадък. Обезпокоителното беше, че от техните хули и злоба като че ли наистина се извеждаше някаква нездравословна мощ: просветеният скептицизъм не можеше да игнорира факта, че нито чайникът, нито тенджерите успяват да заврат, колкото и да е горещ огънят. Крефтън до последно се придържаше към теорията, че въглищата са дефектни, но до същия резултат доведе и огънят от дърва, а когато малкото чайниче със спиртник, които той поръча да му доставят, със същото упорство отказа да позволи на съдържанието си да кипне, той почувства, че ненадейно е влязъл в досег с неподозирана и много лоша страна на някакви скрити сили. На няколко мили от Маусъл Бартън през една пролука в пръстена от обкръжаващи го хълмове квартирантът на мисис Спърфийлд можеше да съзре шосе, по което понякога минаваха коли — и на такова нищожно разстояние от цивилизацията и най- последните постижения на прогреса бе старата ферма, където прехвърчаха прилепи и нещо, което не можеше да бъде друго освен магьосничество, бе разпростряло несъмнената си власт.

Пресичайки градината, за да излезе на оградения от живи плетове друм и да се поразходи — с надеждата, че така ще си възвърне приятното усещане за мир и покой, което толкова липсваше край къщата и огнището (огнището най-вече), — Крефтън подмина старата майка, която седеше в креслото под мушмулата и нещо си мърмореше. „Да потъне, както плува, да потъне, както плува“ — повтаряше тя, както децата повтарят зазубрен урок, и от време на време избухваше в писклив смях, в който звучеше злоба:

  • 1
  • 2
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×