Саки
Преобразяването на Гроуби Лингтън
Гроуби Лингтън неспокойно шареше из всекидневната в дома на снаха си и се чудеше как да запълни бавно отминаващите минути, човъркан от плахата нетърпеливост на напредналата възраст. След петнайсетина минути щеше да стане време да се сбогува и да поеме през селските морави към гарата, придружен от избрана свита племенници и племеннички. Беше добродушен човек с мек характер и на теория с удоволствие посещаваше съпругата и децата на покойния си брат Уилям. На практика обаче далеч предпочиташе уюта и уединението на собствения си дом и градина, а компанията на книгите и папагала му бе по-скъпа от тези безсмислени и отегчителни нашествия в един семеен кръг, с който не го свързваше особена душевна близост. Всъщност не поривите на собствената съвест го караха периодично да предприема това кратко пътуване, за да погостува на роднините си — причината бе по-скоро склонността му да отстъпва послушно пред по-настойчивата, но проявяваща се все на чужд гръб съвест на другия му брат, полковник Джон, който често го обвиняваше, че не проявява нужното внимание към семейството на клетия стар Уилям. Гроуби обикновено забравяше или нехаеше за съществуването на тези родственици, додето над главата му не надвиснеше заплахата да бъде посетен от полковника; тогава оправяше положението с едно припряно пътешествие, изминавайки няколко мили с влак, за да поднови познанството си с племенниците и да прояви любезен, макар и малко изкуствен интерес към здравето и благосъстоянието на снаха си. В този случай тъй прецизно бе изчислил времето между оправдателната си визита и пристигането на полковник Джон, че щеше да се прибере у дома тъкмо преди появата на последния. Както и да е, Гроуби се бе справил със задължението си; шест-седем месеца можеха спокойно да изминат, преди да се наложи отново да принесе удобствата и привичките си в жертва върху олтара на семейните връзки. Тази мисъл го изпълваше с отлично настроение и той обикаляше стаята със скоклива походка, като вземаше ту един предмет, ту друг и им хвърляше бърз, сякаш птичи поглед.
Скоро обаче ведрото му равнодушие рязко премина в ядно, напрегнато внимание. Прелиствайки албум за рисунки и карикатури, принадлежащ на един от племенниците му, Гроуби попадна на обидно сполучлива скица, изобразяваща самия него и папагала му, застанали важно един срещу друг в комично тържествени самоуверени пози; между птицата и нейния стопанин имаше прилика, която художникът сериозно се бе потрудил да подчертае. Когато първоначалният пристъп на раздразнение отмина, Гроуби се засмя добродушно и призна пред себе си, че рисунката всъщност е доста удачна. После обаче пак бе обзет от негодувание — не срещу карикатуриста, изразил идеята с перо и мастило, а срещу евентуалната истина, която се съдържаше в тази идея. Дали не бе вярно, че с времето хората заприличват на домашните си любимци, и дали той не се превръщаше, макар и несъзнателно, във все по-близко подобие на комично тържествената птица, която бе негов постоянен другар? Докато крачеше към гарата с ескорта от неспирно бърборещи племенници, Гроуби бе необичайно мълчалив, а по време на краткото пътуване с влака усети как в съзнанието му все по-здраво се загнездва убеждението, че постепенно е възприел начин на живот, твърде подобен на папагалския. В края на краищата с какво бе изпълнено ежедневието му, ако не с безметежно шляене насам-натам, кълване и кацане — в градината, сред овощните дървета, в плетения стол на моравата или край камината в библиотеката? И до какво се свеждаха разговорите му със случайно срещнати съседи? „Прекрасен пролетен ден, не мислите ли?“ „Май се кани да завали.“ „Радвам се да ви видя пак; грижете се за здравето си.“ „Ама как си растат децата, а?“ Дойдоха му на ум цели нанизи от глупави, неизбежно повърхностни фрази — фрази, които изобщо не бяха плод на истинско мисловно общуване между хора, а някакво кухо папагалско бръщолевене. Човек можеше със същия успех да поздравява познатите си с възгласи като: „Мила Поли, мац-пис-пис!“ Гроуби взе наистина да се вбесява от своя образ на безмозъчно пернато, загатнат най-напред от скицата на племенника, която собственото му укоризнено въображение допълваше с такива неласкави детайли.
„Ще подаря на някого тази проклета птица“ — каза си той възмутено, макар и да знаеше, че не би могъл да стори подобно нещо. Толкова отдавна се грижеше за папагала, че щеше да изглежда абсурдно, ако ей тъй изведнъж се опиташе да му намери нов дом.
— Брат ми пристигна ли вече? — попита той конярчето, което бе дошло да го посрещне с файтона.
— Да, гусине, дойде с влака от два и петнайсе. Пък на вас ви умря папагала.
Момчето направи последното изявление с онази наслада, която представителите на неговата класа намират в оповестяването на трагични събития.
— Папагалът ми е мъртъв? — възкликна Гроуби. — Но какво причини смъртта му?
— Мумуната — отвърна момчето лаконично.
— Мумуната ли? — озадачи се Гроуби. — Това пък какво е?
— Мумуната, дет ни я донесе полковника — гласеше твърде обезпокоителният отговор.
— Да не искаш да кажеш, че брат ми е хванал някаква болест? — попита Гроуби. — Нещо заразно ли е?
— Полковникът си я кара кат сякога — заяви момчето.
Понеже не последва допълнително обяснение, смаяният Гроуби трябваше да потърпи, докато се прибере у дома. Брат му го чакаше, застанал пред вратата на хола.
— Чу ли вече за папагала? — попита той веднага. — Бога ми, ужасно съжалявам. Щом зърна маймунката, която ти бях донесъл като изненада, изкряка: „Дяволите да ви вземат, сър!“, а тя, проклетницата, скочи върху него, докопа го за врата и го завъртя като кречетало. Когато успях да го измъкна от лапите на тая хубостница, вече бе сдал багажа. Винаги е била такова мило зверче, маймуната де, и през ум не ми е минавало, че може така да пощурее. Просто нямам думи да ти кажа колко съжалявам; сега, разбира се, ще намразиш маймуната още щом я зърнеш.
— Ни най-малко — отвърна Гроуби съвсем искрено. Само преди няколко часа трагичната участ, сполетяла папагала, щеше да му се види същинска катастрофа; сега обаче я възприе почти като проява на любезно внимание от страна на орисниците. — Знаеш ли, птицата бе доста стара — додаде, за да обясни очевидната липса на благопристойно съжаление за загубата на любимеца си. — Направо бях почнал да се чудя дали наистина е проява на доброта да я оставя да живее, докато грохне от старост. Каква очарователна маймунка! — възкликна, когато му представиха виновника за събитията.
Пришълецът бе дългоопашата маймунка от Западното полукълбо с кротко, полусрамежливо, полудоверчиво държане, което веднага спечели симпатията на Гроуби. Все пак някой познавач на маймунските характери би могъл да изтълкува червените искрици, проблясващи понякога в очите й, като знак за онази скрита сприхавост, която папагалът тъй необмислено и с такива печални за себе си последици бе подложил на изпитание. Прислужниците, свикнали да възприемат покойната птица като редовен и създаващ твърде малко грижи член на домакинството, бяха направо скандализирани от факта, че кръвожадният й нападател веднага зае нейното място на почетен домашен любимец.
— Гадна дива мумуна, дет нивга нема да ти рече нищо умно и весело кат горкия Поли — гласеше неблагоприятната присъда на кухненския персонал.
Една неделна утрин, около година и нещо след посещението на полковник Джон и трагедията с папагала, мис Уепли скромно седеше в енорийската църква на своята пейка, която се намираше точно пред пейката на Гроуби Лингтън. Мис Уепли живееше сравнително отскоро в този район и лично не познаваше седящия зад нея богомолец, но през последните две години сутрешната неделна служба редовно ги събираше, тъй че всеки от тях волю-неволю осъзнаваше присъствието на другия. Макар и да не бе обръщала специално внимание на тези неща, тя навярно можеше съвсем точно да предаде начина, по който Гроуби произнасяше някои молитвени фрази, а той от своя страна бе добре запознат с тривиалния факт, че на пейката до нея редом с молитвеника и носната є кърпичка винаги лежеше хартиено пакетче с бонбончета за гърло. Мис Уепли рядко прибягваше до тях, но държеше необходимото спасително средство да й е подръка, в случай че внезапно я връхлетеше пристъп на кашлица. Тази неделя бонбончетата отклониха вниманието є от равния тенор на свещеника по твърде необичаен начин, който за нея лично бе далеч по- смущаващ дори от продължителна кашлица. Докато се изправяше, за да се включи в пеенето на първия химн, й се стори, че зърва ръката на съседа, седнал сам на пейката зад нея, да се промъква крадешком към пакетчето до нея. Мис Уепли се обърна рязко и установи, че бонбончетата наистина ги няма, но невъзмутимият мистър Лингтън изглеждаше дълбоко погълнат от своя псалтир. Ограбената дама го измери
