със строг въпросителен поглед, но по лицето му не се появи дори и лека сянка от чувство на вина.
— Това далеч не бе най-лошото — разправяше впоследствие мис Уепли пред истински скандализирана публика от приятели и познати. — Едва бях коленичила за молитва, когато едно бонбонче, едно от
— Никой джентълмен не би извършил такава безобразна постъпка — каза един от слушателите й — и все пак преди мистър Лингтън се радваше на всеобщо уважение. Струва ми се, че в случая се е държал като невъзпитан ученик.
— Държа се направо като маймуна — отсече мис Уепли.
Това осъдително мнение спечели привърженици и другаде, и то горе-долу по същото време. Гроуби Лингтън никога не бе имал ореола на герой в очите на личните си прислужници, но затова пък бе споделял одобрението, оказвано на покойния папагал като весело и добродушно същество, което не създава особени грижи. През последните месеци обаче членовете на домакинството му трудно биха могли да заявят, че нравът му се е запазил все така непроменен. Флегматичното конярче, което най-напред му бе известило за трагичния край на пернатия любимец, бе сред първите, огласили неодобрителните шушукания, носещи се все по-упорито из помещенията на слугите. Впрочем момчето наистина имаше основателна причина да възроптае. Един следобед в разгара на летните жеги то получи разрешение да се изкъпе в неголямото изкуствено езеро в овощната градина. В тази посока се бе упътил и Гроуби, привлечен от нечии шумни гневни проклятия, примесени с пискливо маймунско дърдорене. Когато пристигна там, той завари дребния пълничък прислужник, облечен само с жилетка и чорапи, да ругае в пристъп на безсилна ярост маймуната, която седеше на един нисък ябълков клон и разсеяно въртеше в лапките си останалите одежди на момчето, като ги държеше на такова разстояние, че то да не може да ги стигне.
— Мумуната зе, че ми задигна дреите — завайка се момчето с онази охота, с която хората от неговата прослойка винаги се впускат да обясняват очевидни неща.
То доста се смущаваше от незавършения си тоалет, но все пак посрещна появата на Гроуби с облекчение, надявайки се да получи морална и материална подкрепа в опитите да си възвърне плячкосаното облекло. Маймуната, която доскоро предизвикателно бръщолевеше нещо на своя си език, изведнъж се умълча; известно увещаване от страна на господаря й несъмнено щеше да я накара да върне заграбеното.
— Ако те повдигна — предложи Гроуби, — ще успееш сам да си вземеш дрехите.
Момчето се съгласи. Хващайки го здраво за жилетката — кажи-речи единственото, за което човек можеше да се хване, — Гроуби го вдигна във въздуха. После с ловко движение го запокити право в един гъсталак от коприва, чиито високи стъбла гостоприемно се сключиха над него. Жертвата не бе възпитаник на школа, която учи да обуздаваш емоциите си. Ако някоя лисица се бе опитала да изгризе вътрешностите му, конярчето за разлика от спартанското момче щеше да изтърчи да се оплаче на най-близкия ловен комитет, наместо да заеме поза на стоическо равнодушие. В случая воплите, които нададе, подтиквано от болка, гняв и изумление, бяха гръмогласни и продължителни, но при все това собственият му рев бе донякъде заглушен от победоносното плещене на спотаения сред клоните враг, както и от пронизителния смях на Гроуби.
Когато завърши импровизираното си свети Витово хоро, което на сцената на Колизея би му донесло слава и което отдалечаващата се фигура на Гроуби Лингтън наистина приветства с бурно одобрение и аплодисменти, момчето установи, че и маймуната се е оттеглила дискретно, а дрехите му лежат разпръснати по тревата в подножието на дървото.
— Мумуни с мумуни, туй са и двамата — сърдито мърмореше конярчето; сурови слова, наистина, но не бива да забравяме, че бяха изречени след сериозно предизвикателство.
Седмица-две по-късно прислужничката пожела да напусне, след като бе стресната почти до сълзи от внезапно избухване на господаря по повод на някакви недоопечени котлети.
— Ма той ми скърцаше със зъби, на, кълна се — съобщи тя пред съчувстващата публика в кухнята.
— Да го видим дъл ша посмей и с мен да са държи тъй — войнствено обяви готвачката, но от този ден в кулинарните й умения настъпи чувствително подобрение.
Рядко се случваше Гроуби Лингтън до такава степен да се откъсне от установените си навици, че да склони да гостува в нечий дом. Затова наистина се почувства жегнат, когато отиде на гости у мисис Глендъф и тя го настани в мухлясалото старо крило на къщата, строено през епохата на крал Джордж, и като капак на всичко — в съседство със стаята на видния пианист Ленърд Спабинк.
— Та той свири Лист като ангел — гласеше въодушевената препоръка на домакинята.
„Не ме е грижа, ако ще, да свири като вещица — мислено си каза Гроуби, — но съм готов да се обзаложа, че тоя човек хърка. Личи му само като го погледнеш. И ако го чуя да хърка през тия смешно тънки стени, ще стане някоя беля.“
Предположението се оказа вярно и белята стана.
Гроуби търпя хъркането в продължение на около две минути и половина, след което се промъкна по коридора и влезе в стаята на Спабинк. Вследствие на енергичните мерки, предприети от Гроуби, отпуснатата и закръглена фигура на сънения смаян музикант се понадигна, както бе килната на една страна като топящ се сладолед. Гроуби го посръга, за да го разбуди напълно, при което киселият самодоволен пианист здравата се ядоса и шляпна тираничния посетител по ръката. В следващия миг Спабинк едва не бе задушен от една плътно омотана около главата му калъфка за възглавница, която успешно заглуши воплите му, а пълната му облечена в пижама снага биде измъкната от леглото и пляскана, щипана, ритана и блъскана в стил свободна борба по целия път до плитката разлата вана, в чиито крайно неподходящи за целта дълбини Гроуби упорито се помъчи да удави музиканта. Известно време стаята тънеше в мрак: свещта на Гроуби бе съборена в началния етап на схватката и мъждукащата й светлина отначало не стигаше до мястото, където се разнасяха трясъци, плясъци, плющене, сподавени викове, гневно, почти маймунско бърборене и други шумове, издаващи сражението, което се водеше край бреговете на ваната. Няколко мига по-късно сцената на неравната битка бе ярко осветена от огнените езици, които обхванаха завесите и бързо плъзнаха по ламперията. огато сепнатите в съня си гости панически изскочиха на моравата, джорджианското крило на сградата вече бе изцяло обхванато от пламъците и бълваше мощни струи дим. След малко се появи Гроуби, мъкнейки полуудавения пианист навън, понеже току-що му бе хрумнало, че езерцето в дъното на градината предлага по-благоприятна възможност за удавяне. Свежият нощен въздух мигновено охлади яростта му и когато разбра, че останалите невинно го приветстват като героичен спасител на клетия Ленърд Спабинк и гръмко го хвалят, че е запазил самообладание и се е сетил да върже мокра кърпа около главата на пострадалия, за да не се задуши от дима, Гроуби прие спокойно аплодисментите и впоследствие описа с най-живи краски как е намерил музиканта заспал с преобърната свещ край пламтящото легло. Няколко дни по-късно, когато се съвзе частично от шока, предизвикан от среднощния побой и потапянето, Спабинк разказа случката от
Скоро след тези събития любимата маймунка на Гроуби стана жертва на болестта, която покосява толкова много представители на нейния вид, когато попаднат под влиянието на северния климат. Господарят й изглеждаше дълбоко покрусен от загубата и никога не си възвърна онази жизнерадостност, която бе добил в последно време. Понастоящем се тътри из моравата и зеленчуковата градина в компанията на костенурката, която полковник Джон му подари при последното си гостуване. Помен не е останал от предишното му оживление, а племенниците и племенничките му с право го споменават в разговорите си като „стария чичо Гроуби“.
Информация за текста
